Север. Как открих себе си по пътеката на Апалачите

Един свят, по-опасен от Долината на смъртта и по-тежък от мексиканските каньони. Скот Юрек е един от най-популярните и обичани ултрабегачи в света. Познат със забележителната си издръжливост и бързина, той завършва първи в почти всички елитни ултрамаратони. Но след като две десетилетия се състезава, тренира, изнася речи и пътува за срещи с феновете си, Юрек усеща нуждата да открие нещо ново. Той се впуска в едно невиждано предизвикателство, което ще го доведе до неизменно израстване като личност и като спортист - поставянето на нов рекорд за време по Пътеката на Апалачите.

Когато тръгва през пролетта на 2015 г., Юрек очаква тежък терен, сурово време и неизбежни травми. Ще трябва да изминава по 80 километра на ден, всеки ден, за почти седем седмици. Той знае, че ще достигне пределите си, че удобството и почивката ще са рядкост, но не може да си представи физическата и емоционалната цена, които пътешествието ще изиска да плати, нито пък наградите, които ще му предостави. Този изумителен разказ за неумолимия дух и преобразяването на личността ще вдъхнови и мотивира не само бегачите, но и всеки, който е готов да преследва мечтите си.

"Когато Скот Юрек се отправи към гората, за да създаде своя шедьовър, никой не знаеше дали ще се върне отново. Той е най-великият ултраатлет на Америка, бегач, чийто ум и изключителна енергия години наред му носеха невероятни завоевания. Но сега Юрек се впусна в един свят, по-опасен и от Долината на смъртта, по-тежък от мексиканските каньони и почти толкова откачен, колкото онзи път, когато преследваше дива мечка. Историята му как се потапя в дивата пустош в преследване на една мечта е едновременно трогателна и пленителна."
Кристофър Макдугъл, автор на "Родени да тичат" и "Родени герои"

Скот Юрек е един от най-великите бегачи на всички времена, с многобройни победи в "Спартатлон" (245 км), "Хардрок" (160 км), "Бадуотър" (216 км) и Западни щати (160 км). "Нешънъл Джиографик" го обявява за "приключенец на годината", а "Спортс Илюстрейтид" го нарежда сред 50-те спортисти в най-добра форма. Автор на бестселъра на "Ню Йорк Таймс" "Яж и тичай", Юрек участва и в книгата "Родени да тичат" и се появява на страниците на "Ню Йорк Таймс", "Ю Ес Ей Тудей", "Уолстрийт Джърнъл", "Тайм" и "И Ес Пи Ен". Живее в град Боулдър, Колорадо, заедно със съпругата си Джени и дъщеря им Рейвън.

Книгата е част от поредицата "Пътешествия и приключения" на издателство "Вакон".

"Къде е той? Вече трябваше да е пристигнал.

Още преди час трябваше да е излязъл от горския гъстак и да се срещнем на това кръстовище. Цял ден вали като из ведро, същински потоп, и аз не знам дали не си е изкълчил глезена в калта или пък е паднал лошо и сега чака на някоя скала да го намеря. Неслучайно го наричам Голямата мечка, защото постоянно закача грамадните си стъпала 45-и номер по корени и камънаци, запращайки 188-сантиметровото си тяло на земята като тромава мечка. И все пак навярно заради 20-годишния си опит в бягането по горски пътеки някак си успява да избегне сериозни наранявания. Но може пък късметът най-сетне да му е изневерил.

За последно го видях при пролома Самс, където забелязах, че съвсем леко накуцва, но не обърнах особено внимание, защото всяка сутрин беше схванат като дъска, докато мускулите му не се отпуснат към обяд. Според изчисленията ни трябваше да покрие 21,6 километра от пътеката до пролома Спайви за не повече от четири часа при постоянна скорост от 6,5 км/ч. Но през последната седмица започнах да забелязвам, че всяка отсечка отнема много повече от очакваното и че дори и на него му е много трудно да поддържа тези 6,5 км/ч.

