Вазов, Славейков, Ран Босилек, Чинтулов, Михайловски, Ботев, Каравелов, Вапцаров, Дебелянов и др. Сборникът със стихотворения "Аз съм българче" съдържа емблематични стихотворения на патриотична тематика, писани от някои от най-големите имена в българската литература. Много от тях са включени в учебната програма на българските училища. Те учат малкия читател на родолюбие, запознават го със знакови фигури от българската литература и му отварят вратата към богата палитра от исторически и фолклорни образи, с които всеки българин трябва да е откърмен.

Поредицата "Българска класика" среща читателя с емблематични произведения на български майстори на словото, оформили лика на родната литература. Тези специално подбрани творби, голяма част от които са застъпени в учебната програма на българските училища, са подходящи както за най-младите читатели, така и за всеки ценител на класическата българска литература.

"Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида."

Това е стихотворението, съдържащо прощалните думи на известния български поет Никола Вапцаров, обръщайки се към съпругата си, часове преди да бъде разстрелян на 23 юли 1942 г. Но какво знаем за него? Кога и къде е роден? Как е живял? И как се е стигнало до неговата "тежка, човешка, жестока, безока съдба"?

Никола Йонков Вапцаров е роден на 7 Декември (постарому 24 Ноември) 1909 г. в гр. Банско, който тогава все още е бил в границите на Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му била Елена Везюва - протестантска мисионерка и учителка. Всъщност фамилията му произлиза от прякора на баща му - Йонко "Вапцаров" или "Вапцара", който на времето закупил къща с вапцарница (дума от родопски произход за бояджийница, в която се боядисват и оцветяват платове, аби или вълна).
Особено влияние на малкият Никола оказва руснакът д-р Борис Майлер, който живял в къщата на семейство Вапцарови като бело­гвар­­дей­ски емигрант и който по-късно се оказало, че е болшевишки агент на НКВД. Никола Вапцаров учи в гимназията в Разлог от 1924 до 1926 г., а след това в Морското машинно училище във Варна в периода 1926 - 1932 г. Същото морско училище по-късно е кръстено на негово име.

След завършването си Вапцаров започва да работи като огняр и след това като механик в "Българска горска индустрия" АД в с. Кочериново. Малко хора са наясно обаче, че едновременно с това известният български поет организира, пише и играе роли в любителски театър.
През лятото на 1932 г. край фабриката в Бараково Вапцаров се среща с Бойка Димитрова и на 11 февруари 1934 г. се женят. Двамата живеят заедно в Кочериново и София до арестуването на Никола на 4 март 1942 г. Ражда им се син Йонко, който се разболява и умира на 7-месечна възраст. Младото семейство се сблъсква с невероятни трудности и мизерия, но остават верни на обичта си. През 1936 г. се преместват в София, където Вапцаров дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка.
През 1937 година Вапцаров печели единствения литературен конкурс през живота си - конкурса на списание "Криле" за негиви стихотворение на летателна тематика, а именно - "Романтика".

"Въобразете си, че вие сте пътник и че влазяте пръв път в тоя трендафилен град. Гледайте добре. Аз ви уверявам, че първите ваши впечатления ще бъдат обворожителни.
Захваща се майската пролет, дърветата се накитват с нежни и крехки листенца, полето се покрива с цветя, славеи сладко пеят, пиленца чуруликат на дясно и на ляво, всичко става весело, мило и прекрасно, даже и воздухът се напълва с някаква си успокояваща безметежност; а между всичко това, като Венера между своите нимфи, се червенеят трендафиловите градини и употребяват всичките си усилия да погъделичкат носовете ни, да изнесат на вид своите свърхестествени прелести и да ни покажат своето превъзходство в природата..."

Едва ли може да се каже, че някъде красотата на Казанлък е описана по-добре, отколкото в известното произведение "Маминото детенце".

Всеки българин е наясно, че творбата е дело на великият поет, писател и народен герой Любен Каравелов. Роден е на дата 7 ноември, а годината е била около 1834. Израснал е в заможно семейство и имал трима братя (сред които българският политик Петко Каравелов) и три сестри. Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод, т.е. да се учи като преподава на съучениците си. След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г., Каравелов става негов ученик, където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети.

