Ледена страст

Нейните романи покоряват света! Клюкарските колони на вестниците са пълни с описания на живота на Адриан, дъщерята на известна холивудска киноактриса и на прочут арабски шейх, която се движи сред обществото на супербогатите. Но дали това е истинската Адриан, или тя се прикрива под маската на безгрижна светска "пеперудка", за да постигне определена цел? Тайната ѝ е в безопасност до момента, когато към нея проявява интерес Филип Чембърлейн - някогашен крадец, а сега ѝ служител на Интерпол. Единствената му грешка е, че попада под очарованието на прелестната Адриан.

"Стюарт Спенсър не понасяше хотелската стая. Единственото преимущество на пребиваването му в Ню Йорк бе, че жена му не го преследваше да спазва диета. Бе си поръчал огромен сандвич и се наслаждаваше на всяка хапка. Беше внушителен оплешивяващ мъж, без добродушния нрав на човек с неговата външност. Имаше пришка на петата и упорита хрема. Изпи половин чаша чай и с типичния си британски шовинизъм реши, че колкото и да се опитват, американците не могат да приготвят чай. Мечтаеше за гореща вана, чаша "Ърл Грей" и един час спокойствие, но се страхуваше, че неуморният мъж, който стоеше до прозореца, щеше да го принуди да отложи всичко това за… неопределено време.

– Е, слушам те - гледаше той намръщено как Филип Чембърлейн дърпа завесата.
– Хубав изглед - взираше се младият мъж в стената на сградата отсреща. - Кара те да се чувстваш приятно тук.
– Филип, принуден съм да ти припомня, че не обичам да летя над Атлантическия океан през зимата. А и в Лондон имам недовършена работа, по-голямата част от която е заради теб и твоите гафове. Ако имаш информация за мен, моля те да ми я предоставиш веднага.
Продължи да гледа през прозореца. Беше нервен заради резултата от неофициалната среща, която бе поискал, но нищо в поведението му не намекваше за обзелото го напрежение.
– Стюарт, непременно трябва да те заведа на мюзикъл. Ставаш кисел с възрастта.
– Карай нататък.

Филип пусна завесата и спокойно се приближи до мъжа, на когото даваше сведения през последните няколко години. Работата му изискваше да е самоуверен и строен като атлет. Беше трийсет и пет годишен с четвърт век професионален опит зад гърба си. Макар и роден в лондонските бедни квартали, винаги можеше да си осигури покани за най-добрите приеми в обществото. Това не беше малко постижение по времето преди разпадането на безкомпромисното класово съзнание на британците под яростната атака на рокерите. Знаеше какво е да си гладен, така както и да се наядеш до насита с черен хайвер. Тъй като предпочиташе второто, си осигури начин на живот, в който хайверът бе нещо обичайно. Беше добър, много добър в това, което правеше, но успехът не дойде лесно.

– Очертава се работа за теб, Стюарт.
Той седна и си наля чай.
– Искам да те попитам дали бях полезен през последните няколко години.
Спенсър отхапа от сандвича. Надяваше се, че храната и Филип няма да му причинят стомашно разстройство.
– Увеличение на заплатата ли искаш?
– Добра идея, но нямам предвид точно това.
Филип имаше чаровна усмивка, която използваше, щом искаше да получи нещо, и сега се усмихна.
– Въпросът ми е дали за вас в Интерпол има крадец, на когото си струва да плащате?
Спенсър подсмръкна, извади носна кърпа и се издуха.
– От време на време.

Питаше се дали Стюарт е обърнал внимание, че не употреби определението "оттеглил се" пред "крадец" и че не го поправи за допуснатия пропуск.
– Скъпиш комплиментите си, без съмнение!
– Филип, не съм тук да те лаская, а да науча защо, по дяволите, мислиш нещо за толкова важно, че да ме караш да летя от Ню Йорк по средата на проклетата зима?
– Би ли искал двама?
– Двама?!
– Крадци, Стюарт - предложи му сандвич с триъгълна форма. - Опитай този с пълнозърнест хляб.
– Накъде биеш?

