Императрица Теофано

Исторически роман.

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". Императрица Теофано е най-развратната и кървава императрица на Византия. Тръгвайки от професионална проститутка, тя стига до върховете на властта и там среща единствената си голяма любов, която я довежда до гибел.

Александър Томов е поет, прозаик, кинодраматург, публицист. Роден е 1944 г. в София. Завършил българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". От 1972 до 1982 г. работи като журналист в Българското национално радио. От 1982 до 1992 година - като кинодраматург в Националната филмова студия "Бояна". От 1997 г. до 2001 г. е председател на Националния съвет по радио и телевизия.

Книгата е част от поредицата "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон".

"Пролог

Тая сутрин Логотетьт на Геникона Михаил Даласин се събуди в имението си край Константинопол в чудесно настроение. Предишния ден бе сключил добра сделка за доставка на пълно бойно снаряжение за тежковъоръжените войни катафракти - копия, мечове, бронирани шлемове, кожени ръкавици. Освен това, в добавка бе уредил и доставка срещу друга сума за конете им - предпазващите ги кожени плащове, - та удовлетворението му бе двойно. Всичко това стана пак благодарение на константинополските помещения, които някога му бе оставил в наследство баща му. Логотетът ги даваше под наем. Носеха му баснословни печалби, понякога до 10 хиляди номизм на година. Част от тях отстъпваше безплатно на притежателите на ергастерии, а те на свой ред го уреждаха за посредник в подобни сделки още повече, че в него бяха списъците с поръчки, а тоя немаловажен факт допълнително му отваряше неограничено поле за действие в морето от гилдии в империята. И въобще, хубаво бе човек да е висш имперски чиновник. Към високата годишна заплата от триста номизми се прибавяха всички видове привилегии плюс подкупите, които отдавна бяха легализирани, и даровете лично от василевса, каквото бе това имение. Бе кацнало на малоазийския бряг срещу самия Център на вселената, срещу втория етер, както бяха обозначили отдавна столицата Константинопол.

В подножието му се синееха водите на Босфора. В далечината се мержелееше златният купол на най-голямата църква на тоя свят "Света София", както и очертанията на Хиподрома, а зад самото имение се простираха докъдето ти стигат очите лозя и маслинови гори, върху които късната есен бе вече наметнала могъщия си пурпур. Целият тоя пейзаж се откриваше от южното окръглено крило на имението, остъклено така, че да го поднася на Логотета по подобаващ за улегналата му възраст начин. Съпругата му бе починала отдавна. Деца нямаше. Оставаше му само тоя пейзаж, който го откъсваше изцяло от суетите на тоя свят съвсем за малко и великата суета пак на тоя същия свят, която след това го хвърляше в политиката, за която бе предопределен, както вече се досещате, от малък, защото произхождаше от богатия род на Даласините. Единият от вуйчовците на Логотета - Дамян, се очертаваше като най-богатия човек в нововъзкръсналата Антиохия, предан до смърт на новия император, който не случайно го бе назначил за управител на важния град. Току-що го бе превзел заедно с Емеса и Триполи и след като бе прогонил фатимидския военачалник Манджутакин към Дамаск, се бе върнал в Константинопол, за да се заеме с вътрешните реформи в империята, за които Логотетът отговаряше лично с главата си. Все едно. Каквито и да бяха, щеше да се справи. С подкрепата на василевса той съсипа самия паракимомен на Двора[4], заточвайки го в Крим и конфискувайки цялото му имущество, та какво остава за останалото.

Бе опитен и образован до изтънченост мъж, завършил частното юридическо училище в Константинопол, научил наизуст цели пасажи от "Василиките" на Лъв VI, на онази негова компилация от Юстиниановите "Дигестии", "Кодексът", "Институциите" и "Новелите", без които империята би била невъзможна. По-късно бе станал ученик на прочутия за времето си магистър Козма и се бе запознал със земеразделянето и данъчното облагане, както и с правата на селяните върху дадената земя, нещо, което му бе помогнало да заеме поста на висш имперски чиновник, ала това не бе всичко. Логотетът бе една от най-знаещите личности в двора. Интересуваше се от античните автори - от Сократ до Платон и от Емпедокъл до Аристотел, ползвайки отлично "Библиотеката" на Фотий, "Антологията" на Кефалас и лексикона "Суда", както и първите преводи на "Илиада" и "Одисея". Увличаше се от така нареченото в империята фигурално изкуство, засилило се неимоверно след края на иконоборчеството. Неговата най-голяма слабост обаче бяха редките ръкописи. Обичаше да ги търси, намира и изкупува от всички краища на империята, да ги слага под разноцветно стъкло, изработено специално за него в Равена, и да им се любува с часове, най-често по залез слънце, когато умиращите лъчи ги обвиваха в най-причудливите си багри и отблясъци.