Бащата на Каравелов много е държал той да бъде образован и затова на няколко пъти го е карал да ходи да учи в различни градове и дори държави. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион. Две години по-късно се мести в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някои съчинения от руска литература. През 1854 г. взима Любен със себе си, за да му помага в джелеплъка (с две думи снабдяване на пазарите, армията и двореца с месо и месни продукти). Така, обикаляйки почти цялата Османска империя, известният български поет и национален герой се запознава с бита, неволите и страданията на българите. През 1956 г. се мести да живее в Цариград, където се заражда интересът му към политически въпроси от Кримската война, фолклорът и етнографията.

Димчо Дебелянов е един от най-великите български поети на ХХ век, признат класик на българската поезия. Неговите стихотворения излъчват неповторима атмосфера на нежност, топлина и тъга. Светът на Дебелянов е свят на дълбоки чувства, психологически дадености и трансформации, присъщи единствено на човек с много сложна натура.

Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в семейството на занаятчия. Останал от рано без баща, отговорността за семейството пада върху плещите на съвсем младия Димчо. През 1896 година семейството се премества в Пловдив, където бъдещият поет учи в "Жълтото училище", по-късно известно като "Пловдивската мъжка гимназия". След това животът и творчеството му са свързани със София, където семейството се установява да живее през 1904 година. Две години по-късно в списание "Съвременност" са публикувани първите му стихотворения - тогава Дебелянов е едва 19-годишен. В началните си творчески опити е повлиян от известните български поети П. Славейков и П. Яворов, както и от някои френски и руски символисти. След като завършва гимназия сменя няколко работи - работи в метеорологична служба, стенограф е в Народното събрание, коректор и журналист. През 1907 година се записва да учи в "Юридическия факултет" на "Софийския университет", след което през следващите девет години активно сътрудничи на списанията "Съвременник", "Нов път", "Оса" и др. Дебелянов перфектно владее френски, руски и английски език и безпроблемно превежда автори като Бодлер, Верлен и Шекспир. Той е един от издателите на "Българска антология", в която са събрани най-ценните образци на българската поезия. През 1914 година основава литературния кръг "Звено", в който участие вземат такива известни български творци, като Николай Лилиев, Л. Стоянов, Йордан Йовков, Христо Ясенов, Гео Милев и др.

В поезията на Дебелянов, характерните за символизма печални настроения и сръбни изживявания звучат приглушено, омекотени от типичното за темперамента му "светло смирение". Болката от съприкосновението с реалния свят се изживява по-сдържано, тоналността е задушевна, лишена от поетична поза и показност на чувствата. Оттук произлиза и дълбоката, завладяваща искреност на стиховете му. Една от характерните особености на неговото творчество е едновременното съществуване на разнородни (романтични, символистични и реалистични) елементи. Примерно ранния творчески период на автора се характеризира с особеното влияние на Славейков и неговия индивидуализъм. Стихотворенията му от този период са изпълнени с романтични мечти и копнежи за радост, щастие и любов. Присъства неспокойният, неудържим стремеж към недостижимото и с болезнена носталгия по невъзвратимото минало. Това са така наречените любовни стихотворения на Дебелянов, сред които са "Светла вяра", "Скри се златно слънце зад горите", "Молитва", "Малинен дъх разпръскват твоите устни", "Черна песен", "Видения" и др. Любовната му лирика е събрана в сборника "Аз искам да те помня все така". В разказа "Скрити вопли" авторът поставя темата за родното. Творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална лирическа повест за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него. Към военната поезия на Дебелянов критиката отнася 6 стихотворения, които са открити в раницата на поета, след смъртта му ( "Прииждат, връщат се", "Нощ към Солун", "Старият бивак", "Тиха победа", "Един убит", "Сиротна песен" ).

Когато започва Първата световна война Дебелянов е изпратен като доброволец на фронта. На 2 октомври 1916 година той загива в сражение в близост до Горно Караджово (дн. Моноклисия) 6 месеца преди да навърши 30 години. Посмъртно родната му къща в Копривщица е реставрирана и през 1957 година е превърната в къща-музей, която ежегодно е посещавана от множество туристи, дошли да се докоснат до света на един от най-добрите поети в българската литература.