Дъга

"Стихосбирката на Красимира Кацарска „Дъга” е символично вричане със силата на словото и преминаване от битийното към космическите духовни измерения на вечността. Позната, сложна е образността с налагаща се динамика. Стихиите - вятър, дъжд, вода, светлина - смело навлизат в изказа като израз на неспокойни, поривни чувства. Споменът се блъска с усещането за времева ограниченост („старите портрети”) и се разпилява с вятъра като вечност и интимност. Затова любовта е страдание, сакрален поглед към света на красота и болка, в който въпрос и вяра зазвучават в хармония:

А любов вече няма да прося.
И ще бъда щастлива. Помни.
(„Щастлива”)

Героят е „ти” - неконкретен, трудно уловим, но свързан с езика на общуването и преживяването. Красимира Кацарска поставя открито своите въпроси, разказва за съмнения и тревоги. Болката на самотата, на тъгата, на викащия зов дълбоко вълнува, разлюлява, сепва. Един тревожен интимен глас сътворява ново, неоткрито лице на лирическата героиня. С нейната сетивност красотата е уловена като пейзаж на художник:

Когато сенките събличат дървесата
и скрити в мрака, лунен сърп отхапват,
заставам под прозореца на самотата
и слушам хоровода на водата.
(„Безутешно”)

Познатата и характерна тема за творчеството на Красимира Кацарска - личността - звучи омекотено, човешки разтревожено. Гневът е преминал в съмнение, в разтърсващи въпроси, във философска мъдрост:

Ще се повтори ли мечтата есенна?
Не вярвам. Страшно закъснях.
(„Грижите”)

С алчни шепи от мен те отнеха.
Опустяваше бавно сърцето.
(„Без тебе”)

Нюансираната и изтънчена образност докосва читателя, непрекъснато мами, привлича с непознатото и познато Аз на лирическата героиня. Любовта за нея остава несподеленост, душевна рана и взрив от видение, чувство, послание. Между голямата любов и делничната обич стоят илюзията и вечната надежда в духовното, извисеното лице на мамещото чувство. То идва като преживяване нощем, когато човек е на „ти” със себе си, със сетивата си. Тогава светът губи реални очертания и се събужда магията на непреходната красота. Емоцията се блъска в крайностите на съмненията и хубостта, на мрака и светлината на вярата.
Любовта на майката е в посланието към дъщерята. Лирическата героиня иска да предпази младото създание от многоликата жестокост на света и да го насочи към неговата цветност и към непреходността му. Житейската мъдрост е контекстово кодирана като споделена искреност, като тъжна реалност. Картина след картина пресъздава ранимата и всепрощаваща героиня. Тя усеща своята безпомощност пред зова на любовта и пред мисълта на разума. Затова искрено споделя:

Ти си много опасна,
моя странна любов.
Мислех си, че си страстна,
а си кухо дърво.
(„Тръгвай”)

Осъзнала е битийните истини, докоснала се е до болката на слепците. Поетическите й изповеди поразяват със своята откритост и с душевната си чувствителност:

И никъде до днеска не намерих
за сълзите си искрен благослов.
(„Прощавах”)

Тя търси себе си чрез раздаването и пропиляното време. Ако споменът в първата част на стихосбирката събужда сетива и съмнения, то в третата част философските въпроси разпъват по душевните кръстопътища. Те са най-точният портрет на Аз-а у лирическата героиня:

Вечни въпроси разпъват душата
в делнични срещи без край.
Няма навярно за мен на земята
късче от Божия рай.
(„Аз”)

Красимира Кацарска използва динамични съществителни („бързей”, „ручей”, „река”) и епитети с отсенки на душевен непокой („бездънна”, „вярна”, „тревожна”), които точно отразяват емоционалните състояния. Не изневерила на себе си, тя остава в света на словото с вечния копнеж на човека творец:

Този свят е прекрасен, но сляп
за надеждите светли и чисти.
Луди пролети, бухнали в цвят,
вдъхновяват красивите мисли.
(„Спасение”)

И непрекъснато провокира читателя с дъгата на чувствата."
Мариола Огнянова