"През прозореца струеше ярка светлина - прекалено ярка. Изстенах и зарових лице във възглавницата. Миналата нощ ми беше като в мъгла и ми трябваше доста време да се ориентирам, но после спомените ми нахлуха: остров Бейнбридж, вино, къщата за гости. Къщата за гости. Седнах в леглото, търкайки очите си. Колко ли е часът? Колко време бях спала? Роузи сигурно правеше закуската. Озърнах се наоколо и се вцепених - старинни прозорци с тънки ленени завеси, кристален полилей над главата... черно копринено неглиже, в което бях облечена, и нищо друго. Ахнах, посягайки към бялата завивка, за да покрия гърдите си. Това не беше къщата за гости, нито остров Бейнбридж.
Къде се намирах, по дяволите?
– Привет, mon amour - каза от вратата един мъж без риза, понесъл сребърен поднос, и аз нададох пронизителен писък.
– Какво беше това? - продължи той, приближи се и постави подноса с кроасани и бъркани яйца до мен. – Лош сън ли сънува?
Очите ми шареха из стаята, спирайки се за кратко на голяма свещ в дебело стъкло на нощното шкафче. Тя беше гигантска - като оръжие - и ако успеех да пропълзя още няколко инча надясно, щеше да бъде в ръцете ми. С малко късмет, можех да го ударя по главата, да го зашеметя достатъчно дълго, за да се измъкна оттук.
– Какво беше този път? - попита той и сърцето ми заби по-бързо, когато се приближи още повече. – Сънят за самолетната катастрофа или другият... когато се опитваш да проговориш и нищо не излиза?
Той имаше силен акцент - френски, определено - и ми беше познат, но не можех да се сетя кой е, нито имах и най-малък спомен как се бях озовала тук. Очевидно бях отвлечена и вероятно дрогирана. Роузи несъмнено ме търсеше в този момент, вероятно дори се беше обадила на полицията. Ръцете ми трепереха, докато стисках херкулесовата свещ под чаршафа, адреналинът нахлу във вените ми. Чувствах се като във филм на ужасите, но ужасът беше истински. Ако той дойде по-близо, аз ще...
– Знам какво ще оправи настроението ти - каза той с палава усмивка и се облегна на лакът на леглото. – Това, което винаги те ободрява. - Отметна кичур къдрава кафява коса от очите си и плъзна ръка под завивките, галейки бедрото ми.
– Махни си ръцете от мен! - изкрещях аз, адреналинът ме заля, хванах свещта, скочих от леглото и се втурнах в ъгъла на стаята, откъдето се взрях в него, трепереща като подплашено животно.
Мъжът се засмя, докато вървеше към мен, сякаш си мислеше, че това е някаква игра, макар и леко смахната.
– Чувстваш се палава тази сутрин, разбирам.
Хвърлих свещта по него, но той се наведе и тя се разби в стената, оставяйки бъркотия от назъбени парчета зелено стъкло и восък край прозореца.
– Лена? Какво ти става, по дяволите? - Той поклати глава, мърморейки нещо на френски, което не разбрах. – Ясно. Не си в настроение. Но има по-добри начини да го покажеш от това да унищожиш свещ от Моник Пиер - въздъхна той. – Предполагам, че го заслужавам, след като съм се оженил за американка.
Женен... за мен? Той очевидно беше побъркан, но нямаше смисъл да споря с похитителя си. Трябваше да се преструвам, докато не разбера как да се измъкна оттук.
– Merde - изсумтя той, поглеждайки златния си ролекс, след което облече бяла риза и панталон. – Кафето е от онзи сорт от Сиатъл, който обичаш. Изпий го, докато е горещо.
Добре, значи той беше гостоприемен похитител? И все пак нищо не разбирах. Всеки момент можеше да ме закопчае с белезници за леглото. Вместо това той си завърза обувките и се отправи към вратата. Прокашлях се.
– Значи... просто ще ме оставиш тук? - Гласът ми прозвуча неестествено нервно и високо.
Той поклати глава, очевидно объркан.
– Няма ли да... да ме завържеш или нещо подобно? - продължих аз и веднага съжалих за думите, които току-що излетяха от устата ми. Явно бях идиотка, която дава идеи на похитителя си.
– Не, моя палава, непослушна съпруго - отвърна той и поклати глава, смеейки се. – Но можем да го направим по-късно, ако искаш.
Съпруга. Вцепених се безмълвна, докато той прибираше телефона и портфейла си, изпращайки ми целувка от прага.
– О, гледай да дойдеш преди шест, нали? Просто за да съм сигурен, че всичко е перфектно. Знаеш колко важна е тази вечер за мен.
– Преди шест - промълвих отчаяно, докато обувките му тракаха по паркета.
Когато вратата се затвори с щракване, паднах на колене и вдишах дълбоко. Изпитах облекчение, че съм сама, макар да си представих, че той вероятно е заключил вратата отвън. Защо да не го направи? Казах си да не се паникьосвам, въпреки че ръцете ми настръхнаха. Може би си бях наранила главата? Опипах черепа си за подутини - нямаше нищо - и тогава реших, че сигурно съм била дрогирана. Бях гледала такива специални предавания, в които показваха как сипват нещо в питието на невинна жена и тя се озоваваше в странна хотелска стая - или по-лошо.
Не. Щях да се измъкна оттук. Но първо трябваше да се облека. Огледах се из стаята, но дънките и пуловерът, които носех снощи, изглежда, бяха изчезнали - той беше унищожил доказателствата, несъмнено, - затова се приближих на пръсти до близкия дрешник, където открих шокиращо разнообразен женски гардероб. Вероятно имаше различни рафтове за жертвите си, помислих си, макар че не губих време да се занимавам с нюансите на престъпното му съзнание. Това беше моят шанс да избягам и трябваше да действам бързо."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
