Избирателната система в България (1879-1911)

Постигането на националната свобода и сформирането на държавнополитическата система на страната, самостоятелно и с помощта и под влиянието на външни сили, винаги е била особено интересна и плодотворна тема за историци, литератори, юристи, а в по-ново време и на политолози и социолози. Различният инструментариум и методология, използвани при анализирането на процесите и събитията, не са пречка всички да споделят един, вече станал учебникарски, постулат, че крайният резултат от дейността на Учредителното събрание е въвеждането на конституционна монархия с народно представителство, излъчвано чрез базата на всеобщото избирателно право.
Начинът на сформиране на народното представителство е в центъра на настоящото изследване, още повече че самата Търновска конституция изисква определянето на персоналния състав на парламента да става чрез специален закон. Законът не само е конституционно изискване, но и нейно естествено продължение. Той е филтъра към Народното събрание и от него зависи не само какви ще са параметрите на пасивното и активното избирателно право, механизмите на волеизлияние и системата за избор, а и да предопредели качествения състав на парламента, като създаде предпоставки и даде възможност да се избират най-влиятелните и активни политици, които имат обществено влияние и доверие.
Изработването на пълноценно и дълготрайно избирателно законодателство не се оказва лесна работа, въпреки постоянно правените препратки и търсенето на европейски, а и американски опит и образци.