"Слънчевата светлина се изливаше от синьо като в детска книжка небе върху керемидените покриви на новия жилищен квартал в Шпандау и правеше трагедията, която се разиграваше вътре в еднофамилната къща, да изглежда още по-ужасяваща. При дъжд, посред нощ и в леден студ това би било по-лесно за понасяне, помисли си с мъка Матиас Хегел, докато се качваше в оперативния микробус. Човек не очакваше злото в Берлин през първия топъл ден на годината, чиято сутрин бе започнала като безоблачно обещание за дълго, щастливо лято. Еднопосочната улица, оградена с кестени, сякаш беше създадена за безгрижно оставени детски велосипеди, за пъстроцветните кофи на съседите, които изхвърляха отпадъците си разделно, за листовки по кората на дърветата, обявяващи предстоящия квартален битпазар. Но не и за процесия от полицаи, парамедици и фотографи, които стояха зад полицейската лента в очакване на по-нататъшните събития. Всичко това се струваше на Хегел точно толкова неуместно, колкото и снимката на усмихнато малко момиче под заглавие: Тя остана завинаги на седем години.
Когато професор Хегел влезе в оперативния бус, водещата преговорите психоложка вдигна поглед от лаптопа, в който беше записала цялата важна информация от току-що проведения разговор с похитителя. Хегел осъзна, че по някое време беше работил с нея, но явно не му бе направила особено впечатление. Все пак дори не можеше да си спомни името ѝ. Смутен, се хвана за челото и установи, че двуседмичната му подстрижка за петдесет евро отново е на дневен ред.
– Е, добре, какво е положението?
Полицейската психоложка свали слушалките си и се усмихна уморено. Операцията продължаваше едва от два часа, но когато ставаше дума за деца, дори закалените професионалисти усещаха всяка минута като вечност.
– Заподозреният е мъж, самоличността му все още е неизвестна. Успял е да проникне в къщата и държи две деца за заложници в задната част на хола. Лана е на осем години, а Йонас е на шест. – По челото ѝ се стичаха капки пот, въпреки че климатикът беше охладил буса до оптимална работна температура.
– Децата сами ли са с похитителя?
– Да!
Хегел посочи към един от трите монитора за наблюдение, монтирани в буса без прозорци. На него се виждаше дясната алея към непретенциозната сглобяема къща, чиито собственици вероятно щяха да я изплащат още двайсет години. Когато Хегел бе минал покрай автомобила на криминалната полиция, беше забелязал на задната седалка мъж, който гледаше втренчено и държеше в обятията си плачеща жена.
– Това родителите ли са?
– Да, майката е излязла набързо, за да напазарува. Купила е хлебчета и сок за закуска. Не е взела децата със себе си, защото магазинът е точно зад ъгъла. Бащата веднага се прибра от работа, щом му се обадихме. Двамата не могат да си обяснят как мъжът е проникнал в къщата.
– Постави ли похитителят някакви искания?
Психоложката сви рамене.
– Засега не, но е въоръжен. – Тя увеличи изображението на средния монитор. Предната градина изчезна от кадъра и вместо нея се приближиха плъзгащите се стъклени врати, които отделяха хола от малка тераса.
– Както виждате, ламелните щори са спуснати. Но преди двайсет и четири минути мъжът се показа за кратко с нож в ръката, когато погледна навън.
– Интересно. – Хегел затвори очи за миг. – Можете ли да установите телефонна връзка с него?
– За съжаление, не можем, но имаме запис.
– Това е добре. Даже много добре!
Матиас Хегел беше съдебен фонетик. Един от едва неколцината експерти в цяла Германия, специализирани в събирането на акустични доказателства. Повечето от колегите му в криминалната полиция се опитваха да сглобят пъзела на дадено престъпление чрез пръстови отпечатъци, проби от слюнка, свидетелски показания или оставени на местопрестъплението влакна и косми. Хегел обаче се беше специализирал в акустичната криминалистика, във фонетичната ДНК, която правеше всеки извършител уникален: диалект, тембър, честота на гласа, говорни дефекти. Почти прилепският ненадминат слух на Хегел му бе спечелил сред колегите прякора Аурис, идващ от латинската дума за ухо. Макар че никой от тях не смееше да го нарече така в негово присъствие. Все пак шегаджиите от отдел „Личен състав“ на Федералната криминална служба наистина му бяха предоставили служебен автомобил „Тойота Аурис“!
Но това не го вълнуваше. Защото знаеше, че щом този ангажимент приключеше, така или иначе никога повече нямаше да му бъде позволено да го кара.
– Пуснете ми записа, моля.
Психоложката бързо посегна към мишката и след малко скролване и няколко щраквания най-после прозвуча въпросният запис.
– Ало, ало?
Едно момче, вероятно Йонас, шепнеше в слушалката. То беше набрало номера за спешни случаи, след като очевидно незабелязано се бе добрало до домашния телефон. Освен ако вече нямаше собствен мобилен телефон.
За облекчение на Хегел психоложката вече бе изрязала от записа гласа на оператора от спешния център.
– Трябва да дойдете. Моля. Той, той… не знам. Той е зъл.
Хлипане, запушен нос, който заглушаваше средните честоти, свиване на честотния диапазон заради паниката. Чист страх. Нищо необичайно за шестгодишно дете в такава ситуация.
Но истински интересното, онова, заради което колегите изобщо бяха повикали Хегел в този случай, прозвуча едва пет секунди покъсно. Макар и за съжаление само отдалече на заден фон.
– Къдееееее?
Беше една-единствена дума, по-скоро рев, отколкото мърморене.
Възрастният мъж звучеше пиян и изплашен. Хегел не можеше да каже повече на този етап, но скоро след това долови още няколко изключително интересни фонетични подробности. Похитителят се приближи и сякаш се опитваше да измъкне телефона от ръката на момчето. В слушалката се чуха стържене и дърпане, после той каза:
– Къде си се скрил? – Плачът на момчето вече се чуваше само на заден фон. Непознатият обаче продължаваше да мърмори със силно пресипнал глас: – Как го правите това… вие, чудовища?"
Из книгата
Начало 
