Говорещият с делфини. Разкази и есета

Говорещият с делфини

Военните си отидоха. Най-хубавото кътче край морето до градчето вече не е заградено с бодлива тел, не само защото мародерите я изкрадоха, а защото няма вече военна база. Помня как още на младини този скалист нос привличаше любопитството ни, но достъпът до него беше невъзможен - казваха, че преди време военните дори били стреляли по двамина лодкари, изхвърлени от вълните на техния бряг, та бяха изкарали акъла на горките хора.

И ето, този бряг вече е ничий и аз, вече не в първа младост, взех плавниците и харпуна и тръгнах да го разгледам. С трепет прекрачих прага на портала, от който вече липсваше желязната врата. Огледах се наляво-надясно, но не видях жива душа. А трябваше да има все пак някой - в градчето се говореше, че бизнесмени и мутри били изкупили най-хубавите кътчета.

Тръгнах към дългия кей, който белееше в далечината на фона на морето. Вървях по грапавия бетон към ниската постройка, която преграждаше пътя ми. Заобиколих я и продължих по кея, който завършваше под формата на буквата „П”. Там видях ново заграждение от висока телена мрежа и червен надпис на стената: „СЕКРЕТЕН ОБЕКТ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!". Пристъпих предпазливо и с известен страх. Ако вече не беше секретен обект, да бяха изтрили поне надписа! Портата на оградата обаче зееше отворена, а на кея видях да седи мъж по бански. Тръгнах към него и тогава чух някакъв двоен електронен звук, който идваше откъм водата. Такъв странен звук не бях чувал! Какво бе това?
- Здравейте! - извиках, но мъжът не се обърна, макар да седеше на двайсетина метра от мене. Във водата пред него плуваха две големи червени кълба с някакви антени отгоре. Звукът явно идваше оттам.

Поколебах се. Дали пък обектът не беше наистина действащ? Но защо тогава няма охрана? За да не съжалявам, че съм бил напразно път дотук, се съблякох тихо, извадих от сака маската и плавниците, заредих харпуна и безшумно влязох в морето. Както и предполагах, водата беше бистра и дълбока. Очаквах тук да срещна морски кефал - той тъкмо такива места търси. Половин час по късно, премръзнал, и без да зърна и една риба, излязох от водата. Този път мъжът ме видя, стана и тръгна към мене.
- Здравейте, какво правите тук? Петьо, ти ли си? Ти си наистина. Как дойде, че не те видях? Тук рядко идват хора - още се страхуват.

Избърсах с шепа водата от лицето си и се взрях в мъжа срещу мене. Димо, моят съученик. Беше специалист по рибите. Не бях го виждал от години. Последния път го зърнах в Созопол да прави мидена ферма.
- Извиках, но ти не ме чу.
Димо свали от врата си някакви слушалки.
- Слушах делфините. Опитвам се да разговарям с тях.
- Делфини? Сега разбирам, защо не видях никаква риба. Какво правят тези делфини тук? Не знаех, че има. И как така разговаряш с тях - те не могат да говорят!
- Напротив. Дори са много бъбриви, но не знаем езика им. Аз от двайсет години се занимавам с тях. Бях ихтиолог и психолог при военните. Доскоро. Сега съм без работа. Но приятелите си не мога да забравя - посочи той с жест към водата. - Затова купих сградата на бившата ни изследователска лаборатория и по цял ден съм тук. Пиша книга.
- За какво им е на военните да се занимават с делфини? Да не би да искат и тях да направят войници?"
Из книгата