Уки и прокудените

От Ледената пустош отвъд Въгленовата стена се появява неочакван герой. Прокуден от своето село и оставен да бедства, младият Уки получава нов шанс и неподозирани сили от отдавна погребан дух от времето на Древните... както и мисия на живот или смърт. Заедно с други двама изгнаници - обучен убиец, който отказва да убива, и миниатюрна ездачка и нейния джербил без опашка. Уки трябва да залови Валкъс, Духа на войната, преди заешкият род да се самоунищожи в нечуван конфликт.

Вълнуваща история, чието действие се развива в Петте царства на Подкин Едноухия.

Илюстрациите в книгата са дело на Дейвид Уайът.

"Книги, които ще забавляват всички: Подкин едноухия вече се превръща в класика."
BookTrust

"Най-добрата книга, която съм чела."
Мария, 9 години, Lovereading4kids

"Страхотни истории, описани вълнуващо."
Carabas

"Забележителна фантазия с приковаващо вниманието приключение."
Kirkus

Книга четвърта от поредицата Петте царства на Кийрън Ларуд.

"В Петте царства дори най-самотните места крият тайни. Има една такава – тъмна и скрита в края на Леденокората гора, в земите, познати като Хълстланд. В началото Хълстланд бил едно голямо нищо – само равнини, блата, гори и шубраци. Преди много години те били обединени от заек на име Въглен. Той започнал като предводител, после станал крал, накрая – император. Събрал заешките племена и родове и им казал, че принадлежат нему. Всички от реката Мерел до Ледената пустош. И за да бъде по-ясен, построил стена по границата на владенията, за да удържа всички вътре (а страховитите зайци от Ледената пустош – вън). В наше време Въгленовата стена е в руини – от снега се подават само порутени укрепления. До нея е гората. Ала не зелена, избуяла гъста зеленина като Безпощадната гора. А студено сборище от голи клони, с твърда като желязо земя, с древен лед, полазил по дърветата.

Оттам идва името Леденокора. Сурово и усойно място е тя. Измежду дърветата току прелита врана. Хилави лисици с бели кожухчета се стрелкат тук-там, под покривалото от мъртви листа надушват земеровки и мишлета и прекъсват сладкия им сън с ужасяващо хрускане. А тайната… В края на гората, където дърветата са тънки и рехави, се издига кула. Дебелите ѝ здрави стени увенчават хълм, в чието подножие са натрупани купчини камъни, които някога може и да са били сгради. Всичко е покрито със сажди. Нагоре се протягат почернелите греди на стари покриви, зеят празни прозорци и врати. Каквото и да е имало там, отдавна се е срутило и изгоряло. Всичко освен кулата. Който и да я е построил, я е построил добре. Стените са плътни, хоросанът държи. На върха има четири прозореца, по един на всяка страна, и над всеки е изобразено око, което се взира в безжизнената гора и равнините отвъд нея.

Малцина зайци живеят толкова на север, но всички знаят това място. Наричат го Злото око. Гибелната стража. Пагубната порта. Казват, че е входът към отвъдните земи или мястото, от което самата смърт следи света и дири зайци, чието време е изтекло. На такова място не бихте искали да отидете и със сигурност никой не би избрал да живее там. Нищо чудно, че е разрушено и пусто, изоставено да линее и да гние. Само дето не е така. Не съвсем. Защото точно сега сред ледените сенки на кулата проблясва искра. Разнася се из зеещите прозорци. И бързо се разгаря. Огън. Някой е запалил огън. Което означава, че кулата не е празна. Който и да я е построил, да е живял в нея и да е наблюдавал света оттам преди много години… се е върнал.

Ру за първи път видя планини. Досега най-високите неща в малкия му свят бяха Бръсначовите хълмове и когато вървеше по билото им, винаги се чувстваше нищожен. Като мравчица на огромна скала. Планините обаче… са друго нещо. Отдалече изглеждат големи и после стават все по-големи. Когато стигна в подножието им, вратлето го болеше да си върти главата. Езикът му беше изсъхнал, защото зайчето зяпаше с отворена уста.
– Затвори си устата, преди нещо да е влетяло в нея – скастри го бардът.
– Ама те са толкова големи! – отвърна Ру.
Издигаха се нагоре и все нагоре: назъбени канари, устремили се към облаците. Ако преди се чувстваше като мравчица, то сега беше още по-невзрачен. Точица, по-малка и от точица: най-малката песъчинка на брега. От всички тези надвиснали над тях камъни главата му се замая.
– Могат ли да паднат? – попита Ру.

Бардът се засмя.
– Не са помръднали от милиони години. Едва ли ще се размърдат сега. – Бардът посочи с тояжката си. – Там вляво е Арук. Отдясно са Ледените планини. Ще минем през прохода между тях. Преди няколко седмици бяха поели от Бодловръх. Понеже нямаха специална цел (а и никой не искаше да го убие), бардът го поведе бавничко през равнините на Готланд и покрай гората. Бяха спрели в една-две бърлоги да похапнат в замяна на истории. Небето беше ясно, дните – дълги и слънчеви. Всичко беше спокойно. И тогава една сутрин бардът внезапно спря на място. Просто стоеше и подръпваше брадата си.
– Знаеш ли какво ми се иска? Малко пиво от Хълстланд.
И така се отправиха към тесния проход между двете планини.
По друмищата с тях се движеха неколцина пътешественици – калайджии, амбулантни търговци, дори семейство ивичести зайци, превили гърбове под препълнените си вързопи. Клатушкаха се и две-три каруци, теглени от гигантски плъхове. Бардът измоли да ги качат в замяна на няколко хапливи стихчета и сега двамата се возеха през прохода – от двете им страни се извисяваха огромни скали на ивици, белязани от времето. Каруцата подскачаше по неравности, през дупки и по разпилени камънаци и когато най-сетне спряха в едно търговско градче, и бардът, и Ру бяха целите в синини.
– Добре дошъл в Хълстланд – рече бардът, щом скокнаха от каруцата.
Ру огледа скупчените каменни и дървени постройки, сгушили се на едната страна в подножието на планината. Не изглеждаше впечатлен.
– Нали казахте, че тук всичко е по-внушително? – намръщи се той. – Къде са градовете и статуите? И какви са онези четвъртити неща по склона?

Бардът въздъхна.
– Всичко наистина е по-внушително, но по-навътре. Това е малко търговско градче в покрайнините на империята. Ако не ме лъже паметта, казва се Камъчково. А онези „четвъртити неща“ са къщите на зайците. Една от тях май беше гостилница…
– Къщи ли? – изуми се Ру. – Искате да кажете, че не живеят в бърлоги като нормални зайци?
– Погледни земята – рече бардът и потупа с тояжката си. – Все гранит и кремък и само тук-там почва и трева. Не можеш да прокопаеш тунел. Освен ако нямаш мускули като канари и търпението на ледник. В тази част на Хълстланд зайците строят къщи. Както са правели и Древните.
Скоро щеше да се смрачи, на хоризонта небето се обагряше в оранжево. С мисълта за пиво и печено цвекло те поеха през градчето. Едната постройка действително се оказа гостилница, макар по-скоро да беше хамбар, в който също така продаваха пиво и храна. Масите представляваха груби дъски, подпрени на камъни. За столове служеха дървени щайги, а подът беше покрит с лепкава смес от кал, стружки и разлята бира.
– Каква е тази миризма? – попита Ру, като запуши носле с лапа, докато си проправяха път към една празна маса.

– Така мирише в гостилниците – отвърна бардът. – Или поне в гостилниците в такива мизерни градчета. – Двамата си избраха място до огнището, където ароматът на горящо дърво успяваше за малко да надвие вонята. – Ще свикнеш. И би било по-добре да не казваш на родителите си, че съм те водил тук. И да не помниш думите, които се изричат. Всъщност я най-добре затвори очи и си представи, че си другаде. Питиепродавниците не са за малки зайчета.
При тях се дотътри прегърбен стар сервитьор, за да им вземе поръчката. Не след дълго на масата пред барда имаше глинена халба с пиво, а пред Ру – купа със зеленчуков бульон (или по-скоро с вода, над която за кратко са размахали ряпа). Не беше точно изискано готварско изкуство, но след дългото тътрузене с каруцата всичко ставаше.
– Зайците тук друг език ли говорят? – попита Ру между лъжиците бульон.
– Не, говорят на ланик – отговори бардът. – Това било едно от правилата на императора, когато събрал отделните владения на Хълстланд.
– Тогава ще разкажете ли история? За да платите за храната?
Бардът поклати глава, след което извади кесията си от колана. Докато ровичкаше из разните му там монети и дреболии, Ру прочисти гърло."
Из книгата

Кийрън Ларуд обиква историите и разказването им още когато на шест години прочита „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. Завършва английска литература в Университета в Саутхамптън и в продължение на петнайсет години работи като учител в детска градина. Днес той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.

Таралеж
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 3, офис № 6
books@taralezh.bg