"Изстрадалата достатъчно, но все още красива душа се отдели от останките на току-що издъхналото тяло. Засия и се притисна към тялото сякаш изпитваше тъга и нежелание да си тръгне от този свят на простовати хора. След малко се запъти към една от клетките ми, като че теглена с магнит. Затворих клетката и се понесох към вратата на болничната стая, минах през нея и завих надясно по коридора. Около мен и през мен минаваха много хора. Хубавото на това да съм безсмъртен е, че много малко от тези земни глупаци могат да ме виждат или усещат, когато съм с наметалото си на преследвач. Излязох от потискащата сграда и се насочих към малкия портал в двора. Докоснах го и той се уголеми до моите размери. Минах през него и се озовах в склада, който е на триста хиляди метра под земята на онези тъй наречени хора и около на два метра над Ада.
Складът не е нещо особено - занемарено място пълно с разделения, като на всяко има клетка с душа и име. Някои от душите са от хилядолетия тук, други от съвсем скоро. По-старите души са мълчаливи и почти угаснали, но от опит знам, че никоя душа не угасва, всяка грее, докато не бъде пратена долу в Ада. Оставих клетката на едно от празните отделения и минах през друг портал, през който като вече бях в офиса на господаря, или иначе казано, на Дявола. Насочих се към малката масичка близо до бюрото му и си налях уиски в една от обърнатите чаши. С едната ръка държах чашата, а с другата свалих наметалото от себе
си и го метнах небрежно на облегалката на един от фотьойлите пред бюрото. Отпуснах се в него, като погледнах шефа в нервните му ръце.
– През годините си спечелил доверието ми и затова вярвам, че тази задача е по силите ти - започна и си пое дъх, спря, а аз отпих от чашата и го изчаках да продължи. – Има една душа, която не мога да получа от много време. Пратих всички след нея, но никой не успя да я вземе - той отпи от неговата чаша.
– Име? - приех задачата само с една дума и оставих чашата с наполовина изпитото питие обратно на масичката до бюрото.
– Сабрина Вердета. Има дъщеря, може би на твоите години, когато постъпи при мен. Мисля, че дъщеря ѝ вижда свръхестественото, затова гледай да не се срещаш с нея. Искам само майката, искам я жива! - нареди и ми подаде снимка. Досега не ми беше давал снимка на посочена от него жертва. – Това е Сабрина, а това е дъщеря ѝ - добави и показа още една снимка. Жените си приличаха. И двете бяха брюнетки със сини очи, но дъщерята - тя излъчваше нещо по-различно, може би, не знам, нещо зло, и в същото време красиво зло."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 7.75 / 4 гласа 
