"Протокол от полицейския разпит на Ерика Кас.
– Ще ни кажете ли какво стана, госпожо Кас?
– Арестувана ли съм?
– Защо питате?
– Знам какво сте намерили. Знам какво си мислите.
– Какво смятате, че сме намерили, госпожо Кас?
– Ами... труп.
– А можете ли да обясните какво се е случило?
– Аз...
– Госпожо Кас?
– Арестувана ли съм? Просто ми кажете, моля ви.
– На този етап – не, не сте арестувана. Но все пак трябва да знаем какво е станало. Нали така?
– Той беше... беше прободен с нож. И умря.
– Кой го извърши?
– ...
– Госпожо Кас?
– Аз. Аз бях. Аз го убих, следовател. И пак бих го направила.
Някъде една седмица преди това.
Не е редно да си имаш любимо дете. Ако питате майките, повечето ще ви кажат нещо от сорта: „Сами е много умен, но Никол е слънчице“. Ще избегнат отговора, с други думи. И някои от тях няма да ви излъжат. Някои майки наистина обичат еднакво и двете си деца. Други, като мен, лъжат, та се късат.
– Добро утро! – казвам аз на четиринайсетгодишната си дъщеря Хана, когато тя влиза в кухнята. Боса е, със стари и развлечени шорти, а червеникавокафявата ѝ коса е рошава и стърчи във всички посоки. Вече трябваше да е облечена и готова за училище, но очевидно не е. Винаги чака до последния момент. Обожава да ме държи в напрежение за това има ли, или няма шанс да успее за училищния автобус. Но аз от опит знам, че няма никакъв смисъл да я подканям ядосано – всъщност, това сякаш я прави още по-бавна, – затова насочвам вниманието си към яйцата, които пържа в тигана на печката.
– Мамо! – От известно време насам Хана май не е в състояние да произнесе тази дума, без тя да прозвучи заядливо и със силно удължена втора сричка. „Мамо-о.“ Още помня колко щастлива бях, когато каза „мама“ за пръв път. Клатя глава, колко съм била наивна. – Непременно ли трябва да го казваш така? – пита дъщеря ми.
– Как? Само казах „добро утро“.
– Да де – пъшка Хана. – Така.
– Как?
– Като... о, боже, знаеш какво имам предвид.
– Представа си нямам, Хана.
– Казваш го, все едно... не знам... Просто не го казвай така.
Не знам как да отговоря, затова си бъркам яйцата. Гордея се с яйцата си, много ме бива, правя ги фантастични. Това е една от суперсилите ми. Толкова добре ми се получават, че след като ги приготвих за закуска на една приятелка на Хана при гостуването ѝ с преспиване, момичето каза, че трябвало да започна работа в училищния им стол. Е, голям комплимент, наистина. Хана се прозява с глас и дращи по разплетената си дамаджана. Тоест, чеше се по косата.
– Какво ще закусваме?
Решавам да не обърна внимание на иронията – ако местата ни бяха разменени и аз я бях попитала какво приготвя за закуска, когато тя съвсем очевидно пържи яйца, Хана щеше да откачи.
– Яйца.
– Яйца?! Мразя яйца.
– Какви ги говориш? Мислех, че яйцата са любимата ти закуска.
– Да бе. Кога? Когато съм била на осем?
Оставям бъркалката, с която допреди миг бърках бавно яйцата в тигана. Това е номерът – за да ти станат хубави яйцата, трябва да ги бъркаш бавно и да ги пържиш на ниска температура.
– Не, този уикенд ти ги омете.
– Да, ама това не значи, че са ми „любими“. Боже, мамо.
Не знам как да отговоря. Напоследък всеки разговор с дъщеря ми се превръща в упражнение по самообладание, така че да не ѝ кажа нещо гадно в отговор на нейните заяждания. Затварям очи и си повтарям любимата мантра: „Аз съм майка, това е просто временно“. Но след четиринайсет години вече ми е малко трудно да вярвам, че всичко е просто един период.
– Какво друго има за закуска? – пита Хана, макар че е на две крачки от хладилника и на три от шкафа.
– Замразени гофрети?
– Бляк. – Изплезва език с отвращение. – Какво друго?
– Може да си направиш овесени ядки с мляко.
– Какви овесени ядки имаме?
Въздъхвам.
– Не знам, Хана. Виж в шкафа."
Из книгата
Начало 
