В меката есен

Поемата "В меката есен" (1960) е не само великолепна социална панорама, своеобразна диагноза на българското общество през 60 - те години на XX век, но и безжалостна нравственна равносметка, саморазголване, самоанализ и в личностен план, и като естетико - художествени търсения. Тази поема се появява, когато в обществото ни започва политическо и социално размразяване. След годините на култ към личността и редица трагични деформации в развитието ни, след годините на сектантски залитания, ограничаващи свободата на индивидуално творчество, започва топенето на ледовете. С "В меката есен" Валери Петров улавя с удивителна точност и проникновеност не само мъртвото вълнение в българското общество, което предхожда социалното размразяване, но и полага фундаментално значими щрихи към портрета на човека, изследван от него вече толкова години. В удивително леко изливаща се форма, в невероятно по поетическото си съвършенство повествование ние откриваме полифонията на реалното битие, естествения поток на живота.

"... Така веднъж във снежната алея видях следи - " той" беше минал с "нея". Аз тръгнах по следите и узнах какво се бе развило между тях. Как тук над нея той бе тръснал клона, как там си бе изула тя шушона, за да изтърси влезлия ѝ сняг, и как я бе придържал той, и как, използувайки таз полуизмама, стояли бяха дълго време двама, трептящи от любов, един до друг, в гората без движение и звук освен почукването на кълвача. И продължавайки след тях да крача представях си аз нежната игра на двамата във снежната гора и видях как на дългата ѝ клепка звездата на една снежинка трепка и как разтапя топлия ѝ дъх скрежеца върху мекичкия мъх на шала му. А той не е кротувал, а той, разбира се, я е целувал, мошеника с мошеник, виж го ти! Вървях и се ядосвах аз почти и още с тази ревност във гърдите в миг гледам: отделиха се следите и без да спрат, на първия завой тя тръгна вляво, а във дясно - той. Какво бе станало? Нима раздяла? Озадачен, сред тишината бяла с ръце в джобовете си аз стоях. И изведнъж засмях се с тъжен смях. Наистина те бяха тук вървели на таз алея в белите тунели, но не в прегръдка, както мислех аз, а поотделно, с разлика от час, и не любовна двойка бяха, значи, а двойка най-случайни минувачи, един за друг незнаещи дори. Как тъжни са тез борови гори! И аз стоях, обзет от болка тиха по всички тез неща, които биха могли да бъдат, но уви не са, подобно на тази среща във леса..."
Из книгата

Захарий Стоянов ООД
София, 1784
ул. Боян Дамянов 7
office@zstoyanov.com