Църна месечина

Църна месечина Кирил Пецев Времетраене: 0:42 мин. Ветровете ни мраморни Николай Табаков Времетраене: 10:59 мин. Калин Терзийски Времетраене: 1:17 мин. Разкажи ми Калин Терзийски Времетраене: 9:00 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Номиниран за Конкурса за исторически роман - 2017.

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". "И защо този роман се казва "Църна месечина"? Не можеше ли просто да се казва "Червена луна"... Можеше, но авторът Кирил Пецев има щастливата съдба да се е родил в Петрич и поне 40 години да е живял в Благоевград, някогашна Горна Джумая. И както много хора, населявали това пространство по течението на Струма, да е бил в плен на митологията за борбите на българите от Македония. И за техните герои, предатели, убийци и жертви. Всичко това в едно време,в което, когато някой дядо, баща, съпруг, син или брат излезе нощем и не се върне, на близките им да казват: "Месечината го изпи, онаа, църната...".

Влезлият в литературата от журналистиката Пецев в книгата си прави митологията предметна и ясна, с точните имена и образи на героите, които иначе познаваме от учебниците по история. Тодор Александров и неговите убийци, Ванче, Александър Василев, или още Алеко Паша, Арсений Костенцев и кой ли не още... В "Църна месечина" времето е само фон, независимо дали става дума за мистериозния, дори претоварен с духовност XI век или за днешните бездуховни времена, или за годините след септември 1923 гадина, с раздорите и убийствата между дейците на ВМРО. Пътят на реликвите е този, който свързва вековете и годините без конспирации, без митове, с пълна яснота за фактите и с ясната позиция на автора. "Църна месечина" е литературният факт, който ще ви пристрасти към следващите книги на Пецев. Внимавайте, те идват."
Костадин Филипов

"Някога – 1924 година

Двигателят на джипа, загрял до червено от нощния преход, трудно изстиваше в лятната септемврийска утрин. Беше изминал възможно най-бързо разстоянието от двеста километра между Витоша и Беласица, тоест от столицата на България – София, до останалата след войната най-далечна точка на югозападната граница, новия окръжен център на Пиринска Македония – Петрич. Джипът не беше от капризните и разстоянията не го плашеха, но тази нощ освен с лошия път се бореше и с времето, което не достигаше. Возилото, излязло наскоро от работилниците на австрийската оръжейна компания "Щаер", се приемаше за най-доброто, което тя беше научила от германските автомобили "Мерцедес". Но пък германските оръжейни компании имаше какво още да учат от опита на "Щаер" в производството на качествено оръжие.

След войната и панически подписания Ньойски договор оръжейният бизнес започна да скърца и изправената пред фалит австрийска компания беше насочила остатъчните си капитали в най-перспективното за момента начинание – производството на автомобили. След няколко плахи опита стигна до революционното си творение – джип с шестцилиндров двигател. Той дърпаше с четиридесет конски сили и "летеше" със скорост до сто километра в час, но най-важ­ното се оказа, че конструкцията му е подходяща за грубите български пътища. В същото време Ньойският договор освен върху границите на България нанесе съкрушителен удар и върху българската армия. Тя се оказа съкратена до небоеспособност и лишена от перспективата да се развива и модернизира. Тоест България не се явяваше активен участник в превъоръжаването и евентуален партньор на оръжейните компании. За сметка на това възстановената Вътрешна македонска организация проявяваше завидна активност.

Алеко паша представляваше военната организация, приобщила се към политическото ядро, ръководено от Тодор Александров. Наскоро беше постигнал поредното си договаряне с "Щаер" за доставка на нови количества пушки и пистолети "Манлихер", с които трябваше да отговори на повишената активност в организацията и увеличаващия се брой чети и четници в териториите, останали извън България. Пратката всеки момент щеше да пристигне на солунското пристанище, където действаха механизми, осигуряващи необходимата дискретност и пропускливост. Естествено, в условията на подписаните мирни споразумения сделката не вървеше по отъпканите пътища на легалната търговия. Това бяха няколко последователни доставки от хиляда пушки всяка и също толкова пистолети, както и необходимите за тях муниции, заредени с идеята за свобода и обединение на Македония. Като бонус за коректното партньорство компанията "Щаер" беше подарила на организацията уникалния си продукт от новото автомобилно производство.

Друг такъв джип в България нямаше. Още повече че след войната току-що създаденият технически полк от структурата на Инженерните войски се оказа разформирован. А с него приключи и автомобилната дружина с около петстотин военни коли, повечето извън строя. Заради здравите машини остана да съществува само инженерната работилница в София. На нея разчиташе окръжният войвода за техническата годност на джипа, но, слава Богу, до момента не се беше налагало.

