"Беше рано. Необичайният период на топло и безветрено време бе довел колкото туристи, толкова и комари на малкия остров, разположен край северозападния бряг на големия остров, най-северозападната част на европейския континент. Детски гласове звънтяха в слънчевата ясна утрин, влажният пясък бе покрит със следи от малки крачета. Над шума на морето се извиси предупредителен глас, докато родители, натоварени със сгъваеми шезлонги, постелки и чадъри, вървяха забързани по единствената тясна пътечка, водеща към плажа. Ала остър писък прати сред тях страх, долетял като стрела, всичко бе захвърлено и пясък се разхвърча под хукналите към водата крака.
Децата бяха застанали от двете страни на човешко тяло, полюшващо се при движението на вълните, с разпростряна като водорасли дълга коса върху пясъка. Младата жена се взираше безжизнено в небето, отразяващо се в сините ѝ широко разтворени очи. Имаше хубаво лице, но наранено от лявата страна, където морската вода почти бе отмила кръвта, изтекла от срязаната буза. Фланелката ѝ беше разпрана на врата и едната ѝ гърда бе оголена. Беше боса, а белите ѝ бикини бяха изпокъсани и окървавени.
Едно от децата извърна пребледняло лице към родителите си, а невинността в тъмните му очи постепенно гаснеше. Отрони с тънко гласче:
– Тя ще се оправи ли?
Джордж Гън сгъна сакото си и го постави внимателно върху шофьорската седалка, преди да затвори вратата. Още нямаше девет и половина, а сутрешното слънце вече напичаше. Той закачи радиостанцията Моторола Еруейв на колана си, след което нави ръкавите на синята си риза до лактите.
– Ще е поредният горещ ден, Джордж. – Детектив Луиз Макниш изглеждаше доволна от такава перспектива.
Гън изпъшка и я стрелна с остър поглед над покрива на колата. Той предпочиташе вятъра, духащ откъм морето, и капките дъжд върху лицето си. Явно всичко опираше до това с какво си свикнал. Макниш, близо двайсет години по-млада от него, беше от основната територия. От далеч по-мекия юг, известен като Глазгоу. Тамошните хора тичаха да се скрият при първите признаци за истински дъжд. Той насочи поглед към брега. От настлания с чакъл паркинг над плажа виждаше черната скала, оголена при отлива, която заобикаляше тясната ивица пясък, и къдравия пояс от водорасли, бележещ докъде е стигнал приливът. Бризът донасяше познатия им солен мирис.
Линейката бе паркирана край бял нисан Х-Трейл току до самия пясък и проблясващата синя светлина на лампата почти бледнееше на фона на ярките слънчеви лъчи в късния август. Жена бе приклекнала до просната на пясъка фигура. Униформен полицай и двама медици от линейката наблюдаваха отстрани. Смъртта изглеждаше крайно неуместна в подобна сутрин. Гън пое натам, а Луиз го следваше и обувките им оставяха дълбоки следи в мекия пясък. Униформеният кимна и отстъпи встрани. Лекарката вдигна поглед от трупа. Русата ѝ коса бе прибрана назад с шноли. Имаше бледо лице с волеви черти, не носеше грим. Изглеждаше изморена.
– Съвсем млада още – продума.
Гън си позволи да отправи поглед към тялото и усети стомаха си да се преобръща. Той познаваше това момиче. Не лично. Но беше виждал лицето ѝ. Удивително лице с пълни устни, които бе зървал разтворени в усмивка. Дългата ѝ копринена кестенява коса бе разпростряна в оплетени кичури сред водораслите, сините ѝ очи бяха втренчени в него едва ли не обвинително. Беше наясно, разбира се, че всичко това е само във въображението му. Неизменно го обземаше чувство на вина, изправеше ли се пред смърт, която не бе успял да предотврати, защото не е бил там. Затвори очи. Как ли ѝ беше името?
– Кейтлин Блак, сержант – осведоми го лекарката, сякаш дочула въпроса в мислите му.
Гън кимна. Да, сега си спомни. Отвори очи и обходи с поглед познатите контури на лицето ѝ, отбеляза си синината под лявото око и раната на дясната буза.
– Как е умряла, Сам?
Доктор Саманта Блеър беше на острова вече от цяла година. Беше заела вакантно място в лекарски кабинет в Сторноуей и донесе със себе си безценния опит от три години практика като асистент на патолог в Абърдийн. Началството на Чърч Стрийт веднага осигури услугите ѝ като медицински сътрудник на полицията. В това си качество тя изследваше жертви на самоубийства и смърт при нещастен случай. Но изглежда, това сега щеше да е първото убийство, с което се сблъскваше.
– В резултат на насилие – отвърна тя. – Много от контузиите, които виждаш, синините и протритите места по тялото ѝ, както и раната на лицето са се появили след смъртта. – Тя сви устни. – И е възможно да е била изнасилена. При това твърде брутално. – Тя подръпна скъсаната фланелка на момичето, която бързо изсъхваше на слънцето. – Съдрана е върху тялото ѝ. Същото е с бельото ѝ. Има вагинални увреждания.
– Причина за смъртта?
Сам вдигна рамене.
– Невъзможно е да се каже. Евентуално удар по главата. Или удавяне. Дробовете ѝ са пълни с вода, макар че това нищо не означава. Нужна е аутопсия, за да се установи точно как е умряла. – Тя се изправи и изпъна схванатите си мускули. – Ще взема вагинална проба за ДНК. Ако има сперма там, това ще ни насочи към самоличността на изнасилвача, който вероятно е и нейният убиец. – Тя въздъхна. – Само че ще минат няколко дни, преди да получим резултатите от лабораторията.
Гън чуваше единствено крясъците на чайките, летящи около скалите, където гнездеха, шума на морето, докато отливът връщаше водата обратно и отново пълнеше Черното езеро. Слънчевите лъчи падаха върху водната повърхност и я караха да искри като обсипана със скъпоценни камъни. Отвъд носа той забеляза птица ганет да се гмурка за риба. Животът си продължаваше както от самото начало на времето на това място, където Атлантическият океан срещаше северозападния ръб на европейския континент. Ала не и за горкото мъртво момиче, проснато в краката му. Знаеше, че всичко тук щеше да си е същото и след като той самият си идеше. Упорствал бе срещу пенсионирането въпреки молбите на жена си, защото имаше усещането, че това само ще го засили по-бързо към края, който решително бе отричал през целия си живот. Край, все по-мъчен за пренебрегване. Отново насочи поглед към безжизненото тяло на Кейтлин Блак и се почувства упрекван, че е оцелял тъй дълго, за разлика от тъй младата жена. А тя бе имала всичко, за което да живее."
Из книгата
Начало 