Следващите няколко мига бяха много важни. През целия си живот Филип винаги бе разчитал само на себе си. Беше крадец, превъзходен крадец, преследван от капитан Стюарт Спенсър и другите като него по задънени улици от Лондон до Париж, от Париж до Мароко, от Мароко до друг град, където чакаше следващата плячка. После неочаквано започна да работи за Спенсър и за Интерпол вместо против тях. "Въпрос на бизнес - припомни си той, - въпрос на преценяване на шанса и на облагите. Това, което сега ще предложа, засяга само мен."

– Да предположим, че познавам изключително ловък крадец, който в продължение на години е съумявал да подхлъзва Интерпол, но е решил да се оттегли от активна дейност и би предложил услугите си срещу "опрощаване на греховете".
– Говориш за Сянката.
Филип педантично почисти трохите от пръстите си. Бе спретнат мъж по навик и по необходимост.
– Вероятно - отвърна той.

Сянката! Спенсър забрави за болката в петата и закъснението на самолета. Милиони долари в скъпоценности бяха откраднати от безликия крадец, известен само като "Сянката". Той го бе следвал и изпускал в продължение на десет години. През последните осемнайсет месеца Интерпол засили издирванията си и стигна до там да възложи на крадец да залови друг крадец - Филип Чембърлейн - единственият, чиито подвизи надминаваха тези на Сянката. "Човекът, на когото имах доверие!" - помисли Спенсър с внезапна ярост.

– Знаеш кой е той. Знаел си и къде можем да го намерим. - Стюарт сключи ръцете си на масата. - Десет години. Десет години търсихме този човек. Да те вземат дяволите, от месеци ти плащаме да го намериш! Значи си ме будалкал? Знаел си самоличността и местонахождението му през цялото време!
– Може би съм знаел - Филип се загледа в дългите си изящни пръсти, - а може и да не съм.
– Ще ми се да те затворя в клетка и да хвърля ключа в Темза.
– Но няма да го направиш, защото съм като сина, който никога не си имал.
– Аз имам син, да те вземат дяволите!
– Не като мен.

Облегна се назад и продължи:
– Това, което предлагам, е същото, направено от нас преди пет години. Тогава ти бе достатъчно проницателен да осъзнаеш, че е по-полезно да наемеш най-добрия, отколкото да го преследваш.
– Беше ти възложено да го заловиш, не да преговаряш с него. Ако знаеш името или разполагаш с описанието му, незабавно ми го съобщи. Факти, Филип, не предложения.
– След десетгодишно разследване отново си в задънена улица - рязко отговори Филип. - Ако изляза от тази стая, ще останеш с празни ръце.
– Ще имам теб! - Гласът на Спенсър беше глух, но така категоричен, че младият мъж присви очи. - За човек с твоя вкус затворът е много неприятно място.
– Заплашваш ли ме? - потръпна Филип. Скръсти ръце и не отмести поглед, уверен, че капитанът блъфира. - Имам твоята дума. Нали се споразумяхме?
– Ти си този, който промени правилата. Дай ми името и ме остави да си гледам работата!
– Мислиш на дребно, Стюарт. Ето защо успя да откриеш малко от откраднатите диаманти, а аз получих по-голямата част от тях. Ако вкараш Сянката в затвора, няма да вземеш дори частица от откраднатото през последните десет години?
– Въпрос на принцип.
– Да.

Спенсър усети промяната в гласа му и видя, че той за пръв път сведе очи. Но не от срам. Познаваше го твърде добре, за да повярва, че е смутен.
– Повтарям, че е въпрос на принципи.
Филип отново стана. Бе твърде неспокоен.
– Заех се с възложения ми случай, защото този крадец ме интересуваше. И сега е така. Интересът ми даже се е увеличил.
Не би могъл да притиска Стюарт много. Въпреки че изпитваха взаимно уважение, все пак Спенсър бе представител на закона.
– Да речем, че знам кой е Сянката и че разговорите ми с него са ме накарали да повярвам във възможността да използваш таланта му срещу незначителното възнаграждение да започне нов живот.
– Незначително възнаграждение?! Мръсникът е откраднал много повече от тебе.