Алеко паша държеше в ръцете си огромна власт. Даже и царят, като подписваше законите под текстовете, добавяше пояснение с гриф: "Отнася се и за Петрички окръг!". След Ньойския договор само това парче страдалческа земя, отломена от Македония, остана да крепи надеждата, че ще дойде ден българският дух да се рее свободен в пределите, които Бог е определил за него. Войводата беше живял малко, но дръзко. Кълнеше се не в живота, а в саможертвата. И хроничният стремеж към нея превърна душата му в пленница на тъмнината. Целият му кратък живот беше една голгота. И колкото повече тежести носеше, толкова по-силно дърпаше нагоре по стръмното.

Това, че достигна благополучно Христовата възраст, можеше да се нарече чудо. Но вече знаеше, че всеки носи кръста си по върлото сам. Беше преминал през възторга на Балканската война, разочарованието на Междусъюзническата авантюра, надеждата и погрома на Първата световна война. Виждаше как преломните за България години я доведоха до положение да стои на колене пред тия, които неведнъж победи на бойното поле. Но той не сви знамената. Създаде в Македония военната организация, която по-късно, на сбора в местността Зиче, до манастира "Света Петка" под Беласица, прие идеята на Тодор Александров да възстановят бойната сила на Вътрешната македонска организация.

И не разбра как учителят от село Кюприя Александър Василев се превърна в делята Алеко паша, който държеше и ножа, и хлеба в три революционни окръга в "държавата" на ВМРО. Той даваше и той вземаше: власт, живот, имот. И в двата случая трепереха пред него. За едни беше войводата идеалист за освобождението на Македония, за други – черната чума. Наз­начаваше и отстраняваше войводи, кметове и депутати. Награждаваше и наказваше по свои закони, като сам решаваше от името на Централния комитет и нямаше възражения. Държеше тайните връзки за набавяне на пари, оръжие и облекло за всички чети. Не пропускаше да контролира изплащането на паричната издръжка за семействата на убитите четници или принудените да излязат в нелегалност. Строго гонеше и наказваше със смърт всеки, който разбираше борбата за свободна Македония като нещо различно от саможертвата.

Никога нищо не се чу за несъгласия между него и Централния комитет. Така до момента, в който имаха общ враг – малодушието. И когато то се съюзи с патологичната жажда за власт и пари, бяха запалени първите братоубийствени клади. И сега, през плътните завеси на забуленото време, надничаха призрачните сенки на първите изгорели на тези клади. Блуждаещи в тъмнината, те продължаваха да търсят смисъла на своята голгота. Бяха вървели към нея, носейки в душите си кръста, но не и Бога. Вместо с неговата благодат бяха изпълнени със студения огън на мистичната Църна месечина. На нея се бяха клели и в клетвата нямаше жал и прошка за отстъплението. Бяха безсърдечни, но не и малодушни.

Тая Църна месечина го следваше през целия път от София до Петрич. Изцъклена и гола, сееше призраци и раждаше тревоги. Надничаше от бездънната тъмнина на мислите му и от празнотата на кладите с димящи илюзии. В тяхната черна пепел беше оставил последните си запаси от жизнени сили. Стоеше пред една огромна бездна, в която беше започнала да потъва организацията и идеята за свободна Македония. Това, което стана с убийството на Яне Сандански, се повтори само преди седмица и с Тодор Александров. Все още пазеха в тайна смъртта му, но след два дни на сбора в Горна Джумая ще трябва да се обяви. И не само това, а ще трябва и да се обясни.

Мълвата вече беше тръгнала. Това потвърди в София и Димо Хаджидимов, съратник на Гоце Делчев и активен член на възстановената Вътрешна македонска революционна организация. Беше депутат в Народното събрание от партията на комунистите, но имаха взаимност в добрите чувства един към друг още от времето, когато следваха Яне Сандански. Остави при него дъщеря си Пенка, която Димо трябваше да проводи за Пловдив, за да продължи образованието си. Остави и Стойна, съпругата си, която да я съпровожда. "По-добре да са по-далече от новата клада, под която очевидно някой слагаше горещи въглени" – тревога, която терзаеше мислите му през целия път обратно до Петрич.

Тежестта за убийството на Кахраман падаше изцяло върху него. Беше станало в район, който е под контрола му, преди конгрес, който той свикваше, и убийците Щерю Влахов и Динчо Вретенаров се приемаха за негови верни хора. Нямаше педя земя зад себе си, където да отстъпи и потърси опора. Членът на Централния комитет на ВМРО генерал Александър Протогеров, който придружаваше Старио, беше отървал куршумите, а и сега правеше всички опити да отърве каквато и да е отговорност за случилото се. Затова и не го потърси с покана за срещата, която предстоеше да стане. Заради нея се наложи да се върне от София възможно най-бързо."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg