Аз съм българче. Стихотворения

Наричан патриарх на българската литература, Иван Вазов посвещава живота си не просто на писателска дейност, а на създаването на произведения за родината. Но години преди да се посвети на това, поетът минава по трудна пътека, за да изпълни своята мечта. Житейският път на Вазов започва от малкия старопланински град Сопот. Именно там на 9 юли 1850 г. в семейство на търговец се ражда малкият Иван. В младежките години на момчето писателската му дейност е покровителствана от майка му Съба Вазова. Но преди това, въпреки че е ученолюбива жена и забелязва същото при детето си, дори тя не допуска, че момчето ѝ ще прояви забележителен писателски талант. Основна причина е търговският бизнес на баща му Минчо Вазов. Мъжът е на мнение, че това начинание трябва да се продължи именно от неговите синове. Оказва се, че желанието на бащата не се сбъдва - в следващите години, освен писателят Иван Вазов, на обществената сцена се появят и неговите братя генералите Георги и Владимир Вазови, непоколебими в битките с враговете на България, а също и политикът Борис Вазов.

Макар че бащата държи фамилията да продължи да се занимава с търговия, той застава и твърдо зад идеите на българското Възраждане. Затова синът му Иван завършва местното училище, където развива литературния си интерес. Благодарение на учителя си детето се запознава със старата руска поезия и произведенията от нея, сред които тези на Ломоносов, Державин, Хомяков. Интересът обаче се засилва дотолкова, че момчето започва да пише стихове. Постепенно се появява по-широко внимание към руския език и поезията, които окончателно затвърдяват решението на Вазов да стане поет. Междувременно обаче бащата го записва в четвърти клас на пловдивското епархиално училище, за да научи турски и гръцки. По време на престоя си там момчето учи езиците, но често се заравя и в книгите. Запознава се с френската литература и силно се възхищава на постигнатото от нейните класици. Тласкан от желанието да се развива, Иван скоро се премества в Пловдив, в местната гимназия. Там интересът към културата на Франция се засилва и момчето започва да учи френски. Учителят му разкрива чара и стойността на френската поезия, като представя творбите на Виктор Юго и Пиер Беранже, които Вазов започва да превежда. По-късно ученикът, пленен от френската литература, се проваля на годишния изпит по турски и бива прибран в Сопот. Там обаче момчето упорито пише стихове, дори и по търговските тефтери на баща си. Веднъж, разгневен от видяното, родителят го нахоква: "Тия дивотии, гдето ги пишеш, ще те нахранят ли?". Оттогава Вазов пише тайно в една стаичка, насърчаван от майка си.
Тайното писане обаче никак не е в тежест на момчето и резултатът от него не закъснява. През 1870г., когато Иван вече е на 20 години, излиза първото му напечатано произведение - стихотворението "Борба". То обаче не е първата негова творба, защото всичко изписано до момента в бащините тефтери е лирика, която ще бъде публикувана чак след 10 години.

Но попрището, което Иван си избира, предизвиква вълна от проблеми в семейството. Майката приема делото на своя син, а бащата остава недоволен и е твърдо решен да завещае търговията. Ето защо, веднага след публикуването на първата творба на момчето, Минчо Вазов решава да действа и изпраща сина си в Румъния. Там, в град Отелница, работи чичото на младия Иван, който също е търговец. Амбициите на бащата са синът му да се изучи на занаят и да забрави наивните си занимания. Но нещата съвсем не вървят по план. Младежът остава верен на призванието си - научава румънски, запознава се с румънската поезия и пише патриотични стихове, които се публикуват в различни списания и вестници. И ако за баща му писането е наивно занимание, то оказва се, че за сина му това наистина е съкровено желание. Думите са толкова важни за младия поет, че една нощ той си тръгва от чичо си и избягва в Браила. Там го приютява един български кръчмар - Нено Тодоров, останал в историята с името Странджата (един от героите във по-късно издадената Вазова повест "Немили-недраги").
По времето, когато младият поет пристига в Браила, в града е пълно с български емигранти, т.нар. хъшове. Той силно се впечатлява от хората, с които се среща. Сред пламенните личности, с които се запознава са Любен Каравелов и Христо Ботев. Много от другите хора също са революционери, хайдути и участници във въстания. Постепенно младежът се сближава с хъшовете. Впечатлили младият поет, години след това някои от тях присъстват като главни герои в "Немили-недраги". Именно престоят в Румъния и насъбраните емоции от всички тези преживявания подтикват Вазов да пише още повече. Новата среда от революционери променя самочувствието му, пробужда патриотични чувства и любов към поробената родина. Така в младежа се пробужда нов човек, решен да служи на народното дело.

Две години след пребиваването си в чужбина, Вазов се връща в родния Сопот. Не се занимава с търговия, а се отдава на просветителското дело. Малко след завръщането си започва да преподава в училището в Свиленград. След това в страната стартира изграждането на железопътната линия София - Кюстендил. Тогава Вазов постъпва на работа като преводач по френски при железопътната компания в Перник. През есента на 1874 г. се връща отново в Сопот с куп поеми и оди, които ужасяват недоволния му баща. Освен тази реакцията, поетът обаче вижда, че младежта вече е обхваната от революционния кипеж и подготвянето на Априлското въстание. След началото на въстанието през 1876 г. писателят отива в Румъния. Зверското потушаване на бунта и тежката съдба на народа окончателно приобщават Вазов към народните болки и радости. С богатството на родния си език писателят изразява емоционалността от събитията и издава стихосбирките "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България". През годините следват още творби, създадени с родолюбие и превърнали се в емблематични за литературата ни - "Епопея на забравените", стихотворенията "Българският език", "Към свободата", "Новото гробище над Сливница", повестите "Немили-недраги" и "Чичовци", разказът "Иде ли".

По време на многобройните борби, страдания и подвизи на народа в България, Иван Вазов не прекъсва нито за миг творческата си дейност. Страданията преминават и освобождението на страната става факт. Но след това, отново се появяват трудности и перипетии както за автора, така и за целия народ. Свалянето на Батенберг и политическите борби след 9 август 1886 г. принуждават Вазов, който е активен русофил, да емигрира. Писателят заминава за Одеса. Там в тревогите и борбите на това време писателската му дейност отново не спира. Поетът изразява носталгията и самотността си в редица стихотворения. В Одеса написва и по-голямата част от романа "Под игото", който публикува след завръщането си в родината. Появата на книгата през пролетта на 1889 г. бележи успех и сюжетът предизвиква голям интерес у читателите. През годините се превръща в една от най-четените родни класики, описваща обстойно подготовката и избухването на Априлското въстание. Дори 120 години след издаването си, книгата отново получава признание от читателите. През 2009 г. по време на кампанията "Голямото четене", която българската национална телевизия провежда, "Под игото" надминава редица други родни и чуждестранни произведения и се превръща в любимия роман на българите.

"Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на България, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота. Свидетел, очевидец на страшните ѝ борби, на големите ѝ страдания, на безкрайната ѝ слава, увенчала челото ѝ чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ. И всичко това изразих в моята песен", започва речта си Вазов на своята 70-годишнина през 1920 г. Мнозина се събират на празника в знак на уважение към автора и слушат неговата реч.

Година след прекрасния повод за отпразнуване обаче, успял все пак да види всенародната любов и признателност, Иван Вазов получава сърдечен удар и умира в дома си в София. След трагичната загуба на патриарха на българската литература министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото имущество на писателя са национализирани. Днес всеки българин или турист на посещение в нашата страна може да види къщата-музей "Иван Вазов" в София и тази в Сопот или да посети дори къщата му в Берковица, където народният поет живее и твори в рамките на една година.

"Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда", с вълнение писателят споделя приживе. Въпреки тези думи, Вазов получава най-скъпата и престижна награда - вечно уважение и признание от целия български народ. Днес името на автора носят множество, училища, улици и една от най-значителните културни институции в България - Народният театър в столицата. Много от творбите на писателя се изучават в българските училища и запознават учениците с историята на нашата страна и смелите герои, борили се за родината.

Именно всички тези образи изграждат личността на Христо Ботев през дългия му житейски път. Честта и признателността са познати на бъдещия национален герой още от детските му години. Роден в Калофер на 6 януари 1848 г., Ботев израства в семейство с 9 деца, което е уважавано от всички в града. Бащата Ботьо Петков е известен просветен деец, учител, съставител и преводач на учебници, който завършва образованието си в Одеса. Както останалите осем деца, малкият Христо също започва образованието си в калоферското училище. През 1854 г. обаче фамилията се премества в Карлово. Ботев продължава образованието си там, а негов учител е собственият му баща. Но обучението в карловското училище не е за дълго. Четири години след пристигането на семейството, всички се връщат отново в родния град. Причината е конфликт, в който бащата обвинява карловската община в присвояване на пари, завещани за училището. След завръщането си в Калофер, Христо продължава да учи в местното трикласно училище, като негов учител отново е баща му. Разбира се, Ботьо Петков не забравя и ролята си на родител. Той решава да осигури образование на сина си Христо в Русия. Още година преди да се преместят обратно в родния град, бащата се опитва да изпрати момчето с помощта на Найден Геров, негов познат от Одеса. Това се случва едва след 6 години, когато Христо Ботев получва стипендия от руското правителство. Момчето пристига в Одеса на 14 ноември 1863 г. и се свързва с правителството, до което има препоръчано писмо от Найден Геров - по това време известен просветен деец и руски вицеконсул в Пловдив.
Още с постъпването си в гимназията обаче, Ботев трудно се вписва. Започва да се оплаква от строгата дисциплина и отсъства често. Не минават и две години преди българският ученик да бъде изключен. Стипендията му се прекратява и той получава еднократна сума, за да се прибере в България. Въпреки това и настоятелните писма на баща му, Ботев остава в Одеса. Но макар дълго време да не посещава училище, оказва се, че момчето изобщо не се шляе из града. Всъщност, вместо учебните занятия, той посещава различни библиотеки. Чете руски автори, като постепенно формира свой стил на писане и изгражда собствени творби. Случайно се запознава и с филолога Виктор Григорович. След срещата им Христо често му помага с руските преводи на български народни песни. Именно прекараното време извън училище допринася за желанието на Ботев да не си тръгва от Одеса. Нещо повече - той остава в града и започва да преподава частни уроци.

През 1866 г. Ботев пристига в Задунево, българско село в Южна Бесарабия. Там започва работа като учител, но година след това, получава известие, че баща му е тежко болен, и се връща в Калофер. Когато пристига, започва да замества баща си и поема част от часовете му в училище. По това време във вестник "Гайда", издаван от Петко Рачов Славейков, за пръв път е публикувано и първото стихотворение на Ботев - "Майце си". Никой обаче не подозира, че то е негово, защото е отпечатано без посочен автор. Междувременно здравето на баща му се подобрява и той издейства за сина си възстановяване на стипендията и срещу известна сума го изпраща отново към Одеса. Буйният млад поет обаче не мисли да постъпва така. Без да извести семейството си, той не заминава за Одеса, а отива в Румъния. Установява се в Браила и започва да сътрудничи във вестнник "Дунавска зора", издаван от Добри Войников. През януари 1868 г. на страниците на вестника Ботев вижда и второто си публикувано стихотворение, озаглавено "Към брата си". През същата година революционните настроения на всички български хъшове в Браила обхващат и младият поет. Той се записва в четата на Желю войвода. Не след дълго цялата чета планува да се отправи към поробена България. Предвиденото пътуване към родните земи се превръща в повод за написване на нова творба и Ботев създава стихотворението "На прощаване". Революционно настроен и подвластен на емоцията, в него той споделя всички свои мисли, чувства и опасения за последствията от житейския избор да бъде революционер. Влагайки всичко това, придружено с емоционалността, Ботев създава една впечатляваща и чувствена изповед, завладяваща читателите и до днес.

Предположенията за трагичен край в тази изповед не се сбъдват, но плановете се объркват. Христо Ботев и Желю войвода отиват до Одеса в търсене на пари за въоръжаване на четата. След връщането им обаче Желю войвода е задържан от румънските власти и четата така и не преминава в България. За да избегне издирването от полицията в Браила, Ботев се отправя към Букурещ. Пътува заедно с една любителска театрална трупа на Добри Войников и след пристигането им решава да остане там. През следващите две години Ботев работи на различни места, пътува постоянно и поддържа контакти с революционери, борещи за свободата на България. Един от тях е руснакът Меледин, с когото Ботев се запознава в град Галац. В края на април 1871 г. обаче властите разкриват дейността на Меледин. В тази връзка Ботев е задържан във Фокшанския затвор. Престоят му там трае 2 месеца, а след излизането си на свобода, той се установява отново в Букурещ. Там започва да издава първия си вестник "Дума на българските емигранти". Редовете, които Ботев пише обаче му навличат неприятности. Заради революционните идеи на автора, изразени чрез текстовете, той отново е задържан в затвора. Този път не за дълго. Благодарение на застъпничеството на Васил Левски и Любен Каравелов, писателят-революционер е освободен. След щастливата развръзка започва да сътрудничи във вестниците "Независимост" и "Свобода". През 1873 г. Издава и втория собствен вестник - сатиричното издание "Будилник".

