Наричат ме България. Разкази

"Не съм художник. Не ми е дадена дарбата да свещенодействам с четка и бои. Мога само с перо и мастило да нарисувам страната на розите. Поискам ли да опиша България, затварям очи. И я виждам мислено как приема няколко образа. Първо - ръце, които приспиват дете. После - планини великани и езера с чистотата на сълзи, орлово гнездо и Орфеева песен, черна забрадка, грижливо увила семена за посев, потъмняла икона и сребърни чанове в изоставена къща, дърво, чиито корени достигат кръвта на предците ни. Най-накрая - нестинарка. Върви по парещите въглени, нарамила безмерна болка. Търкулва се в краката ѝ угаснала звезда и тя усеща - навярно душата на едно от децата ѝ полита високо. Сърцето ѝ спира за миг, тъй както цветето потръпва преди буря. И следва вик, раздиращ сърцето. А вятърът повдига този вик над канари и урви и с ехото го връща. В стръмното на залеза, в благото на изгрева, над сянката на вчера една жена върви. А в ръцете ѝ е най-великият дар - буца рохка пръст, споена с вярата за утре.

Мнозина ще рисуват родината, ще я възпяват в песни и ще римуват името ѝ древно. В дълбините на времето ще остане и моята обич към нея. Нека тази книга е поклон с благодарност към майчица България!"
Ивелина Радионова