"Останала без дъх от тичането, хвърлих обувките си с високи токчета на тревата и тръгнах боса по безупречно поддържаната ни морава. Спрях едва когато се изкачих на скалистия насип и почувствах хладните вълни да се плискат в пръстите на краката ми и подгъва на вечерната ми рокля. Дишах учестено, а потта блестеше по кожата ми под сияйната луна. Лекият ветрец, шумолящ в короните на палмите и дантелените ръкави на роклята ми, разроши дългата ми коса, но раят около мен сякаш ме оковаваше - като колана на Диор около кръста ми. Осемкилометровото тичане не беше достатъчно, за да потуши тлеещото в мен чувство, което се нагнетяваше и заплашваше да избухне. Както винаги обаче, морето ме успокои.
Много ми се искаше да откъсна перлите от врата си и да разкъсам роклята си на парчета, както са направили доведените сестри на Пепеляшка. Това обаче щеше да разруши фасада, която бях поддържала толкова дълго, че не бях сигурна какво се крие под нея. Ето защо просто забих ноктите си с френски маникюр в дланите си. Нямаше как светът просто да свършва зад портите на Дъ Муурингс . Исках нещо повече от живот в празен разкош и това ме караше да се чувствам някак виновна. Вперила поглед в залива Бискейн, широката, блестяща пътека, която води към безбрежния океан, се чувствах, все едно се нося по течението без цел и посока като шамандурата, която се поклащаше във водата. Единствената разлика беше, че се носех в море от хорски очаквания.
Затворих очи и наум си казах: "Je vais bien. Tu vas bien. Nous allons bien. Добре съм. Добре си. Добре сме". Усетих познатото присъствие на Иван в гърба си само след няколко секунди насаме със себе си. Той застана до мен, а сакото на костюма му докосна голата ми ръка.
– Не можеш просто да бягаш така, Мила. Заради руския акцент и това, че беше запъхтян, гласът му звучеше някак грубо.
Образът на Иван, който ме гони по улиците на Маями, облечен в официален костюм и със строго изражение, ме накара леко да се усмихна вътрешно, но всеки спомен от забавление изчезна със следващата вълна, която заля скалите.
– Ако продължаваш да ме преследваш така, ще взема да се влюбя в теб - казах сухо аз. Той ме погледна.
– Знаеш, че това ми е работата. Иван беше дошъл с баща ми след една от командировките му в Москва преди години. Тогава бях само на тринайсет, а той беше с осем години по-голям от мен, и си мислех, че е най-красивото момче, което съм виждала. Бях се влюбила в акцента и очарователно ограничените му познания по английски и го преследвах навсякъде из просторния ни дом в испански колониален стил. Изпитвах неудобство само при мисълта за това.
Сега обаче той беше този, който ме преследва.
Иван държеше едната си ръка в джоба на панталоните си, а с другата ми подаде малка кутия от червено кадифе.
– От баща ти. Загледах се в кутията за една дълга секунда, взех я и я отворих. Сини обици във формата на сърце. Татко винаги казваше, че съм твърде пряма в емоциите си и не мога да ги прикривам. Скъпоценните камъни не бяха истински. Той знаеше, че никога няма да сложа истински диаманти, не и след като бях гледала филма Кървав диамант в тийнейджърските си години. Не за пръв път ми изпращаше подарък по някого, след като е пропуснал важен за мен повод. Разликата беше, че този път не успях да прогоня чувството на зараждащо се у мен подозрение.
– Надявам се да не си разтегнал нещо - казах аз. Иван ми хвърли въпросителен поглед.
– Не е лесно да ровиш в чекмеджето на татко с подаръци за всеки случай. Той въздъхна и прокара ръка през русата си коса.
– Той е загрижен за теб, Мила.
– Напоследък го показва по много интересен начин.
– Много е зает - отговори Иван. – Знаеш го добре. Успях само да изсумтя в отговор. Не го бях виждала от три месеца, сигурно е бил по-зает от президента на САЩ. Беше пропуснал последните два празника, а сега и двайсетия ми рожден ден.
Всяка година празнувахме рождения ми ден на една и съща маса в един и същ петзвезден ресторант. Татко си поръчваше стек. Аз се усмихвах на Енрике, собственик и главен готвач, който приемаше поръчките ни лично, откакто бях още дете, и го сменях с нещо не толкова вредно за сърцето му. Татко трябваше да внимава с холестерола си. Аз му напомнях за това с хаплив тон, той спореше, но в крайна сметка отстъпваше. Тази вечер седях в ресторанта два часа заедно с Иван и собственото си отражение в порцелановата чиния. След това обаче хората от едно парти за годишнина на съседната маса избухнаха в овации, а с тях и решимостта ми. Иван си говореше с някаква сервитьорка на бара, а аз избягах от ресторанта и тичах през всичките осем километра до вкъщи."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