Филип се намръщи и почисти троха от ръкава си.
– Трябва ли да се обиждаме? Никой не е откраднал скъпоценности с по-голяма стойност от мен.
– Горд си, нали? – почервеня от гняв лицето на Спенсър. – Да си крадец, едва ли е достойно за похвала.
– Ето по какво се различаваме.
– Да се промъкваш през прозорци, да правиш сделки в тъмни улички.
– Моля те, ще ме разчувстваш. По-добре брой до десет. Не искам да съм виновен за покачването на кръвното ти налягане.

Младият мъж отново повдигна чайника.
– Може би моментът е подходящ да ти кажа, че докато отварях брави, растеше уважението ми към теб. Все още щях да бъда дребен крадец, ако не успявах заради теб да се справя с всичко, което захващах. Не се разкайвам за начина си на живот."
Из книгата

Историята на един от най-продаваните автори в целия свят, и при това - жена и майка, започва всъщност съвсем обикновено. Елинор Мари Робъртсън е родена на 10 октомври 1950 г. в Съединените щати, Мериленд. Тя е най-малкото дете в семейство с пет деца и единственото момиче. Омъжва се млада против волята на родителите си и заживява със съпруга си в Блумкин, Мериленд. За кратко работи като секретарка, а когато се раждат синовете ѝ, остава у дома. Като домакиня, Елинор запълва голяма част от времето си с творчески занимания като шиене на детски дрехи и изработване на изделия от керамика.

През 1979 г. в Мериленд пада обилен сняг и по време на виелицата Елинор е затрупана вкъщи с децата си, без да има възможност да ги заведе на сутрешната им занималня. С намаляващи запаси от шоколад и без да има кой знае какво за правене. Тогава тя взима химикал и тетрадка и започа да пише. От ученическите години си години, прекарани в католическо училище, няма кой знае каква практика с писането - освен с училищните есета. Но затова пък още от тогава наистина я бива в измислянето на разни неща. Е, 29-годишната Елинор за първи път започва да записва идеите си, за да се превърне скоро в световноизвестната авторка на бестселъри Нора Робъртс - псевдонимът, зад който се крие Елинор Робъртсън.

Талантливата писателка бързо усвоява тънкостите на добрата книга, но като повечето начинаещи автори, среща трудности, докато намери издател. Първите ръкописи срещат стандартният отказ. Ето какво разказва Нора Робъртс за този момент:

"Получих стандартното отхвърляне за първите няколко опита, а след това любимото ми отхвърляне на всички времена. Получих ръкописа си обратно с хубава малка бележка, на която пишеше, че работата ми е обещаваща и историята е била много увлекателна и добре написана. Но те вече имали своя американски писател, и това е Джанет Дейли."

Първият издаден ръкопис е "Irish Thoroughbred", а годината е 1981 г. Скоро след това, Елинор се развежда и писането става нейното спасение. То ѝ дава възможност да остане у дома, близо до децата си, и да ги подкрепя. Личният ѝ живот взима нова насока, когато се омъжва за втори път, а в в работата следват години на плодотворно сътрудничество със издателя на първия роман. Под неговия знак на бял свят излизат още 23 романа.
Робъртс е забележително плодовит автор и резултатите от работата ѝ през годините са красноречиви - издадени са повече от 200 книги. Много от тях са заемали първото място в списъка бестселъри на Ню Йорк Таймс (общото време за нейни романи на първо място при седмичните бестселъри може да се сумира на 20 години!). Понякога в същата класация са присъствали едновременни 4 нейни книги. По някои от романите има създадени и филми.
Елинор Робъртсън е човекът, който стои и зад псевдонима Дж. Д. Роб (англ. J.D. Robb), под който са публикувани футуристични романи като "Илюзии в смъртта", "Далас в смъртта" и "Слава в смъртта". Други псевдоними, под които пише, са Джил Марш и Сара Харди.

Списъкът с награди, с които Нора Робъртс получава признание за творчеството си, също е много дълъг. Какво е отличителното за книгите ѝ? Въпреки огромната продуктивност (във възможностите ѝ е да напише роман за 45 дни!), книгите на авторката остават все така завлядяващи и привлекателни и за дългогодишните ѝ почитатели. Ако може да се приеме, че в тях има нещо, което се повтаря, то е единствено Нейно величество романтиката - с главно Р.