По Пътеката на Апалачите (ПА) е известен като Ел Венадо, или "сърна" на испански. Това е тотемното животно, което му отреди покойният Кабайо Бланко в Медните каньони заради специфичния начин, по който бяга. Но почти всеки го познава под името Скот Юрек – по всеобщо мнение един от най-великите ултрамаратонци на всички времена. За мен той винаги е бил Юркър още от далечната 2001 г., когато се запознахме в Сиатъл. Така го наричаха неговите приятели – заигравка с фамилията му и стереотипа за дружелюбното държание на хората от Минесота. Постигнал е неща, каквито никой друг състезател даже не е и опитвал, като това да спечели състезанието "Западни щати" (160 километра) седем пъти подред. Веднъж си изкълчи глезена насред състезанието, друг път подгони мечка към едно дърво, а през една от годините само две седмици след като финишира първи, постави рекорд на "Бадуотър" (216 километра). Пробягваше многократно обиколки по 1,6 километра в продължение на 24 часа, за да постави нов рекорд за Америка. Спечели състезанието "Хардрок" (160 километра) с изкълчен глезен и се разписа три пъти с едни от най-добрите резултати (втори единствено след великия Янис Курос) на състезанието "Спартатлон" (245 километра). Но сега се е впуснал в предизвикателство, което може трайно да увреди тялото му, да не говорим за брака ни. Каза, че искал това да е неговият шедьовър, но дълбоко в себе си се чудя дали наистина го вярва.

Юркър, къде си?

Дай и вземи. Накъдето и да погледнех, виждах безкрая.

И някъде там, където безкраят свършваше, отвъд неясния хоризонт, където небето и земята се сливат, знаех, че има още пустиня – още раздиплени планини, още обширни долини, още от всичко. Западът водеше към Тихия океан и към моето свидно кътче в Каскадите близо до Сиатъл; изтокът водеше към дома на детството ми, обратно в горите на Минесота и отвъд тях. А на юг се разпростираше още по-голяма пустиня, повече слънце и пясък и по-малко вода. Северът обаче носеше нещо ново. За мен пустините винаги са били пейзаж, изпълнен със загадки. Бях на 22 години, когато за първи път стъпих в пустинята, и за две десетилетия тя продължава да носи своята прекрасна чуждоземност. Разбирам защо мнозина, отправили се на духовно поклонение, са избрали да вървят през пустинята, за да се пречистят и да размишляват. Спокойната и гола пустиня Анза-Борего в Калифорния можеше да примами всеки към просветлението.

Докато се възхищавах на мащабите на вечността, си дадох сметка, че усещам не толкова просветление, колкото леко прегряване. Беше 35°C и тепърва се затопляше. Почти нямаше живо същество, което да не се бе скрило под земята или под някоя рехава сянка. Единствените създания, които се движеха с равномерен ход на хоризонта, бяха двама бозайници на два крака, криещи се под преносим сенник. Повечето пътешественици, прекосяващи целия Тихоокеански хребетен път, си почиват през деня, но ние не разполагахме с много време. Можехме да избягаме от работата и ежедневието си само за седмица и искахме да изминем възможно най-голямо разстояние. Носехме малко багаж и вървяхме с равномерен ход. Енергично, но без напрежение. Прекосяването на пустинята изисква да се оставиш на парадоксите. Може да се движиш бързо под парещото слънце и въпреки това да е достатъчно бавно, за да не отделяш твърде много топлина. Трябва да разпределиш водата, която носиш на гърба си, но така, че да не се превиваш под тежестта й. Ако бързаш прекалено под прежурящите лъчи, за нула време ще си изпиеш водата и ще свършиш обезводнен и с топлинен удар. Носиш ли твърде малко вода, ще се спаружиш като стафида и пясъците ще те погълнат изцяло. На такова място равновесието не е просто една прекрасна идея, а необходимост за оцеляването.

Може да изглежда и глупаво. Ние бяхме смахнатите пътешественици с минимален багаж, които носеха памучни блузи с дълъг ръкав и се криеха под чадърите си от знойната жега. Багажът ни беше по-скоро колкото за ден – едва десет килограма екипировка, храна и вода. Бяхме го свели до най-необходимото, за да можем да се движим експедитивно, да изминем по-голямо разстояние, на което да се насладим, без да се огъваме под тежестта на огромни раници. Бяхме оставили даже примуса си у дома. Поглъщахме храната си, докато вървяхме. Винаги съм си мечтал да изминавам дълги маршрути, да вървя седмици и месеци наред без ясен план. Бих искал да вървя цял ден, да лагерувам, където си поискам, да живея за момента, да се понеса по течението на неограниченото движение. Усещах призив да живея по-близо до земята и да загърбя обществените разбирания за норма. Да живея като Хенри Дейвид Торо, като Джон Мюър или Едуард Аби. Да изживея идеала на Кристофър Макендлис от "Сред дивата пустош". Да живея като дивите животни, които бродят из тези земи."
Из книгата

Вакон ООД
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 2
vakon.vakon@abv.bg