"Всичко се оказа по-хубаво, отколкото ѝ го нарисува Мирон. Представите ѝ за "щур купон" бяха надминати във всяко отношение. Камината в ресторанта пламтеше и създаваше един романтичен уют в хладната пролетна вечер. Тримата братя Такеви свиреха виртуозно, а усмивките, сякаш застинали върху лицата им, окуражаваха и подтикваха към танци. Най-едрият от тях, Венци, който свиреше на цигулка, във вихъра на купона си събу обувката и чорапа на десния крак и с него, като хвана с пръстите му лъка, продължи да го върти ловко и да изпълнява "Чучулигата". Невероятен цигулар! Смайващо майсторство! А нищо чудно да беше неграмотен... Печеното агне беше изядено, шишетата с маркови питиета - опразнени, но заменяни с нови, докато танците придобиваха доста по-голяма освободеност. Даже едно от момичетата се покачи на масата и започна да прави стриптийз, докато Боби ѝ пъхаше банкноти в сутиена и гащичките. Изглежда не беше аматьорка, защото движенията на тялото ѝ бяха обиграни, а и не изпитваше свян от голотата си, изложена на показ пред похотливите мъжки погледи. Все пак накрая остана само по дантелените си гащички, с които отказа да се раздели, не че те скриваха нещо...
– Моля за внимание! - Мирон почука с ножа си по висока кристална чаша. – Искам да вдигна тост за красивата ми приятелка Мария, заради която сме тук тази вечер. - Протегна пълната си с уиски ниска чаша и се чукна първо с нея, после направи символичен жест към компанията и отпи голяма глътка. – А сега - кючек! - заповяда на циганския оркестър.
– В изпълнение на Мирон и Мария! - обяви високо, като ѝ се поклони и се упъти към мястото за танци. Братя Такеви тутакси засвириха ритмите, от които и мъртвец би се надигнал, за да поиграе. Заразена от приповдигнатото настроение, Мария пристъпи решително, повдигна ръце, щракна с пръсти и последва Мирон, който пляскаше и приклякваше около нея.
Беше ѝ весело. Забавляваше се от сърце. До абсолвентския бал я деляха броени дни. После - държавните изпити, защитата на дипломната работа. За разлика от повечето си състуденти, които мечтаеха да грабнат дипломата и да заминат на Запад, тя твърдо беше решила да остане тук и да участва в изграждането на новото демократично общество. Вярно, нещата след 1989 година вървяха все надолу, но тя вярваше, че този процес всеки момент ще спре и животът на хората ще се подобри.
Наближаваше два след полунощ, когато Мария реши да се оттегли в апартамента, който деляха с Емира. Повечето от групата бяха пияни, не устояли на изкушението от скъпото марково уиски и вносната водка. Емира дремеше в прегръдките на веселяка Светльо. Но самата Мария беше съвсем бодра - тактиката ѝ да си дава вид, че пие, като усърдно се чука, после поднася чашата към устните си, прави жест, уж че отпива, но всъщност само помирисва питието, и този път успя. Мирон също се държеше - явно беше трениран, пък и с неговия внушителен ръст...
– Отивам да си лягам! - прошепна му Мария.
– Чакай, ще те изпратя до апартамента.
– Добре!
Навън бе излязъл вятър и силните му пориви сякаш караха хотела, кацнал живописно върху брега на язовира, да потреперва.
– Благодаря за всичко! Беше много хубаво! - Мария се повдигна на пръсти и целуна леко Мирон по бузата. После отключи вратата и понечи да влезе, при което стана течение и прозорецът на холчето им се затвори с трясък. Мирон тутакси се втурна вътре, за да се увери, че всичко е наред, надникна в двете спални и за всеки случай реши да провери дали някой не се е скрил в банята. Светна лампите и ахна:
– Знаех си, че имаш неканен гостенин.
Мария приближи и също надникна: върху огледалото се мъдреше зелена жаба.
