Проблемът, който ме вълнува, не търпи еднозначно решение. И сигурно така ще бъде винаги, тъй като човекът и по-точно човешката участ са една загадка, противоречие, което обърква и смущава, въпрос, на който няма и не може да има изчерпателен отговор. Невъзможно е дори да си представим каква щеше да бъде историята - духовна, политическа или някаква друга, ако човекът бе по-различен. Но той е това, което е - една даденост, в която неизвестното и непонятното са повече от известното и разбираемото. Поради казаното, което едва ли може да се оспори, и проблемът за човешката участ няма изчерпателен и окончателен отговор. Пристъпвайки към него, всеки ще чувства известна несигурност, в смисъл, че каквото и да каже, то ще бъде само поредната рефлексия - приблизителна и без претенцията за онази истинност, която е толкова необходима. Но важното е, че и в този случай се извършва акт на познанието, който носи радост и някакво удовлетворение.
Проблемът за човешката участ и опитът ми да го разгледам като концепция в творчеството на
Атанас Далчев,
Александър Вутимски и
Александър Геров предполагат и едно лично изстрадване. Едва ли щях да се насоча към този проблем, ако на свой ред не съм изпитвал голямата проблематичност на живота, сиреч на това, което е собствената ми участ. Мислейки за другите, не можех да не мисля за себе си. Размишлявайки върху преживяното, върху това, което се случва с мен, и аз не можех да мина без участта на другите. Но и в това отношение не казвам нищо ново, тъй като критическото писане е равносметка и познание, себевглеждане и път към знанието за човека...
