Обществената опасност и българското наказателно право

"Обществената опасност на престъплението е централен институт в българското наказателно право още в Наказателния закон от 1896 г. Той е ключов при определяне на понятието за престъпление и при определяне на самия кръг престъпни прояви.

Нямам самочувствието, че настоящото съчинение може значително да надгради написаното от проф. Костадин Лютов. Неговата монография по темата за обществената опасност си остава и сигурно винаги ще бъде една от най-убедителните и научно издържани работи по този въпрос. Това, което ми дава смелост да се върна към темата след проф. Лютов, е различният подход към някои въпроси и за да припомня смисъла и стойността на понятието за обществена опасност. В някакъв смисъл да защитя това понятие. Във времето на постоянни опити за "модернизиране" на правото, които по необходимост отричат всичко, измислено преди повече от четвърт век, си струва по-често да се припомня, че и преди нас наказателното право се е развивало. Ще се опитам да докажа, че обществената опасност на престъплението има и измерения, които досега са убягвали на голяма част от изследователите."
От автора

"Казано просто, има повече от един начин законът да опре­дели кое деяние е престъпление. Това, че ние сме свикнали с един от тях, не изключва непременно значението на останали­те. Нещо повече, можем дори да си зададем въпроса за практи­ческата стойност на съвременното определение на чл. 9, ал. 1 НК. Да, неговият анализ заема значително място в учебници­те по наказателно право, но дали ще настъпи катастрофа, ако утре законът не определи кое деяние е престъпление и остави правоприлагащите органи да се задоволят с Особената част на НК?

Щеше ли да има особено значение, ако и сега общото по­нятие за престъпление беше определено ако не по модела на Отоманския наказателен закон, то поне по модела на НЗ от 1896 година? Представлява ли сегашното "материално" опре­деление на престъплението някаква спирачка пред законодателя произволно да криминализира? Нека отидем и по-далеч - има ли то истински смисъл и добавя ли стойност в правото, или е просто една идеологизирана отживелица от социалисти­ческото ни минало, с която просто сме свикнали и която прие­маме по инерция?

На пръв поглед законодателният модел за определяне на общото понятие за престъпление може да изглежда чиста формалност. С каквито и свойства да натоварим това общо понятие, истината е, че законодателят е практически неогра­ничен във възможността си да определя кои деяния ще бъдат санкционирани със силата на наказателната репресия. Това е негово суверенно право. Дали законът ще укаже, че това мо­гат да бъдат единствено общественоопасни деяния или не, на пръв поглед може да изглежда лишено от практическо значе­ние, тъй като отново единствено законодателят има правото да преценява степента на обществената опасност в процеса на криминализация. Като че ли за него няма никакво формално конституционно ограничение нито за това кое деяние да обяви за престъпление, нито за това какво наказание да бъде пред­видено за него. Ще се опитам да опровергая този извод или поне да предложа начин това да се направи с бъдеща промяна в законодателството.

Давам си сметка колко трудно ще бъде това, още повече че въпросният извод постоянно бива потвърждаван от практика­та. Достатъчно е да бъде публично малтретирано едно кученце, за да се инкриминира насилието над животни. Тежки престъп­ления по транспорта вече породиха полемиката какви по-теж­ки наказания да бъдат предвидени, ако деянието е извършено на пешеходна пътека. Ако не дай си Боже следващото подобно престъпление се извърши от пиян водач на тротоар, то най-ве­роятно законодателят незабавно ще го предвиди като квалифи­циращо обстоятелство. Ако някъде пациенти упражнят недо­пустимо насилие над лекар, създава се квалифициран състав. Ако насилието засегне учител - добавяме и учителя към тежко квалифицирания състав. И така до следващото шумно отразе­но от медиите престъпление, което ще наложи създаването на още по-екзотични състави. Обстоятелството, че насилието не спира, не ни притеснява - важното е, че общественото напре­жение временно е потушено.

Популизмът не е непременно нещо лошо, но в областта на наказателното право трябва да бъде напълно забранен. Най-лесно е да симулираме наказателна политика, като непре­къснато увеличаваме броя на престъпленията или размера на наказанията. Вероятно все още има и хора, които лековато и доверчиво прие мат, че това е истинска наказателна политика. Те едва ли могат да си представят, че понякога увеличените наказания дори не преследват формално обявената цел прес­тъпниците да бъдат по-строго наказвани, а всъщност под този благовиден претекст се създава възможност да бъдат използ­вани специални разузнавателни средства по много по-широк кръг разследвания. Често пъти това се прави основно с идея та да се събира информация, която може да се употреби по пове­че от един и не непременно законен начин."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525