"Иска ми се да не бях с обувки с токчета. Иска ми се и да не бях облечена с булчинска рокля, но повече ми се иска да не бях с токчета. Много е трудно да се тича с тях. Много е трудно да се тича и когато хубавият ти нов булчински сутиен се впива в кожата ти, а скалпът ти е дърпан от стотици милиони фиби. Иска ми се да не бях избрала прическа с вдигната коса. Много неща ми се искат сега. Но най-вече ми се иска леля Сюзън да остави скапания телефон.
Надниквам иззад ъгъла и я наблюдавам как крачи из коридора на хотела. Облечена е в яркорозова рокля и натруфена бяла шапка и по някаква причина е превърнала в своя мисия да проведе много важния си разговор точно пред асансьорите.
Защо изобщо е тук? Не трябваше ли да е в църквата? То и аз трябваше да съм там, така че със сигурност това се отнася и за нея. Но не. Тя е тук. Говореща шумно по телефона и блокираща пътя ми за бягство. Път за бягство. Исусе. Опитай да си по-драматична, Меган. Предизвиквам те.
Леля Сюзън се смее и се обръща към мен, а аз се притискам към стената, криейки се от погледа ѝ. Може би тя е знак. Яркорозов знак, който ми казва, че това решение е глупаво и просто трябва да се върна в стаята си и да изчакам фотографа. Похарчихме състояние за фотографа. Похарчихме състояние за целия ден, но най-вече за фотографа.
Обаче не толкова, колкото похарчихме за храната. Поне храната все пак може да бъде изядена, нали? Иначе би било разхищение. А я платихме преди седмици. Трябваше да оставя бележка на огледалото: Съжалявам, че съсипах деня, но се насладете на рачешките кейкчета, моля! Само мисълта за това ме кара да хвърлям погледи обратно към стаята, но после леля Сюзън се разсмива отново и е толкова шумно и внезапно, че е като чаша студена вода в лицето. Не. Няма да се върна. Няма да се върна, защото трябва да вървя. Трябва да вървя. Трябва да вървя. Трябва да вървя.
Отдръпвам се от стената, представям си, че съм изпълнена с увереност и решителност, а не с кафе и гадене, докато оставям асансьорите зад себе си и поемам към стълбището за персонала, което подминах по-рано. Кълна се, че не знаех какво бях напът да сторя, когато се събудих тази сутрин. Не съм такава. Прибързана и решаваща в последния момент. Обикновено съм доста спокойна, доста практична, но просто не мога. Не мога да се омъжа за Айзък. И определено е по-добре да взема това решение сега, отколкото след шест месеца. По-добре сега, отколкото цял живот да знам, че съм направила грешен избор.
Чичо Тед беше този, който ми помогна с решението. Чичо Тед, който преди час дойде в стаята с останалата част от семейството ми и ми връчи запечатан плик. Същият плик, какъвто ми даде на причастието ми и ми дава на всеки рожден ден и Коледа, откакто бях дете. Такъв, който съдържаше картичка с прилежния му равен почерк, придружена с няколко нови банкноти, за да ме подкрепи."
Из книгата
Рейтинг: 6.67 / 3 гласа 