Въпреки че в този момент изглежда отдаден най-вече на писането, Ботев не забравя нито за миг революционните идеи. Година след създаването на вестника си, Христо е поканен да участва в общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК), където е избран за секретар на организацията. Успоредно с това активната журналистическа и писателска дейност продължава. Именно нея Ботев използва като средство за разпространение на идеите за българското освобождение. През 1874 г. издава нов бунтовен вестник - "Знаме". През следващата година, съвместно със Стефан Стамболов, авторът публикува стихосбирката "Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова". В нея включва и стихотворението "Хаджи Димитър", което по-късно се превръща в емблематична творба за писателя.
На следващата година, към идеите за революцията в съзнанието на Ботев се присъединява и чувството за любов. В лицето на една българка, на име Венета, той намира своята любима и сключва брак с нея. Година по-късно двамата вече се радват на своята дъщеря Иванка. Междувременно Ботев издава и втората си стихосбирка - "Стенен календар за 1876 година". В нея авторът включва стихотворението "Обесването на Васил Левски" - още една изключително въздействаща творба, която, подобно на "Хаджи Димитър", успява да увековечи героизма. Трагичната загуба на Дякона Левски през 1873 г. се превръща в основна причина Христо Ботев да напише това произведение. Но не за да буди съжаление или да излее лавинообразно чувствата си, а за да увековечи личността на един национален герой. И това се осъществява. Редовете от стихотворението се четат и до днес. Написани майсторски и заредени с чувственост от началото до края, те предизвикват истинска вълна от емоционалност във всеки от нас - умиление, тъга, гордост, уважение и признание към изключителната геройска личност на Левски.

През май 1876 г. Ботев започва редактирането на последния свой вестник "Нова България", от който успява да издаде само един брой. Причината е, че когато новината за кървавото потушаване на Априлското въстание и хилядите жертви стига до Христо Ботев, той решава да се посвети изцяло на героичния подвиг за освобождаването на родината. Това решение обаче довежда до фатален край. Такъв, какъвто Ботев предсказва в емоционалната си изповед "На прощаване".
След като сам организира чета и подготвя план за потегляне към родината, Ботев се качва с всички съмишленици на борда на кораба "Радецки". Още на следващия ден обаче нещата се объркват. По сигнал на Ботев четниците вадят оръжията, но плавателният съд е превзет и всички слизат на брега на Козлодуй, като се отправят към Балкана, където да се укрият. Четниците минават през различни села. Народът обаче все още е в страх и ужас от Априлското въстание и малцина дават своята подкрепа. Въпреки това Ботев и четниците продължават дейността си и дори водят поредица от ожесточени боеве с турските поробители на родината.

На 1 юни 1876 г. е последният тежък бой за Ботевата чета. В подножието на връх Камарата в Стара планина, по време на сражението, куршум пронизва Ботев. На този ден поробената българска земя се прощава с още един от своите национални герои. Но както казва самият Ботев, "тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят". Въпреки че споменава това в стихотворението си "Хаджи Димитър" години преди смъртта си, думите се превръщат в реалност. Ботев оставя във времето дирята на своите идеали и е почитан от всички българи. Поколения след поколения, век след век, всеки се запознава с творчество и житейския път на автора. И отдава цялата си почит към Христо Ботев - националния герой, посветил живота си на борбата за освобождение на родината както чрез писане, така и чрез активни действия.

След Освобождението всяка година страната ни отбелязва годишнината от смъртта на Ботев. При въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. тя се отбелязва на 2 юни. По-късно този ден от месеца е определен като Денят на Ботев и на загиналите за свободата на България. На 2 юни 1948 г. в 12 ч. на обяд сирена дава първият сигнал за едноминутно мълчание в цялата страна. Мълчание, с което и до днес отдаваме почит в памет на Ботев и на загиналите за Освобождението на България.