– Нали няма да я убиеш? Само ще ѝ помогнем да се върне обратно сред природата. - Протегна ръка, сякаш се канеше да я погали.
И тогава Мирон затвори с крак вратата, сграбчи Мария в прегръдките си и започна да я целува стръвно, ненаситно, задушаващо. Тя напразно се опитваше да го отблъсне, бореше се, извиваше тялото си, но той я приклещи в ъгъла и ръцете му нетърпеливо започнаха да свалят дънките ѝ. Беше дяволски силен, а под влияние на изпития алкохол бяха паднали и последните му задръжки и напъни да демонстрира добро възпитание. Държеше се като разгонено животно, готово на всичко, дори да умре, но да задоволи нагона си. Неочаквано за Мария спря да я целува и с рязко движение я извъртя, тя се наведе силно напред в опита си да му се изплъзне и тогава той грубо проникна в нея.
Изпищя от болка. Беше ѝ за първи път. Не така си го беше представяла и не Мирон беше мъжът, за когото пазеше девствеността си. Тласъците му я разкъсваха, тя крещеше от болка и гняв, но това сякаш още повече го настървяваше да я обладава. В силните му ръце внезапно се почувства слаба и безпомощна като парцалена кукла. Тези ръце я придърпваха и оттласкваха, стискаха и мачкаха гърдите ѝ, опипваха корема и слабините ѝ...
Накрая, когато свърши, остана неподвижно още малко в нея, после я изправи, обърна я и започна да целува мокрото ѝ от сълзите лице.
– Спри да плачеш, чуваш ли! Защо не ми каза, че ти е за първи път?... Хайде, не плачи повече... Ще видиш, че ще започне да ти харесва... Успокой се...
Взе я на ръце, отнесе я до широката спалня, коленичи край нея и зарови глава в гърдите ѝ:
– Ще ми простиш ли? Моля те...
Беше ѝ противен, миришеше на алкохол и на пури, задушаваше я с тези прегръдки.
– Върви си! Искам да спя!
– Но ми прощаваш, нали? Хайде! Кажи, че ми прощаваш! Иначе няма да мръдна оттук! Прощаваш ли ми?
– Да... добре... върви си!
Целуна я по челото и с леко залитаща походка се отправи към вратата. Мария изчака да я затвори отвън, след което зарови глава във възглавницата и се разрида неутешимо. Как можа да го допусне?! Какъв бе този неин малшанс? Ако не беше вятърът... Ако Емира си бе тръгнала с нея... Но тя защо изобщо се съгласи на това пътуване? Никога не е била влюбена в Мирон. Не кроеше и планове за общо бъдеще с него. Искаше само да се позабавлява, а се позабавляваха с нея. Сега как ще погледне майка си в очите? Как ще ѝ обясни случилото се? Такава гадост...
Събра сили и се дотътри в банята. Трябваше да се измие, но щом прекрачи вътре я връхлетя споменът за преживяното тук преди малко и повърна.
Пусна душа и докато чакаше да дойде топлата вода, започна да смъква разкъсаните си и изпоцапани дрехи. Внезапно забеляза жабчето - то продължаваше да си седи там, на огледалото - един мълчалив свидетел на случилото се преди малко...
Трябваше да го запази в тайна от Емира и от останалите, струваше ѝ се, че би потънала в земята от срам, ако те разберяха. Застана под струите живителна вода. Те можеха да отмият мръсотията от тялото ѝ, но не и от душата. Толкова омърсена се чувстваше. Сълзите ѝ, бликащи на воля, се смесваха заедно с водните капчици и потъваха към канала в пода. Беше нощ, за която нямаше да иска да си спомня, ала която нямаше да може да забрави до края на живота си... Загърна се в халата и се върна в леглото. Емира все още не беше се прибрала. И по-добре. Бурята се беше усилила, вятърът фучеше и виеше, а на нея ѝ беше толкова самотно и тъжно, че ѝ се искаше да умре."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
