Идеалният син

Идеалният син Фрида Макфадън Времетраене: 0:59 мин. 111 подредби за гадателски карти Кристъл Бенър Времетраене: 1:11 мин. Игрите на времето Ука БаНун Времетраене: 1:04 мин. Градината с пеперудите Рейчъл Бъртън Времетраене: 1:04 мин. Картие. Мечтата за диаманти Софи Вияр Времетраене: 1:15 мин. Суперлесна психология Времетраене: 0:58 мин. Да разгадаеш кода Уолтър Айзъксън Времетраене: 1:06 мин. Силата на психосоматиката Светослав Караджов Времетраене: 0:58 мин. Как да отгледаш деца предприемачи Даниел Прийстли, Джоди Кук Времетраене: 1:08 мин. Няма място за ангели Христо Владимиров Времетраене: 0:57 мин. Забраненият плод Джоджо Мойс Времетраене: 1:05 мин.

Невинен ли е Лиам...

Ерика Кас има идеално семейство и съвършен живот. И така, докато една вечер на прага ѝ не застават двама следователи от полицията. Тихото градче, в което Ерика живее, е потресено от изчезването на едно момиче от гимназията. Полицията подозира най-лошото - убийство. А подрастващият син на Ерика, Лиам, последен е видял момичето живо.

Ерика винаги е долавяла нещо тъмно и особено в съвършеното си на пръв поглед дете. Иска ѝ се да вярва в невинността на Лиам, но доказателствата се трупат и тя вече не може да си затваря очите за истината - възможно е Лиам да е сторил немислимото. И сега една майка трябва да си отговори на въпроса колко далеч е готова да стигне, за да защити сина си.

"Госпожо Кас, надявахме се синът ви да ни отговори на няколко въпроса за момичето, което е изчезнало снощи..."
Из книгата

"Не можах да я оставя!!! Постоянно се питах какво ще стане, но краят пак ме изненада. Чудесна книга, нямам търпение за следващата!"
Amazon

"Протокол от полицейския разпит на Ерика Кас.

– Ще ни кажете ли какво стана, госпожо Кас?
– Арестувана ли съм?
– Защо питате?
– Знам какво сте намерили. Знам какво си мислите.
– Какво смятате, че сме намерили, госпожо Кас?
– Ами... труп.
– А можете ли да обясните какво се е случило?
– Аз...
– Госпожо Кас?
– Арестувана ли съм? Просто ми кажете, моля ви.
– На този етап – не, не сте арестувана. Но все пак трябва да знаем какво е станало. Нали така?
– Той беше... беше прободен с нож. И умря.
– Кой го извърши?
– ...
– Госпожо Кас?
– Аз. Аз бях. Аз го убих, следовател. И пак бих го направила.

Някъде една седмица преди това.

Не е редно да си имаш любимо дете. Ако питате майките, повечето ще ви кажат нещо от сорта: „Сами е много умен, но Никол е слънчице“. Ще избегнат отговора, с други думи. И някои от тях няма да ви излъжат. Някои майки наистина обичат еднакво и двете си деца. Други, като мен, лъжат, та се късат.
– Добро утро! – казвам аз на четиринайсетгодишната си дъщеря Хана, когато тя влиза в кухнята. Боса е, със стари и развлечени шорти, а червеникавокафявата ѝ коса е рошава и стърчи във всички посоки. Вече трябваше да е облечена и готова за училище, но очевидно не е. Винаги чака до последния момент. Обожава да ме държи в напрежение за това има ли, или няма шанс да успее за училищния автобус. Но аз от опит знам, че няма никакъв смисъл да я подканям ядосано – всъщност, това сякаш я прави още по-бавна, – затова насочвам вниманието си към яйцата, които пържа в тигана на печката.
– Мамо! – От известно време насам Хана май не е в състояние да произнесе тази дума, без тя да прозвучи заядливо и със силно удължена втора сричка. „Мамо-о.“ Още помня колко щастлива бях, когато каза „мама“ за пръв път. Клатя глава, колко съм била наивна. – Непременно ли трябва да го казваш така? – пита дъщеря ми.
– Как? Само казах „добро утро“.
– Да де – пъшка Хана. – Така.
– Как?
– Като... о, боже, знаеш какво имам предвид.
– Представа си нямам, Хана.
– Казваш го, все едно... не знам... Просто не го казвай така.

Не знам как да отговоря, затова си бъркам яйцата. Гордея се с яйцата си, много ме бива, правя ги фантастични. Това е една от суперсилите ми. Толкова добре ми се получават, че след като ги приготвих за закуска на една приятелка на Хана при гостуването ѝ с преспиване, момичето каза, че трябвало да започна работа в училищния им стол. Е, голям комплимент, наистина. Хана се прозява с глас и дращи по разплетената си дамаджана. Тоест, чеше се по косата.
– Какво ще закусваме?

Решавам да не обърна внимание на иронията – ако местата ни бяха разменени и аз я бях попитала какво приготвя за закуска, когато тя съвсем очевидно пържи яйца, Хана щеше да откачи.
– Яйца.
– Яйца?! Мразя яйца.
– Какви ги говориш? Мислех, че яйцата са любимата ти закуска.
– Да бе. Кога? Когато съм била на осем?

Оставям бъркалката, с която допреди миг бърках бавно яйцата в тигана. Това е номерът – за да ти станат хубави яйцата, трябва да ги бъркаш бавно и да ги пържиш на ниска температура.
– Не, този уикенд ти ги омете.
– Да, ама това не значи, че са ми „любими“. Боже, мамо.

Не знам как да отговоря. Напоследък всеки разговор с дъщеря ми се превръща в упражнение по самообладание, така че да не ѝ кажа нещо гадно в отговор на нейните заяждания. Затварям очи и си повтарям любимата мантра: „Аз съм майка, това е просто временно“. Но след четиринайсет години вече ми е малко трудно да вярвам, че всичко е просто един период.
– Какво друго има за закуска? – пита Хана, макар че е на две крачки от хладилника и на три от шкафа.
– Замразени гофрети?
– Бляк. – Изплезва език с отвращение. – Какво друго?
– Може да си направиш овесени ядки с мляко.
– Какви овесени ядки имаме?

Въздъхвам.
– Не знам, Хана. Виж в шкафа."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg