Бедуин

Бедуин Стефан Кръстев Времетраене: 0:49 мин. Девети Добри Божилов Времетраене: 1:00 мин. Където се ражда слънцето Людмила Филипова Времетраене: 1:13 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Има врати, които не бива да бъдат отваряни! Има мъже, с които е по-добре да не се конфронтираш! Те не знаеха тези прости правила, защото се мислеха за недосегаеми. Но пред смъртта всички са равни!

След дълги години скитане по света Александър се завръща у дома. Чувства се изгубен и иска да намери своето място в живота. Търси спокойствие и опрощение... Но се оказва, че понякога правилата, в този нов за него свят, са не по-малко жестоки, отколкото на бойното поле. Неговите противници не знаят нищо за миналото му и допускат огромна грешка. Отварят вратите на Ада... и трябва да понесат последствията!

Стефан Кръстев е мениджър по фирмена и корпоративна сигурност. Занимава се с оценка, анализ, контрол и управление на риска. Експерт е по мисии с нетрадиционна специфика и по защита от неоторизирана намеса с електронни средства. Също така е специалист по лична охрана и обезпечаване сигурността на ВИП лица, политици и бизнесмени, както и на придружителите им при високорискови ситуации. Провежда обучение на хора, ангажирани в личната охрана, както и по превантивна защита от терористични актове.

"Лятото на 185... година

Страшен бе Вълкашин в своето мълчание. Тишината се беше настанила в малката долчинка, където се бе спотаил войводата с дружина отбрани главорези. Дори птиците по дърветата сякаш бяха притихнали от страх.

Преваляше втори ден, откакто се бяха разположили в засада над този проход, скрит сред гънките на Стара планина. Глад мъчеше харамиите. Високо по склоновете над тях се чуваха чановете на пуснатите на паша по тучни зелени поляни кози и овце. Този звън им навяваше сладки видения за опечено на жар месо. Всички мъчително преглъщаха и смучеха черните сухари, които вадеха от торбите си. Не си струваше да гризат бучките сирене, сухи като тебешир. Щеше да им се допие вода, а тя бе малко и трябваше да я пестят. Не се знаеше колко време ще прекарат в дебнене.

Слънцето се издигаше все по-високо и обливаше с горещите си лъчи притаилите се в долчинката мъже. От жегата ризите под антериите подгизваха от пот. Пот обливаше и лицата им, полускрити от кирливи гъжви. Отдавна некъпаните тела излъчваха тежка, парлива смрад на застояла пот. Пушеше им се... Ах, с какво удоволствие биха изпили по една лула, натъпкана с мек ароматен тютюн. С какъв мерак биха се оттеглили към близката горичка. Там, под сянката на боровете, с кеф биха запалили малки огньове да си сварят кафе. И изтегнати под дебелите сенки, шумно да сърбат ароматната течност, да смучат чибуци, да се посмеят и отдадат на сладък лаф-моабет.

Но не би! Кафето и джезветата щяха да останат в торбите и дисагите им. Страшен бе гневът на Вълкашин. За най-малкото провинение налагаше жестоки наказания. Страшилище бе той за свои и чужди. Страх ги бе от него, но жаждата за злато бе по-голяма от страха. Всички тези мъже, спречкали се със закона, биваха тласкани от най-първични животински чувства. Две от тях бяха основни - страхът и алчността. Защото, колкото и да се бояха от Вълкашин, трябваше да признаят, че ги водеше към злато и кесиите им винаги бяха пълни. Мъжете лениво гонеха рояците мухи и често хвърляха погледи към шипковия храст, където под илюзорната му сянка бе прилегнал войводата. И вярваха, че дори някого от тях да го стигне куршум, отмъщението ще е жестоко.

Помнеха какво стана, когато техният събрат Драго бе хванат в капан чрез предателство и убит край едно врачанско село. Влах, кехая при тамошния бей, се полакомил за наградата, определена за главата на всеки катил от шайката на Вълкашин. Затова с хитрост примамил Драго към кошарите, където го чакали в засада сеймените на бея. В завързалата се кратка схватка харамията успял да прекърши двама от чалмалиите, но паднал на земята, пронизан от джепането, което сеймените изстреляли по него. Влахът собственоръчно, за сеир на правоверните, отрязал главата на убития, набил я на остен и започнал да я разнася из цялото село. Накрая я поставил в нозете на бея и след като чул неговото "аферим", се прибрал вкъщи с пълна кесия сребърни грошове.

Неделя по-късно, в една тиха пълнолунна нощ Вълкашин влезе в селото със своите харамии. Четата се раздели на три. Една част заварди изходите на селото, друга отиде за влаха, а третата, начело с Вълкашин, се отправи към бейските сараи. Сториха го така тихо, че и кучетата не ги усетиха. Дори да ги бяха усетили, нито едно от тях не се обади. Голям майстор бе войводата на тези мурафети. Пазвантите на бейския конак премахнаха тихо, без да пукне пушка. Работеха тихомълком, само с ножове и ятагани. Изклаха турчолята като агнета по Гергьовден. Плочникът на двора потъмня от пролятата кръв.

Самия ага хванаха по долна риза, както сладко хъркаше в покоите си. Овързаха го здраво с въжета, а устата запушиха с парче от собствената му чалма. Беят не можеше да шавне. Единствено очите му, забулени с пелена на смъртен ужас, бясно се въртяха в молба за пощада. Напразно! Вълкашин и хората му не знаеха значението на тази дума. Отмъщението бе жестоко, излизащо от рамките на човешкото съзнание. Избиха цялата челяд. Голямо и малко. Мъжко и женско. Поставиха труповете в постелите им, сякаш спяха. Главите отрязаха, а на тяхно място сложиха свински. За джумбуш и гавра над мохамеданите.

Бея оставиха за накрая. Заставиха го да гледа всичко, което сториха на семейството му. Чудо беше, че сърцето му не се пръсна от гледката. Последва дълга поредица мъчения, от които и арнаутски катили биха повърнали. Харамиите искаха бейското злато... И го получиха. Сетне постъпиха с него така, както и с челядта му. От семейството на предателя влах не оставиха ни един жив. Обесиха ги на клоните на един орех, като вместо въжета използваха собствените им черва. И всичко това сториха, без да пукне пушка. Измъкнаха се така, както бяха дошли - тихомълком. Същински призраци.

Правоверните побесняха. Дълги дни търсеха извършителите на нечуваното зверство. Ясно бе, че са разбойници. Хайдутите имаха чувство за чест и никога не биха позволили подобна гавра с жертвите си. Потерята претърсваше горите, но не намери никого. Затова изля яростта си върху невинните селяни. Три дни по-късно от цветущото някога село останаха единствено догарящи главни. Малцината, които оцеляха, не знаеха кого да винят за сполетялото ги зло. Дали многовековния поробител, или харамии като Вълкашин и главорезите му?

Войводата замислено смучеше празния чибук. Това действие сякаш укротяваше дивите мисли в главата му. Бавно огледа хората си, спирайки поглед поотделно върху всеки един. Даракчията, Касапина, Терзията... Не! Не беше сбъркал в своя избор! Тук бяха най-отчаяните и отявлени главорези от неговата дружина. Всички имаха смъртни присъди из четирите краища на империята. Бяха го следвали в не един набег, а телата им бяха покрити с белези от рани. До един бяха нишанджии, не хвърляха джепането си на вятъра. Всеки от тях метнеше ли ножа си, сваляше сърна от двайсет крачки."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg