"Стюарт Спенсър не понасяше хотелската стая. Единственото преимущество на пребиваването му в Ню Йорк бе, че жена му не го преследваше да спазва диета. Бе си поръчал огромен сандвич и се наслаждаваше на всяка хапка. Беше внушителен оплешивяващ мъж, без добродушния нрав на човек с неговата външност. Имаше пришка на петата и упорита хрема. Изпи половин чаша чай и с типичния си британски шовинизъм реши, че колкото и да се опитват, американците не могат да приготвят чай. Мечтаеше за гореща вана, чаша "Ърл Грей" и един час спокойствие, но се страхуваше, че неуморният мъж, който стоеше до прозореца, щеше да го принуди да отложи всичко това за… неопределено време.
– Е, слушам те - гледаше той намръщено как Филип Чембърлейн дърпа завесата.
– Хубав изглед - взираше се младият мъж в стената на сградата отсреща. - Кара те да се чувстваш приятно тук.
– Филип, принуден съм да ти припомня, че не обичам да летя над Атлантическия океан през зимата. А и в Лондон имам недовършена работа, по-голямата част от която е заради теб и твоите гафове. Ако имаш информация за мен, моля те да ми я предоставиш веднага.
Продължи да гледа през прозореца. Беше нервен заради резултата от неофициалната среща, която бе поискал, но нищо в поведението му не намекваше за обзелото го напрежение.
– Стюарт, непременно трябва да те заведа на мюзикъл. Ставаш кисел с възрастта.
– Карай нататък.
Филип пусна завесата и спокойно се приближи до мъжа, на когото даваше сведения през последните няколко години. Работата му изискваше да е самоуверен и строен като атлет. Беше трийсет и пет годишен с четвърт век професионален опит зад гърба си. Макар и роден в лондонските бедни квартали, винаги можеше да си осигури покани за най-добрите приеми в обществото. Това не беше малко постижение по времето преди разпадането на безкомпромисното класово съзнание на британците под яростната атака на рокерите. Знаеше какво е да си гладен, така както и да се наядеш до насита с черен хайвер. Тъй като предпочиташе второто, си осигури начин на живот, в който хайверът бе нещо обичайно. Беше добър, много добър в това, което правеше, но успехът не дойде лесно.
– Очертава се работа за теб, Стюарт.
Той седна и си наля чай.
– Искам да те попитам дали бях полезен през последните няколко години.
Спенсър отхапа от сандвича. Надяваше се, че храната и Филип няма да му причинят стомашно разстройство.
– Увеличение на заплатата ли искаш?
– Добра идея, но нямам предвид точно това.
Филип имаше чаровна усмивка, която използваше, щом искаше да получи нещо, и сега се усмихна.
– Въпросът ми е дали за вас в Интерпол има крадец, на когото си струва да плащате?
Спенсър подсмръкна, извади носна кърпа и се издуха.
– От време на време.
Питаше се дали Стюарт е обърнал внимание, че не употреби определението "оттеглил се" пред "крадец" и че не го поправи за допуснатия пропуск.
– Скъпиш комплиментите си, без съмнение!
– Филип, не съм тук да те лаская, а да науча защо, по дяволите, мислиш нещо за толкова важно, че да ме караш да летя от Ню Йорк по средата на проклетата зима?
– Би ли искал двама?
– Двама?!
– Крадци, Стюарт - предложи му сандвич с триъгълна форма. - Опитай този с пълнозърнест хляб.
– Накъде биеш?
Следващите няколко мига бяха много важни. През целия си живот Филип винаги бе разчитал само на себе си. Беше крадец, превъзходен крадец, преследван от капитан Стюарт Спенсър и другите като него по задънени улици от Лондон до Париж, от Париж до Мароко, от Мароко до друг град, където чакаше следващата плячка. После неочаквано започна да работи за Спенсър и за Интерпол вместо против тях. "Въпрос на бизнес - припомни си той, - въпрос на преценяване на шанса и на облагите. Това, което сега ще предложа, засяга само мен."
– Да предположим, че познавам изключително ловък крадец, който в продължение на години е съумявал да подхлъзва Интерпол, но е решил да се оттегли от активна дейност и би предложил услугите си срещу "опрощаване на греховете".
