"Либералните ми родители
Либерализмът ражда чудовища. Доказано е. Факт. Знам го от личен опит, защото аз съм едно такова чудовище. А можеше и да не бъда. Можеше да стана нормален човек. Ако не бях имал злата участ да израсна в либерална среда, създадена от родители, които, далеч преди Истанбулската конвенция да бъде написана, не споделяха възпитателните методи на Макаренко и поради тази причина на практика лишиха детството ми от така необходимата доза домашно насилие, която превръща келеша в сериозен и отговорен гражданин. Поне един шамар да ми бяха отвъртели, за да се чувствам малко по-равноправен сред връстниците си, докато си разказват кого за какво са го били. Но не.
Всеки път когато дойдеше моят ред за споделяне на наказателни методи, мрънках виновно как пак ми се е разминало. Или си измислях неслучили се шамари, за да не съм винаги на опашката. Години наред чаках този шамар да се материализира, за да се похваля и аз най-накрая. Правех всичко възможно да го предизвикам. Първо несъзнателно, а по-късно напълно съзнателно създавах поводи за това. И всеки път си казвах: "Е, сега вече няма как да не го отнеса". Нищо не помогна. И постепенно се превърнах в чудовище.
Едно от ранните ми разочарования бе още на четири-петгодишна възраст - възраст, в която човек вече има някаква бегла представа за престъпление и наказание. На море в Приморско. Морето обаче не означава почивка за майка ми, която винаги мъкне работата със себе си. Винаги има някакви срокове и закъснява. Откакто се помня, е така. И никога няма време за мен. Всеки опит да я заговоря, е посрещнат със: "Не ме закачай. Не виждаш ли, че имам работа?". В случая работата е една дебела купчина ръкописни страници, оставена на масата.
Свечерява се. Възрастната компания е на двора. Веселят се. Аз съм сам в къщата. И съм се вторачил в един пресен пъпеш, купен малко по-рано през деня. Викам майка ми на помощ през прозореца. Един път, втори път, трети... Не ме чуват. Заливат се от смях. Никой не ми обръща внимание. Така ли? Сам ще се оправя. Намирам нож. Оглеждам пъпеша, но нямам идея как се реже. Досега това винаги е било работа на майка ми или баща ми. Нищо. Сега е моментът да се науча. Слагам пъпеша върху ръкописа на майка ми и го цепвам отгоре като със самурайски меч (ножът изглежда почти толкова голям в четири-петгодишните ми ръце). Бликва струя лепкава течност и залива страниците. Мастилото се размазва, страниците се залепват една за друга. Трескаво бърша. Опитвам се да ги разлепя, но те са мокри и се късат. Панирам се. Изоставям всичко на масата, лягам, завивам се презглава и заспивам.
Може би това ме спасява и ми спестява шамара. В просъница чувам гласовете им. Долавям, че е станала голяма беля. Очаквам всеки момент да ме вдигнат. Но не. Либералите ме оставят да спя. Лека-полека се успокоявам и се унасям. На сутринта разбирам, че съм унищожил почти напълно една трета от превода на
Празни мисли на един празен човек на
Джером Джером. Един средно голям пъпеш е съсипал няколкомесечен труд. Заварвам ги как разлепват страници в опит да спасят каквото могат. Майка ми не ми говори. Но това не е наказание, а по-скоро рутинно ежедневие, с което съм свикнал. Друго наказание няма. На море сме все пак.
Застрелвам баба си в крака със самоделен арбалет, което я изпраща в Пирогов. Няма шамар. Навивам жици около полюсите на деветволтова батерия и ги пъхам в контакта, което изгърмява всички бушони. Пак няма шамар. Разменям два джобни часовника на дядо ми за някакъв ръждясал нож. И два албума с пощенски марки на другия ми дядо срещу стъклени топчета. Няма шамар. И така нататък. В един момент започвам да се чудя дали това е либерализъм (нещо, от което нямам понятие тогава), или по-скоро всички са твърде заети със себе си и работата си, за да ми обръщат внимание. Сигурно по малко и от двете.
Вече съм V - VI клас. Никакъв шамар до този момент. С група отворковци припалваме първи цигари в голямото междучасие в някакъв вътрешен двор на Шипка. Наблюдателна гражданка съседка ни вижда, разпознава ни и се обажда в училището. Малко по-късно сме строени пред директорката. Викат родителите. Мрънкаме виновно с наведени глави. Пробутваме смекчаващо вината обстоятелство - само сме дърпали, но не сме гълтали дима. Обещаваме, че повече няма така да правим, и ни пускат. Едвам сме отървали намаленото поведение. Вкъщи очаквам шамара. И... o, чудо! Виждам как ръката на баща ми бавно се издига в подготвително движение. Най-после. Прикляквам леко в очакване. Погледите ни се срещат. Не знам кое от двете - почудата в моите очи или либералът в него - предизвиква обрата, но... ръката му увисва и той започва да се смее. Неясно на какво точно, на себе си или на мен, но явно ситуацията му се струва достатъчно комична. Следва кратка лекция как още ми е рано за такива глупости. Аз се кълна, че съм си взел урок, и толкова. Шамарът отново ме подминава. Чудовището в мен расте. Чуди се какво да извърши, за да предизвика гнева на боговете.
И измислям. Вече съм тийнейджър мутант. Почти не разговарям с майка си и баща си извън обичайното мучене. Речникът ми е сведен до двайсетина модни за периода клишета - готов отговор на всичко. Косата ми стърчи на всички посоки. По цял ден слушам Клаш и Секс Пистълс и се упражнявам в изкуствено оригване. Не помня как и защо решавам, че ще е много смешно, ако се престоря на обесен. Натъпквам чифт панталони с фланелки, обувам им обувки и увисвам чучелото на вътрешната стълба. Оглеждам работата си - полюшва се застрашително и достатъчно убедително. Скрил съм се и чакам. Майка ми се прибира от работа. Чувам как вратата се затваря и как няколко секунди по-късно торбите с покупките изтракват на пода, последвани от вика ѝ: "Владо!!!". След секунда измамата е разкрита, но на майка ми ѝ отнема много повече време, за да дойде на себе си. Пие валериан, държи се за сърцето. Пак не ми говори. Баща ми се прибира и намира (за пореден път) цялата работа за комична. А и да не я намира, за шамар е късно, защото вече съм пораснало чудовище, с няколко сантиметра по-високо от него.
Чудовището се кротва в Лондон, където съм започнал работа като аниматор. Или по-скоро е избутано в ъгъла от консерватизма, вселил се в постсоциалистическата ми двайсет и няколко годишна глава, опиянена от рухването на комунистическата система. Самотен млад консерватор, заобиколен от всички страни от европейски либерали. Не мога да повярвам и не разбирам защо всички тези млади англичани в студиото са с леви убеждения и неистово ненавиждат Тачър и Рейгън - личности, издигнати в култ в страните от довчерашния така наречен Източен блок. Напразно се опитвам да споря с тях, да им обяснявам какво означава да си се родил и да полагаш усилия да водиш нормален живот в желязната прегръдка на Москва, как се живее в тоталитарна система. В тогавашната ми объркана глава лявото е равнозначно на тоталитаризъм, а дясното на демокрация.
Социализмът върви ръка за ръка с диктатурата, а капитализмът - със свободата. Присмивам се на невежеството и наивитета им. Отнема ми време, но лека-полека започвам да ги разбирам. И либералът в мен се пробужда. И то във възраст, в която по правило би трябвало да гасне и да се трансформира в мрънкащ консерватор. И разбира се, заедно с него се събужда и чудовището. Което на свой ред, следвайки семейната традиция, затваря кръга, произвеждайки чудовища от новия розовокомсомолски вид, които напълно естествено се обръщат към баща си с: Shut the fuck up! И чудовището намира това за комично.
Светла им памет на Мира и Асен."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
