Змия и гълъб

Змия и гълъб Шелби Махурин Времетраене: 0:49 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Тютюн - том 1 и том 2 Димитър Димов Времетраене: 0:59 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Ръкопис 2244 Гергана Лаптева Времетраене: 1:24 мин. Как да намериш истинската любов Франческа Ходжи Времетраене: 1:02 мин. Лотосовите обувки Джейн Янг Времетраене: 1:21 мин. Органично Джулия Ендерс Времетраене: 1:02 мин. Лятна буря Сандра Браун Времетраене: 1:00 мин. Хенри V Дан Джоунс Времетраене: 1:14 мин. Да се събудиш. Да пораснеш Даян Мушо Хамилтън, Гейбриъл Кайген Уилсън Времетраене: 1:00 мин. Кравата, която дава мляко с какао Петя Александрова Времетраене: 1:04 мин. Еднооки истории Милослава Абаджиева Времетраене: 1:00 мин. Песните на мъртвите Брандън Сандерсън, Питър Орулиън Времетраене: 1:10 мин.

Книга първа от поредицата "Змия и гълъб" от Шелби Махурин. Рийд и Лу са предопределени да бъдат врагове, но любовта има други планове...

Преди две години Луиз льо Блан, единствена дъщеря на Господарката на вещиците, наречени Белите дами, е избягала от майка си и се укрива в земите на краля. А за да не могат да я намерят, тя се е отказала от магията и преживява с онова, което успее да открадне. Но вещици като нея биват преследвани и изгаряни на клада от заклетите ловци към Църквата.

Рийд Дигори е капитан на ловците. Неговият живот е отдаден на Църквата и на правилото: Не оставяй жива вещица. Неочаквано пътищата на Рийд и Лу се пресичат, а едно недоразумение ги обвързва в невъзможен съюз - в свещен брак. Кървавата вражда между вещиците и Църквата е древна, а сурово пророчество е предвидило за Лу съдба по-лоша и от кладата. Тя не може да пренебрегне нарастващите си чувства към Рийд, но не може и да промени своята същност. И все пак трябва да направи своя избор. А любовта прави всички ни на глупаци...

"Брилянтен дебют, в който има всичко, което обичам."
Сара Дж. Маас

"Белроуз"
Лу

Има нещо странно в тяло, докоснато от магия. Повечето хора забелязват първо миризмата - не миризмата на гниене, а някаква лепкава сладникавост в ноздрите, остър вкус по езика. Малцина усещат и жужене във въздуха. Остатъчна аура по кожата на трупа. Сякаш самата магия е още някак тук, наблюдава и чака. Жива. Разбира се, онези, които са достатъчно глупави да говорят за такива неща, свършват на кладата. Тринайсет тела бяха открити в Белтера през изминалата година - почти двойно повече от предишната. Църквата направи всичко по силите си, за да скрие мистериозните обстоятелства около всяка смърт - мъртвите бяха погребани в затворени ковчези.
– Ето го - посочи Коко един мъж в ъгъла.
Макар че светлината на свещта оставяше половината му лице в сянка, не можеше да се сбъркат златната сърма по жакета му или тежкият медальон на врата му. Той седеше сковано в стола си, явно доста смутен, докато една оскъдно облечена жена се беше притиснала към едрия му корем. Не можах да сдържа усмивката си.
Само мадам Лабел би оставила аристократ от ранга на Пиер Трембли да чака в бардак.
– Ела - Коко посочи към маса в другия ъгъл.
– Бабет ще дойде скоро.
– Що за надут задник носи сърма по време на траур? - попитах аз.
Коко погледна през рамо към Трембли и се подсмихна.
– Ами надут задник с пари.
Дъщеря му, Филипа, беше седмото открито тяло.
След изчезването ѝ посред нощ, аристокрацията бе потресена от внезапната ѝ поява - с прерязано гърло, до L'Eau Melancolique. Но това не беше най-лошото. В кралството се носеха слухове за побелялата ѝ коса и сбръчканата кожа, за замъглените очи и сгърчените пръсти. За двайсет и четири часа се беше превърнала в старица. Приятелчетата на Трембли просто не можеха да го проумеят. Не беше известно да има врагове, нямаше вендети срещу нея, които да доведат до подобно насилие.

Филипа може и да нямаше врагове, но надутият ѝ баща беше натрупал много такива, докато внасяше незаконно магически предмети.
Смъртта на дъщеря му беше предупреждение, че не можеш да използваш вещиците без последствия.
– Bonjour, messieurs - Една куртизанка с медно руса коса се приближи, като пърхаше обнадеждено с мигли. Изсмях се на безсрамния начин, по който изгледа Коко. Дори преоблечена като мъж, тя беше впечатляваща. Тъмнокафявата кожа на ръцете ѝ бе покрита с белези и тя ги бе скрила с ръкавици, но лицето ѝ беше гладко, а черните очи блещукаха дори в полумрака.
– Ще ви изкуша ли да се присъедините към мен?
– Съжалявам, скъпа - казах с най-медения си глас и потупах куртизанката по ръката, както бях виждала да правят мъжете.
– Но ние имаме уговорка за днес. Госпожица Бабет ще дойде след малко.
Тя се нацупи само за секунда и после тръгна към съседа ни, който с готовност прие поканата ѝ.
– Мислиш ли, че е у него? - Коко огледа оценяващо Трембли от темето на плешивата му глава до подметките на лъс-натите обувки, като се позастоя на неукрасените му пръсти.
– Бабет може да лъже. Това може да е капан.
– Бабет може и да е лъжкиня, но не е глупачка. Няма да ни прецака, преди да сме ѝ платили.
Оглеждах другите куртизанки с мрачно любопитство. С пристегнати талии и преливащи деколтета, те се носеха сред клиентите с такава лекота, сякаш корсетите не ги задушаваха.