Сред тях например бе илюстрован ръкопис, нямащ равен на себе си, както и цена - Евангелието Ставроникита, - и един друг, от преди шест века, в който художникът бе използвал въздушната перспектива, намалявайки размера на обектите в далечина, или чрез промяна на цветовата гама на небето и пейзажа, внушавайки обемите посредством светлосенки, тъй че образите да изглеждат сякаш изплуващи от сянката към светлината, нещо невиждано за времето, както и един алхимичен трактат за правенето на злато от по-долнопробни метали, а да не говорим за по-малко ценните, каквито бяха "Списъкът на Исус Навин" или "Библията на Лъв". Цялата тая изтънченост обаче съвсем не му пречеше да бъде целеустремен и практичен, когато трябва, или нагъл и жесток, ако някоя действителност го изискваше. С две думи, Логотетът на Геникона бе рожба на своето страшно време. Време на падения и подеми, в което "съществуващото бе изцяло непостижимо за мисълта", ако би си послужил с думите на великия гръцки философ Ксенофан. Време на падането на Кандия и на главния град на непобедимите някога Хамданиди - Алепо, на клането при Кървавата планина и с нищо несравнимото превземане на Tape - родния град на Апостол Павел, както и на огромния пробив в арабския лимес и пленяването на свещената реликва за ромеите - тухлата с изображението на Христос. Време, в което режеха и осоляваха глави, за да ги покажат подобаващо на тълпата от прозорците на двореца, какъвто бе случаят с Никифор Фока, и време на сурови църковни епитимии от устата на патриарха Полиевкт срещу страховити узурпатори и прелюбодейци, какъвто несъмнено бе Цимисхи, раздал цялото си имущество сетне на бедните, за да изкупи, ако е възможно, разбира се, собствения си грях. Време, в което копнежът по "небесния Йерусалим" бе само една илюзия за разлика от земния, в който "щастливото робство" бе повече от спасение, а недъзите, родени от ненавист - неписан закон, когато идеята за свещена война на мюсюлманите срещу християните бе определяна от някои наши книжници като "престъпна наклонност на един престъпен пророк на един престъпен народ", а престъпленията на нашите много често надхвърляха въображението по причина, че Бог не съществуваше под ничие друго име. Кръстоносно време, решило на всяка цена да разчисти пътя към Гроба Господен, и време на стоглави, хилядооки евнуси, какъвто бе Василий, присвоил си повечето огромни имения в Киликия. Време, в което който и да е ромей, включително и Логотетът, трябваше да е готов всеки момент да литне към облаците или да умре.

Скоро петимата домашни роби му донесоха закуската. Бяха български пленници от някогашната свита на техния цар Борис II, доведени след бляскавия триумф на Цимисхи в столицата. Онзи, в който императорът вървеше със златен венец на главата след оная колесница, теглена от четирите бели коня, на която бе положена иконата на самата Пресвета Богородица, пленена в Йоанонол. Пленниците бяха отклонени от Логотета чрез връзки и си изпълняваха прекрасно задълженията. Родените в самата империя роби не струваха пукната пара. Знаеха езика, обичаите и нравите на господарите и постоянно лъжеха и крадяха, докато чуждите бяха като глухонеми във враждебната обстановка, готови да се самоубият, заради една счупена ваза, как- то се случи наскоро в имението на Логотета с една македонска робиня, тъй като наказанията бяха повече от строги.

Робите бяха приготвили любимата му закуска от три блюда - първото от пресни зеленчуци - марули, праз, градински кресон, цикория, спанак, "патешки крак", ряпа, патладжан, зеле и захарно цвекло, а второто със същите, но вече изсушени, след което донесоха третото - със скариди, раци, миди, калмари и лук, приготвен със специален зехтин, плюс обичайната напълно обезкостена птица, плаваща в специален нектар, богата на мазнина, обагрена с благородната червенина на вината, пълна с бадеми и всякакви други подправки - от черния пипер и кимиона, до гъбите и лешниците. В това отношение Логотетът спазваше завета на манастирските типици от едно време - навик, създаден му още от баща му - да залага на силната закуска. С удоволствие забеляза, че сред пресните и сушени плодове преобладаваха любимите му, от които хапна с умерено удоволствие. Сетне дойде ред на дрехите, за които вече се бе разпоредил предишната вечер. Най-напред коприненото бельо. С него го снабдяваше главният вестиопрат[2] на Спарта, небезизвестният Стилиян, който снабдяваше с пурпур от остров Кеос самия император. Производството на тая коприна се съблюдаваше от специални имперски чиновници, бдящи и за най-малкото отклонение от високото ѝ качество - за чистотата на нишката, прозирността, мекотата и най-вече за начина на тъкането и ушиването ѝ по мярка впоследствие. По повод на последното при Логотета идваха поне за пет проби - бе повече от взискателен. Такава всъщност коприна обгръщаше тялото на Логотета на Геникона.

Коприна, украсена с изящни сцени от гръцката митология, най-често с мита за Орфей и Евридика. В това отношение Логотетът бе изпреварил времето си. Той боготвореше ония митове. Считаше ги тайно за ония богоначални юзди, които са управлявали и ще управляват винаги над небесните редове. До бельото - традиционният патрициански костюм - кафтанът с широки ръкави. Късият бе за простолюдието или за членовете на партии - димите, което съпровождаха понякога шествията на василевса. Освен това, късото бе предзнаменование за скорошна смърт или предателство. Напоследък в Константинопол се опитваше да си проправи път нова мода, тази на панталоните, на "готските гащи", както ги наричаха повечето. Някои дори ги смятаха за символ на мъжествеността, но според Логотета те също бяха за простолюдието и едва ли щяха да имат бъдеще. Сетне високите зелени обувки. Те също бяха от много специална змийска кожа, доставена на Логотета от Сирия, както и извънредно удобни, правени за него по поръчка също от императорския обущар, което пак му костваше, разбира се, цяло състояние, защото Логотетът добре знаеше - в империята посрещаха и изпращаха по дрехите, особено по ония, които имаха специална бродерия и украса. Следваше източният тънък мъжки парфюм, дошъл през Трапезунд чак от Индия, а малко преди самото тръгване, специалното блюдо с лекарствени треви, които Логотетът получаваше по една верига лечители от затънтените села на Ливан. За разлика от останалите си колеги в двора на василевса, които презираха лекарите, а да не говорим за лечителите светци, той имаше благосклонно отношение към тези осмелили се да съперничат на "служителите на Бога" люде и дори ползваше един специален техен трактат за диетите, който много му помагаше."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg