"Фалън
Чудя се какъв ще бъде звукът, ако разбия чашата в главата му. Стъклото е дебело. Главата му е твърда. Сигурно ще се чуе едно гръмко ТРЯС. Интересно ми е дали ще рукне кръв. На масата има салфетки, но не са от тези, които могат да попият много кръв.
– Ами да. Малко съм потресен, но това е истината – казва той. При звука на гласа му аз още по-силно стискам чашата, с надеждата, че ще остане в ръката ми и няма наистина да се стовари отстрани на черепа му.
– Фалън? – Той се прокашля и се опитва да смекчи думите, но въпреки това те ме пронизват като остри ножове. – Ще кажеш ли нещо? Пробождам със сламката едно полуразтопено кубче лед с дупка в средата, представяйки си, че това е главата му.
– Какво трябва да кажа? – промърморвам нацупено, сякаш съм разглезено дете, а не осемнайсетгодишна. – Да не би да очакваш да те поздравя? Облягам се на стената в сепарето и скръствам ръце пред гърдите си. Поглеждам го и се питам дали съжалението, което виждам в очите му, се дължи на факта, че ме е разочаровал, или той просто отново играе. Изминали са само пет минути, откакто е седнал, а вече е превърнал неговата част от сепарето в своя сцена. И аз за пореден път съм принудена да бъда негова публика. Пръстите му барабанят по чашата с кафе, докато мълчаливо ме наблюдава в продължение на няколко удара на сърцето. Туп, туп, туп. Туп, туп, туп. Туп, туп, туп.
Очаква, че накрая ще се предам и ще му кажа това, което иска да чуе, но през последните две години той не е прекарвал достатъчно дълго време с мен и не знае, че вече не съм някогашното момиче.
Когато отказвам да участвам в представлението му, той въздъхва и подпира лакти на масата.
– Е, надявах се, че ще се зарадваш за мен.
Рязко тръсвам глава.
– Да се зарадвам за теб?
Сигурно се шегува.
Той свива рамене и върху раздразненото му лице разцъфва самодоволна усмивка.
– Не подозирах, че отново мога да стана баща.
От устните ми се изтръгва недоумяващ смях.
– Да се изпразниш във влагалището на двайсет и четири годишна жена не те прави баща – изричам горчиво.
Самодоволната му усмивка се стопява, той се обляга назад и килва настрани глава. Това е негова запазена марка, когато не знае как да се държи пред телевизионните камери. Просто си придай дълбоко замислен вид и така ще изобразиш почти всяка емоция. Тъга, самовглъбяване, извинение, съчувствие. Навярно не си спомня, че през по-голямата част от живота ми той е бил моят учител по актьорско майсторство и това изражение беше едно от първите, на които ме бе научил.
– Нима смяташ, че нямам право да се наричам баща? – Звучи обиден от моя отговор. – Тогава какъв съм аз за теб?
Приемам въпроса му за риторичен и пробождам още едно кубче лед. Ловко улавям кубчето със сламката и го плъзгам в устата си. Схрусквам го шумно, с безразличен вид. Не вярвам наистина да очаква да отговоря на въпроса му. Той престана да бъде баща от онази нощ, когато актьорската ми кариера прекъсна. Тогава бях само на шестнайсет години. И ако съм честна със себе си, не съм сигурна дали той е бил толкова добър баща и преди онази нощ. Винаги сме приличали повече на учител и ученичка.
Той прокарва ръка през скъпо струващите присадени кичури на челото му.
– Защо се държиш така? – С всяка изминала секунда поведението ми все повече го дразни. – Още ли се сърдиш, задето не дойдох на церемонията по дипломирането ти? Вече ти казах, че имаше объркване в графика ми.
– Не – отвръщам спокойно. – Аз не съм те канила на церемонията.
Той трепва и недоумяващо се взира в мен.
– И защо не си?
– Имах само четири покани.
– Е, и? – изумява се той. – Аз съм твой баща. Защо, по дяволите, да не ме поканиш на връчването на дипломите за завършването на гимназията?
– Ти нямаше да дойдеш.
– Няма откъде да го знаеш – парира той.
– Ти не дойде.
Той върти очи.
– Е, разбира се, че не съм дошъл, Фалън. Не съм бил поканен.
Въздъхвам тежко.
– Ти си непоносим. Сега разбирам защо мама те е напуснала.
Той леко клати глава.
– Майка ти ме напусна, защото преспах с най-добрата ѝ приятелка. Личността ми няма нищо общо с това.
Дори не знам какво да отвърна на това изявление. Този човек не е способен и на капчица разкаяние. Едновременно го ненавиждам и му завиждам. В известно отношение ми се иска повече да приличам на него и по-малко на мама. Той нехае за безбройните си недостатъци, докато моите са центърът на живота ми. Всяка сутрин се събуждам с тях и всяка нощ те не ми дават да заспя.
– За кого е сьомгата? – пита сервитьорът. Точно навреме.
Вдигам ръка и той оставя чинията пред мен. Вече изгубих апетит и безцелно ровичкам ориза с вилицата.
– Хей, една секунда! – Вдигам поглед към сервитьора, но той не говори на мен. Взира се напрегнато в баща ми. – Вие сте...
О, боже. Започва се.
Мъжът шляпва с длан по масата и аз се стряскам.
– Вие сте! Вие сте Донован О’Нийл! Вие играхте Макс Епкот!
Баща ми скромно свива рамене, но аз знам, че в него няма и капка скромност. Въпреки че последният сезон на сериала, в който той изигра ролята на Макс Епкот, беше преди десет години, той продължава да се изживява като голяма телевизионна звезда. А хората, които го разпознават, са причината за поведението му. Те се държат така, сякаш никога не са срещали истински актьор в живота си. Та това е Лос Анджелис, за бога! Тук всички са актьори!
Желанието да пробода нещо все още не ме е напуснало, затова пронизвам сьомгата с вилицата, но в този миг сервитьорът се намесва с молбата да ги снимам заедно.
Въздишка.
Неохотно се измъквам от сепарето. Сервитьорът ми подава телефона си за въжделената снимка, но аз вдигам ръка в знак на отказ и го заобикалям.
– Трябва да отида до тоалетната – смутолевям и се отдалечавам от сепарето. – Направете си селфи. Той обича селфита.
Забързвам към тоалетната, където най-после мога да си отдъхна от компанията на баща ми. Не знам защо изобщо го поканих да се срещнем днес. Може би защото се местя и един бог знае колко дълго няма да го видя, но дори това не е достатъчно извинение, за да се подложа на подобно изпитание.
Отварям вратата на първата кабинка. Заключвам, измъквам от диспенсъра едно покривало за еднократна употреба и го разстилам върху тоалетната седалка. Веднъж четох статия за бактериите в обществените тоалетни. В нея се изтъкваше, че най-малко бактерии са били открити в първите кабинки на тоалетните. Хората ги избягват, тъй като предполагат, че са най-често използваните. Но не и аз. Аз винаги влизам в първата. По-рано не съм страдала от мизофобия, но след прекараните два месеца в болница, когато бях на шестнайсет, съм малко вманиачена на тема хигиена. След като съм готова, почти цяла минута си мия ръцете. През цялото време гледам в тях, отказвайки да се погледна в огледалото. С всеки изминал ден ми е все по-лесно да избягвам отражението си, но въпреки това зървам лицето си, докато протягам ръка към хартиената кърпа. Независимо колко пъти съм се поглеждала в огледалото, все още не мога да свикна с това, което виждам.
Вдигам лявата си ръка и докосвам белезите, които се спускат по лявата половина на лицето, брадичката и шията. Те изчезват в яката на ризата, но под дрехите белезите продължават по цялата лява страна на торса до самата талия. Прокарвам пръсти по сбръчканите участъци кожа. Белези, които са постоянно напомняне, че онзи огън беше истински, а не само кошмарен сън, от който мога да се събудя, ако се ощипя по ръката. Няколко месеца след пожара бях омотана с бинтове и не можех да докосвам по-голямата част от тялото си. Сега, когато изгарянията са заздравели и единствената следа са белезите, се улавям, че постоянно ги докосвам, нещо като натрапчив навик. На допир те приличат на разтеглено кадифе и би било нормално да съм отвратена от усещането, както и от вида им. Ала вместо това, на мен като че ли ми харесва какви са на допир. Винаги разсеяно прокарвам пръсти нагоре и надолу по шията и ръката, сякаш чета брайлова азбука върху кожата, докато не осъзнавам какво правя и не се спирам. Не би трябвало да ми харесва каквато и да е част от единственото нещо, разрушило живота ми, дори това да е просто усещането на кожата под пръстите ми.
Ала видът им е нещо съвсем друго. Сякаш всеки мой недостатък е изрисуван с розови оттенъци и е изложен на показ пред целия свят. Без значение колко се опитвам да ги скрия с косата и дрехите, те винаги са там. И винаги ще бъдат. Постоянно напомняне за нощта, унищожила най-хубавото в мен. Аз не съм от тези, които в действителност обръщат внимание на датите или годишнините, но когато се събудих тази сутрин, днешната дата беше първата мисъл, която изникна в главата ми. Навярно защото с тази мисъл заспах миналата нощ. Изминаха две години от деня, откакто пожарът, избухнал в дома на баща ми, едва не погуби живота ми. Може би тъкмо заради това пожелах да се видя днес с него. Може би съм се надявала, че той ще си спомни... ще каже нещо, за ме утеши. Знам, че той вече достатъчно се е извинявал, но способна ли съм от сърце и душа да му простя, задето бе забравил за мен?
Обикновено оставах в дома му по веднъж в седмицата. Но през онази сутрин му пратих есемес, че ще пренощувам при него. Човек би си помислил, че когато случайно в къщата му възникне пожар, той ще хукне да ме спасява. Но това не само че не се бе случило – той напълно забравил, че съм била там. Никой не е знаел, че в къщата има някой, докато не чули писъците ми да се разнасят от втория етаж. Знам, че той се чувства виновен заради това. Извиняваше ми се всеки път, когато ме видеше през следващите няколко седмици, но постепенно извиненията му станаха също толкова редки, както посещенията и телефоните обаждания. Възмущението, стаено в мен, е все още голямо, макар да ми се иска да му простя. Пожарът беше нещастен случай. Аз оживях. Това са двете неща, върху които се опитвам да се съсредоточа, но е трудно, защото мисля за случилото се всеки път, когато се погледна.
Мисля за него всеки път, когато някой друг ме погледне. Вратата на тоалетната се отваря, влиза жена, стрелва ме с поглед, а сетне бързо се извръща и се отправя към последната кабинка. Трябваше да изберете първата, госпожо. Поглеждам се още веднъж в огледалото. Преди носех косата си дълга до раменете, със скосен бретон, но през последните две години я оставих по-дълга. И не без причина. Разчесвам с пръсти дългите тъмни кичури, които пуснах, за да прикрия лицето си отляво. Дръпвам ръкава върху лявата ръка до китката, а после вдигам яката, за да скрия шията. По този начин белезите едва се забелязват и аз мога да понеса отражението си в огледалото.
Преди се смятах за хубава. Но сега косата и дрехите просто донякъде ме прикриват. Чувам как се пуска водата в кабинката, извръщам се и пъргаво се запътвам към вратата, преди жената да е излязла. През по-голямата част от времето се старя да избягвам хората и то не защото се боя, че ще се взират в белезите ми. Избягвам ги, защото те не се взират. В мига, в който хората ме забележат, те бързат да се извърнат, тъй като се страхуват да не се покажат груби или осъдителни. Не би било зле, ако поне веднъж някой ме погледне в очите и задържи погледа ми. Отдавна не ми се е случвало. Мразя да го призная, но ми липсва вниманието, което някога получавах. Излизам от тоалетната и се насочвам към сепарето, разочарована, че все още виждам тила на баща си. Надявах се, че му е изникнала спешна работа и му се е наложило да си тръгне, докато бях в тоалетната.
Тъжно е, че празната маса би ме зарадвала повече, отколкото родният ми баща. Мисълта ме кара да се намръщя, но внезапно погледът ми се отклонява към младежа, седящ в сепарето, покрай което се каня да мина. Обикновено не забелязвам хората, имайки предвид, че те с все сили се стараят да избегнат зрителен контакт с мен. Обаче очите на този младеж са напрегнати, любопитни и се взират право в мен. Първата ми мисъл, когато го виждам, е: Жалко, че не се срещнахме преди две години. Тази мисъл ме спохожда винаги, когато се натъквам на момчета, които биха могли да ме привлекат. А този тип определено е готин. Но няма типичното холивудско излъчване, както повечето мъже в този град. Почти половината изглеждат еднакво, като че ли съществува модел за успешен актьор и те всички се опитват да се впишат в него.
