"Старите часовници не тиктакат като новите. Няма го онова нервно тик-так, тик-так, тик-так, което припряно пришпорва хората да бързат. Не е и онова тържествено дон-дон-дон на старинните градски часовникови кули. По-скоро е мелодично, спокойно и отмерено так-так, так-так, так-так. Това е звукът на махалото, което ритмично се люлее. Наляво-надясно. Надясно-наляво. Бързо-бързо. Отривисто. Звукът създава дискретен постоянен фон в стаята. Като биенето на сърцето. Чува се, но само ако не е твоето и ако се заслушаш... Ако се заслушаш в безмълвния разказ на часовника.
Този 90-годишен красавец, измайсторен през 30
-те години на миналото столетие нейде във Виена, би бил ценна находка за всеки музей. С издължено тяло от качествено дърво, украсено с релефи и монограм. С прекрасен златист циферблат, елегантно изписани цифри и нежни стрелки. Сватбен подарък за баба ми Траянка и дядо ми Никола, родителите на баща ми. С неусетното си неизменно присъствие той е бил свидетел на целия им живот. Сега е свидетел на нашия. Краси стената, понякога спира и ме кара да се чувствам виновна, че съм забравила да го навия и сверя. И не се разваля. Имам чувството, че ще ме надживее.
Срещу него свети с целия си блясък голям полилей от кован метал. С шест лампиона с извити като гранки дръжки. Грее разточително. И топли. Облива помещението със светлина и сгрява с уюта на вълшебната семейна топлина. Напомня за изискания салон на баба ми Евгения и дядо ми Борис, родителите на майка ми. Също и за хола на дома, в който съм родена, в блока, построен на мястото на старата им къща. Колко семейни вечери и празници, весели и многолюдни гостувания, но и колко бурни и мрачни времена е осветявал! Сега свети на нас. Понякога не пускаме шестте крушки, а само трите. И така става, нали? Тогава ми е чоглаво, като че ли съм с един крак или с една ръка. С едно око...
Но когато светят и шестте, е празник. Както сега. Блясъкът на полилея нежно огрява издължения силует на часовника. Той отвръща на ласката с мелодичен мъжки глас. Майка ми Сърма и баща ми Георги. Това е тяхната история, историята на техните две семейства, на двата рода, от които произхождам. Има фамилии, за които историята не е просто учебен предмет, а и родова памет. Нашата е такава. Гледам полилея, слушам часовника и си мисля каква късметлийка съм, че ги имам. Че съм ги имала. Каква привилегия е да знам и да мога да разкажа историите на часовника и на полилея. Питам се дали децата ми ще могат да събудят сърцата си за ценността на едно минало, което изчезва невъзвратимо и все пак тече във вените им. Тази история е за тях."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа 