– Говориш за Сянката.
Филип педантично почисти трохите от пръстите си. Бе спретнат мъж по навик и по необходимост.
– Вероятно - отвърна той.
Сянката! Спенсър забрави за болката в петата и закъснението на самолета. Милиони долари в скъпоценности бяха откраднати от безликия крадец, известен само като "Сянката". Той го бе следвал и изпускал в продължение на десет години. През последните осемнайсет месеца Интерпол засили издирванията си и стигна до там да възложи на крадец да залови друг крадец - Филип Чембърлейн - единственият, чиито подвизи надминаваха тези на Сянката. "Човекът, на когото имах доверие!" - помисли Спенсър с внезапна ярост.
– Знаеш кой е той. Знаел си и къде можем да го намерим. - Стюарт сключи ръцете си на масата. - Десет години. Десет години търсихме този човек. Да те вземат дяволите, от месеци ти плащаме да го намериш! Значи си ме будалкал? Знаел си самоличността и местонахождението му през цялото време!
– Може би съм знаел - Филип се загледа в дългите си изящни пръсти, - а може и да не съм.
– Ще ми се да те затворя в клетка и да хвърля ключа в Темза.
– Но няма да го направиш, защото съм като сина, който никога не си имал.
– Аз имам син, да те вземат дяволите!
– Не като мен.
Облегна се назад и продължи:
– Това, което предлагам, е същото, направено от нас преди пет години. Тогава ти бе достатъчно проницателен да осъзнаеш, че е по-полезно да наемеш най-добрия, отколкото да го преследваш.
– Беше ти възложено да го заловиш, не да преговаряш с него. Ако знаеш името или разполагаш с описанието му, незабавно ми го съобщи. Факти, Филип, не предложения.
– След десетгодишно разследване отново си в задънена улица - рязко отговори Филип. - Ако изляза от тази стая, ще останеш с празни ръце.
– Ще имам теб! - Гласът на Спенсър беше глух, но така категоричен, че младият мъж присви очи. - За човек с твоя вкус затворът е много неприятно място.
– Заплашваш ли ме? - потръпна Филип. Скръсти ръце и не отмести поглед, уверен, че капитанът блъфира. - Имам твоята дума. Нали се споразумяхме?
– Ти си този, който промени правилата. Дай ми името и ме остави да си гледам работата!
– Мислиш на дребно, Стюарт. Ето защо успя да откриеш малко от откраднатите диаманти, а аз получих по-голямата част от тях. Ако вкараш Сянката в затвора, няма да вземеш дори частица от откраднатото през последните десет години?
– Въпрос на принцип.
– Да.
Спенсър усети промяната в гласа му и видя, че той за пръв път сведе очи. Но не от срам. Познаваше го твърде добре, за да повярва, че е смутен.
– Повтарям, че е въпрос на принципи.
Филип отново стана. Бе твърде неспокоен.
– Заех се с възложения ми случай, защото този крадец ме интересуваше. И сега е така. Интересът ми даже се е увеличил.
Не би могъл да притиска Стюарт много. Въпреки че изпитваха взаимно уважение, все пак Спенсър бе представител на закона.
– Да речем, че знам кой е Сянката и че разговорите ми с него са ме накарали да повярвам във възможността да използваш таланта му срещу незначителното възнаграждение да започне нов живот.
– Незначително възнаграждение?! Мръсникът е откраднал много повече от тебе.
Филип се намръщи и почисти троха от ръкава си.
– Трябва ли да се обиждаме? Никой не е откраднал скъпоценности с по-голяма стойност от мен.
– Горд си, нали? – почервеня от гняв лицето на Спенсър. – Да си крадец, едва ли е достойно за похвала.
– Ето по какво се различаваме.
– Да се промъкваш през прозорци, да правиш сделки в тъмни улички.
– Моля те, ще ме разчувстваш. По-добре брой до десет. Не искам да съм виновен за покачването на кръвното ти налягане.
Младият мъж отново повдигна чайника.
– Може би моментът е подходящ да ти кажа, че докато отварях брави, растеше уважението ми към теб. Все още щях да бъда дребен крадец, ако не успявах заради теб да се справя с всичко, което захващах. Не се разкайвам за начина си на живот."
Из книгата