Ако трябва да съм честна обаче, много от тях не носеха корсети. Или каквото и да било.
– Права си. - Коко извади кесията ни от палтото си и я хвърли на масата.
– Ще ни прецака после.
– О, mon amour, обиждаш ме - Бабет се материализира усмихната до нас и перна периферията на шапката ми. За разлика от другите куртизанки, тя бе покрила възможно най-голяма част от бледата си кожа с алена коприна. Плътен бял грим скриваше останалото, също и белезите ѝ. Те пълзяха по ръцете и гърдите ѝ подобно на белезите на Коко.
– А за още десет златни крони не бих и помислила да ви предам.
– Добро утро, Бабет - засмях се аз, опрях крак на масата и залюлях стола си назад.
– Много е странно как всеки път се появяваш в мига, в който извадим парите. Да не би да ги надушваш? - обърнах се към Коко, чиито устни потрепнаха от усилието да не се усмихнат - сякаш ги надушва.
– Bonjour, Луиз - Бабет ме целуна по бузата, преди да се наведе към Коко и да каже тихо: – Козет, изглеждаш смайващо, както винаги.
Коко извъртя очи.
– Закъсня.
– Моля за извинение - Бабет наклони глава със захаросана усмивка.
– Но не ви познах. Никога няма да разбера защо такива красиви жени държат да се представят за мъже...
– Една жена без придружител привлича твърде много внимание. Знаеш го - забарабаних с пръсти по масата с отработена лекота и се насилих да се усмихна.
– Всяка от нас може да е вещица.
– Ха! - тя смигна заговорнически.
– Само глупак би сбъркал две чаровници като вас с онези порочни, жестоки създания.
– Разбира се - кимнах и нахлупих шапката си още пониско. Докато белезите на Коко и Бабет разкриваха истинската им природа, Белите дами можеха да се движат сред общес-твото буквално незабелязани. Тъмнокожата жена в скута на Трембли можеше да е такава. Или медно русата куртизанка, която току-що бе изчезнала нагоре по стълбите - но Църквата първо гори, после задава въпроси. Днес е опасно да си жена.
– Не и тук - Бабет разтвори широко ръце, устните ѝ бяха извити в усмивка.
– Тук сме в безопасност. Тук сме ценени. Предложението на господарката ми още е в сила...
– Господарката ти би те изгорила, нас също, ако знаеше истината - насочих вниманието си към Трембли, чието очевидно богатство беше привлякло още две куртизанки. Той любезно отблъскваше опитите им да развържат панталона му.

– Дошли сме заради него.
Коко отвори кесията ни на масата.
– Десет златни крони, както обещахме.
Бабет подсмръкна и вирна нос.
– Хмм... май се разбрахме за двайсет.
– Какво? - предните крака на стола ми се стовариха с тътен на пода. Клиентите около нас ни погледнаха озадачени, но аз не им обърнах внимание.
– Разбрахме се за десет.
– Да, но това беше, преди да ме обидите.
– По дяволите, Бабет - Коко прибра парите ни, преди тя да ги е докоснала.
– Имаш ли представа колко време спестявахме тези пари?
– Дори не знаем дали пръстенът е у Трембли - казах аз, като се опитвах да овладея гласа си.
Бабет само сви рамене и протегна длан.
– Не съм виновна аз, че вие държите да режете кесии по улиците като обикновени престъпници. Можехте да изкарвате три пъти повече само за една нощ тук, в "Белроуз", но вие сте твърде горди. Коко си пое дълбоко дъх, ръцете ѝ се свиха в юмруци над масата.
– Виж, съжаляваме, че засегнахме деликатните ти чувства, но се разбрахме за десет. Не можем да си позволим...
– Чувам монетите в джоба ти, Козет.
Втренчих се невярващо в Бабет.
– Ама ти си същинска хрътка.
Очите ѝ просветнаха.
– Я стига, много рискувам, като ви поканих тук, за да шпионирате делата на господарката ми с мосю Трембли, а вие ме обиждате, сякаш съм...

Точно в този момент една висока жена на средна възраст се спусна плавно по стълбището. Наситеното смарагдово на роклята ѝ подчертаваше пламтящата ѝ коса и изваяната фигура. Трембли веднага скочи от мястото си при появата ѝ, а куртизанките наоколо - включително Бабет - направиха дълбок реверанс. Беше малко странно да гледаш как голи жени правят реверанс. Мадам Лабел хвана ръцете на Трембли с широка усмивка, целуна го по двете бузи и прошепна нещо, което не чух. Паника ме обля, когато тя го хвана под ръка и го поведе през стаята отново към стълбите. Бабет ни гледаше с крайчеца на окото си.

– Решавайте бързо, mes amours. Моята господарка е заета жена. Срещата ѝ с мосю Трембли няма да продължи дълго.
Погледнах я кръвнишки, потискайки порива да стисна красивата ѝ шия.
– А ще ни кажеш ли поне какво купува господарката ти? Сигурно ти е казала нещичко. Пръстенът ли е? Той у Трембли ли е?
Тя се усмихна като котка, видяла сметана.
– Вероятно... за още десет крони.
С Коко се спогледахме мрачно. Ако Бабет продължаваше в същия дух, скоро щеше да научи точно колко порочни и жестоки можем да бъдем."
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg