Дарът на Тъмната падина

След сблъсъка с ужасяващото племе на гормите Подкин вече не е безгрижно зайче, което нехае за уроците. Той се е приютил със семейството си в отдавна забравена бърлога, която крие древна тайна.
Докато броди из тъмните тунели, Подкин попада на изоставена зала, където намира неочаквано съкровище: един от вълшебните дарове на Богинята, които могат да променят хода на историята завинаги.
Смелият Подкин продължава героичната си мисия, изпълнена със смайващи вълшебства, добри приятели и страховити врагове. Кой ще победи в тази опасна битка?

"Тази книга ще се превърне в класика на детската литература."
BookTrust

"Най-хубавата книга, която някога съм чела."
Мария, 9 години

"Завладяващо приключение"
Kirkus Reviews

Книгата е с приказните илюстрации на Дейвид Уайът и е носител на наградата Blue Peter!

Книга втора от поредицата Петте царства на Кийрън Ларуд.

"Кукувица

Трънковата бърлога все още спеше, когато бардът се измъкна на пръсти от стаята си – сънят с гарваните продължаваше да ехти в главата му и той потреперваше от въображаемото пляскане на железни крила.
В дългата зала се виждаше само приведеният силует на един мързелив заек, захъркал с отпусната на масата глава. Пред него се мъдреше празна кана с медовина, а на земята се беше образувала локвичка от стичащата се от устата му слюнка. Огънят тихо гаснеше и придаваше на мястото оранжевеещо сияние. Бардът запристъпва тихо, загърна се с плаща си и се отправи към ветровития входен тунел. При портата обичайният огромен и досаден пазач спеше на поста си и ушите му потръпваха в съня му. Бардът си отбеляза наум да докладва за това на предводителя Хюбърт, заобиколи пазача и открехна едната дъбова порта - точно колкото да се измъкне навън.

Зората скоро щеше да пукне и над голите клони на дърветата небето просветляваше. Снегът се беше стопил и бардът забеляза, че тук-таме от студената пръст се подаваха главичките на по-смели нарциси или кокичета, които искаха да поздравят настъпващата пролет. Той пое по пътеката между дърветата към края на Трънковия лес, откъдето се виждаше билото на Бръсначовите хълмове, простиращи се далеч на изток. Долината бе загърната в пелена от мъгла и редицата от възвишения приличаше на огромна змия, извиваща се в море от дим. Бардът се спря и се загледа напред, вдишвайки с пълни гърди новите аромати на сезона. Не след дълго от клоните навред щяха да изникнат млади зелени листенца и с ярките си цветове щяха да заличат и последните следи от зимата.

Отново е време да потегля, помисли си той. Рядко се задържаше на едно място цели три месеца (защото не беше безопасно), но също така рядко виждаше по-големия си брат.
Подкин. Бардът въздъхна. Би било жалко да го остави. За всеки друг заек в бърлогата той беше просто един дългобрад старец. Боец ветеран, който всяка вечер седеше в един ъгъл на голямата зала, играеше на "Лисича лапа" с другите възрастни воини и задрямваше. Само ако знаеха...
Някъде зад него изпука клонче и бардът рязко излезе от унеса си. Дочу се топуркането на малки крачета и нещо в храстите прошумоля.

– Най-добре е да се покажеш - извика бардът. – Потаен си като затлъстял язовец, надянал дървени чехли.
Храстите отново прошумоляха и от тях се подаде мъничко зайче с големи клепнали уши и петнистокафява козинка. Беше един от синовете на предводителя - мъникът, който всяка вечер слушаше разказите на барда в захлас, вметваше по нещо интересно и задаваше трудни въпроси. В мислите си бардът го наричаше "разумното зайче", макар да бе научил, че името му е Ру.
– Извинете, господине - заоправдава се Ру, забил поглед в земята. – Не ви шпионирах, а само...
– ... се промъкваше зад мен и наблюдаваше какво правя, така ли? Че това не е ли самото определение за шпиониране!
– Да, господине. Извинете, господине.
Зайчето щеше да заплаче. То стотици пъти беше казвало колко му се иска да стане бард и сега вероятно си мислеше, че е пропиляло шанса си. Бардът го съжали.
– О, пресвети мустачки, аз, така или иначе, не правех нищо, което да си заслужава да бъде шпионирано. Искам обаче да знам как успя да видиш, че излизам в тази ранна утрин. Не трябва ли да си в бърлогата и да спинкаш сладко в леглото?
– Не можех да заспя, господине. В леглото с мен са още шестима братя, които хъркат ужасно, и затова будувам. Бях под една маса в дългата зала, упражнявах се да разказвам истории и ви видях да минавате покрай мен. Зачудих се дали не правите нещо... бардовско. И затова ви проследих. Наистина много искам да стана бард, господине.
– Вече ми каза. Поне милион пъти. И стига с това "господине". Не съм предводител или рицар. Аз съм само един стар и уморен разказвач на истории.
Бардът подръпна брадата си, чудейки се колко да насърчи малкото зайче. Ако не го биваше в разказването, им предстоеше неприятен разговор. Ами ако го биваше? Всеки бард знаеше, че е негов дълг да обучи младоци с потенциал. И на кого щеше да се падне тази задача? Няма как да се падне на мен, помисли си бардът. Не и сега, не и при това положение...

Бардът забеляза, че Ру все още е вперил очи в него с надежда. Беше пропуснал момента, в който можеше просто да каже "пръждосвай се" и да приключи с тази работа. Сега трябваше да направи или да каже нещо. За предпочитане нещо насърчително.
Едно малко изпитание тогава. Точно както старият учител на барда беше направил някога с него. Той отиде до един повален ствол и се настани удобно сред мъховете и гъбите. Ру го последва, като не го изпускаше от очи. За миг погледите им се срещнаха, след което бардът кимна.
– Добре тогава, младежо - рече той. – Да видим какво можеш. Разкажи ми някоя история.
– История? Ама тук ли? Сега?
Ушите на Ру затрепериха. Досега не си беше представял, че ще разказва историите си на някого, камо ли на самия бард.
– Сега, сега. - Нещо в очите на барда проблесна. – Опитай с историята за Дванайсетте дара. Тази зима си ме чувал да я разказвам поне пет пъти.
Ру преглътна тежко. Пое си дълбоко дъх. Разрови паметта си и започна:
– Така. Било преди много време. Ама наистина много време. Още когато светът бил млад и спомени нямало.
Ру потърси одобрението на барда с поглед, но на лицето на стария заек не бе изписано нищо. Ру продължи:
– Богинята, значи, призовала предводителите на дванайсетте племена. Била приготвила дар за тях, казала им тя, и затова те се събрали при онези големи камъни, които оформят Лунния кръг, и там пирували и такива работи.
После се явила Богинята с дванайсет вълшебни предмета, по един за всяко племе. Те имали невероятни сили, но и слабости, защото тя искала предводителите да ги ползват мъдро и да не пощръклеят.
Предметите, значи, били различни. Кама за Шубраковата бърлога - тя можела да пререже всичко освен желязо. Сърп за Червената вода - той можел да усеща отрови. Шлем за Пясъчния кладенец - той правел притежателя си непобедим.
Ру примигна няколко пъти срещу барда, докато се чудеше как да завърши. Разказването на истории пред публика далеч не беше толкова лесно, колкото очакваше."
Из книгата

Кийрън Ларуд обиква историите и разказването им още когато на шест години прочита „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. Завършва английска литература в Университета в Саутхамптън и в продължение на петнайсет години работи като учител в детска градина. Днес той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.

Таралеж
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 3, офис № 6
books@taralezh.bg

Карта
Пролог
Кукувица
Тунели
Марк Прокълнатия
Луноходец
Военният съвет
Антракт
Изненада
Убиец
Антракт
Танци
Ябълков кръстопът
Островът на Древните
Гробницата
Желязо и бодли
Антракт
У дома
Унищожители на горми
Върховният бард