Този младеж е пълна противоположност. Наболата му брада не е симетрично, преднамерено произведение на изкуството. Вместо това покрива брадичката на неравномерни участъци, сякаш е работил цяла нощ и не е имал време да се избръсне. Прическата му не е оформена с гел в модерния стил току-що-ставам-от-леглото. Косата на този тип действително е рошава. Кичури в шоколадов цвят падат на челото, някои стърчат във всички посоки. Сякаш се е успал за важна среща и е бързал прекалено много, за да се погледне в огледалото.
Подобен размъкнат външен вид би трябвало да е отблъскващ, но тъкмо това е странното. Макар да изглежда така, сякаш в него няма нито капка самовлюбеност, той е един от най-привлекателните млади мъже, които някога съм виждала.
Предполагам. Би могло да е страничен ефект от моята обсебеност от чистотата. Може би толкова отчаяно копнея за безгрижието, което този тип излъчва, че бъркам завистта с възхищението. А може би го намирам за привлекателен просто защото през последните две години той е един от малцината, които не се извръщат в мига, в който погледите ни се срещат. Все още се налага да мина край масата му, за да стигна до моето сепаре зад него, и не мога да реша дали да се шмугна покрай него, за да се отърва от втренчения му поглед, или да мина с бавна крачка и да се порадвам още малко на вниманието му. Младежът леко се извръща, когато минавам край него и погледът му изведнъж ми се струва непоносим. Прекалено настойчив. Усещам как страните ми пламват и кожата ми настръхва, затова свеждам глава и оставям косата ми да падне върху лицето. Дори пъхам един кичур в устата си, за да му закрия гледката. Не знам защо погледът му ме кара да се чувствам неудобно, но е така. Само допреди няколко минути си мислех колко ми липсват втренчените погледи, а сега само искам той да отвърне очи.
Миг преди непознатият да изчезне от полезрението ми, с ъгълчето на окото си улавям лека усмивка върху устните му.
Навярно не е забелязал белезите ми. Това е единствената причина, поради която такъв младеж би могъл да ми се усмихне.
Пфу. Бясна съм на собствените си мисли. Не бях такова момиче. Преди бях самоуверена, но пожарът разтопи всяка капка от самочувствието ми. Опитах се да си го възвърна, но е трудно да се повярва, че някой някога ще ме сметне за привлекателна, когато самата аз не понасям отражението си в огледалото.
– Това никога не омръзва – казва баща ми, когато се плъзгам отново на дивана в сепарето.
Поглеждам го, почти забравила, че е тук.
– Кое никога не омръзва?
Той махва с вилицата към сервитьора, който в момента стои до касата.
– Това – отвръща той. – Да имаш почитатели. – Лапва парченце от блюдото в чинията и заговорва с пълна уста: – И така, за какво искаше да говориш с мен?
– Какво те кара да мислиш, че съм искала да говоря с теб за нещо конкретно?
Баща ми сочи с жест масата.
– Обядваме заедно. Очевидно желаеш да ми кажеш нещо.
Тъжно е в какво се бяха превърнали отношенията ни. Да знаеш, че един съвместен обяд означава нещо повече, отколкото нормалното желание на една дъщеря да се срещне със своя баща.
– Утре заминавам за Ню Йорк, местя се да живея там. Е, всъщност тази нощ. Имам късен полет, така че ще пристигна в Ню Йорк утре в десет.
Той се закашля и грабва салфетката, за да прикрие устата си. Поне ми се струва, че се закашля. Едва ли щеше да се задави от подобна новина.
– Ню Йорк? – изломотва задавено.
И в следващия миг... прихва. Смее се. Сякаш преместването ми в Ню Йорк е някаква шега. Запази спокойствие, Фалън. Баща ти е идиот. Нищо ново.
– И защо, за бога? Защо? Какво има в Ню Йорк? – Той изстрелва въпросите, докато смила информацията. – И моля те, само не ми казвай, че си се запознала с някого в интернет.
Пулсът ми се ускорява. Не може ли поне да се престори, че подкрепя едно от решенията ми?
– Искам да сменя обстановката. Смятам да се явя на някои прослушвания в Бродуей."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа 
