"Пред Кралския автомобилен клуб един портиер ми помогна да сляза от колата.
– Добър вечер, мис - каза той, като балансираше с чадър над главата ми, сякаш беше негов изконен дълг да не позволи нито една дъждовна капка да падне върху роклята ми. Имах чувството, че дори би могъл да простре сакото си, за да не позволи изящния дамски крак да стъпи в локва.
– При нас ли ще вечеряте? - попита той весело и веднага разкри акцента си от Ийст Енд - този, който полагах толкова усилия да прикрия.
Преди да успея да отговоря, шофьорът махна от предната седалка и нямаше как да не се запитам колко често бяха водили подобен разговор относно другите дами, с които Роджър се е срещал.
– Тя има среща с мистър Уилямс.
Портиерът кимна с разбиране, усмивката му мигом помръкна.
– Да... разбира се, сър.
Вътре един служител ми взе палтото, докато зяпах към изящния полилей, който се състоеше от стотици кристали. Зачудих се как е била закрепена такава масивна конструкция, но се заставих да погледна встрани от страх да не изглеждам като дете пред сладкарска витрина.
– Насам, мис - мъж в бял смокинг ме поведе нагоре по стълбището към зала с позлатени осветителни тела, богато украсени мебели и изящно изрисувани фрески на тавана. Присъстващите бяха изискано облечени - мъжете с фракове, жените с дълги бели ръкавици и наметнати на рамене кожи. Бях оставила у дома единствения си чифт захабени ръкавици, а как ми се искаше да имам кожена наметка, за да скрия голите си ръце, когато усетих колективния оглед на присъстващите. Чудех се дали знаят, че това е първият ми път тук. Дали могат да го подушат.
– Ето я масата ви - каза моят придружител, като издърпа стола ми. Това не беше коя да е маса, а очевидно най-добрата - издигната върху подиум, тя гледаше към цялата зала. И аз седях там, сама.
– Да ви донеса ли нещо, преди да дойде мистър Уилямс? - попита той. – Чай, шампанско?
– Да - казах аз, гледайки елегантна жена в далечината, която държеше чаша с мехурчета. – Шампанско, моля.
По принцип не пиех, но имах отчаяна нужда от нещо - каквото и да е, - за да успокоя нервите си. И като магия, след няколко мига сервитьор в бели ръкавици постави пред мен чаша пенлив еликсир, преди сякаш да се изпари.
Усещах болезнено погледите на другите посетители и си играех с колосаната, обшита със злато салфетка, разглеждах излъсканите прибори за хранене, притеснявайки се коя вилица на кое блюдо отговаря. От ляво надясно ли беше, или от дясно наляво? Сърцето ми заби по-бързо, когато на съседна маса избухна смях. Една от жените, в много по-хубава рокля от моята, и с ръкавици, естествено, ми отправи съчувствена усмивка. Тя съжалява ли ме? Всички ли ме съжаляват?
Когато си изпих шампанското - на три глътки, - сервитьорът ми наля още веднъж, а след това още веднъж. Гледах огромния златен часовник на отсрещната стена да отброява двайсет минути, после четиресет и пет. С всяка изминала минута сърцето ми се свиваше все повече. Къде е Роджър? Започнах да губя представа за времето и за броя на чашите, които бях изпила.
Когато джаз бендът засвири, се почувствах лека и рееща се. Чудех се какво бе предизвикало забавянето на Роджър. Да не би майка му да е болна и той да бе отишъл да я види? Или ставаше въпрос за продължила по-дълго важна бизнес среща? Дали не бе спрял, за да помогне на закъсал шофьор? Един ден, казах си, след години, ще разказваме с умиление злощастната история за първата ни среща на семейството и приятелите си, смеейки се на закъснението на Роджър и с какво ми се е реванширал след това.
Но макар измислената от мен версия да беше очарователна и извинима, същото не можеше да се каже за действителното му появяване след няколко минути. Из залата се понесе шепот, когато той влезе - с по една жена под ръка.
– Извинете. - Роджър се обърна към близкия сервитьор, без да ми обръща внимание. Беше достатъчно близо, за да усетя алкохола в дъха му. – Защо масата ми е заета?
Прокашлях се нервно. Как бе възможно това да се случва? Нима не ме беше поканил на среща тази вечер?
– Роджър, аз съм Елоиз - казах кротко, надявайки се да става дума за недоразумение, което лесно да бъде изгладено. – Не си ли спомняш?
– Коя е тя? - попита жената отляво, гледайки ме продължително и недоволно.
– Твоя братовчедка от провинцията? - изкиска се другата.
Бузите ми пламнаха.
– Аз съм Елоиз Уилкинс - казах аз. – Бях поканена на среща от него. - Смущението ми прерасна в ярост. – Роджър, сигурно си спомняш, че беше изпратил колата си да ме вземе?
И двете жени го погледнаха нацупени, докато той умело се измъкна от двата чифта ръце, оплели неговите.
– Ама, да, разбира се - започна той. – Елоиз. Ще трябва да ми простиш. Натъкнах се на едни... стари приятелки.
Станах и посегнах към чантата си, а салфетката ми падна на пода. Мили беше права, защо не я послушах?
– Няма да те задържам - казах аз. – Очевидно имате много да наваксвате.
Всички ни гледаха. И защо не? Цирково шоу с три жени на арената беше по-добро от каквото и да е по телевизията - и всичко се случваше точно пред очите им. Това беше Роджър Уилямс в пълния си блясък. Находка за клюкарските рубрики. Имаше дори бедно момиче от Източен Лондон! (Включете смеха.)
Тогава ме обхвана внезапно и силно желание да избягам. Очите ми се стрелнаха надясно, после наляво, докато открих най-близкия изход. Не можех да си представя да извървя цялото разстояние до главния вход, затова избрах близките двойни врати, които, изглежда, излизаха на съседен балкон. Ако имах късмет, щеше да има стълбище, водещо навън. Втурнах се напред, насочвайки се към изхода, но тогава токчето на лявата ми обувка се закачи за килима и полетях напред, блъснах се в един сервитьор, който носеше поднос с предястия под полирани сребърни капаци, и пържоли и гарнитури полетяха във въздуха. С парченце броколи в косата и сос беарнез по ръкава се втурнах през двойните врати и излязох на балкона. За мое голямо разочарование нямаше нито стълбище, нито изход. Озовах се в капан.
Усетих студения въздух по кожата си и потръпнах, обвивайки ръце около тялото си, докато се облягах на парапета и гледах към нощното небе. Каква глупачка бях да си мисля, че мога да се впиша в този свят. Отпуснах се на земята, опънах роклята над коленете си, за да ми топли - неподобаващо на една дама, но не ми пукаше. Но след няколко минути, когато вратата на балкона се отвори със скърцане, бързо се изправих. Имах компания. Дим от пура закриваше лицето и цилиндъра му.
– Скъпа, какво, за бога, правите тук? Достатъчно студено е, за да завали сняг - възкликна той, димът се разсея и разкри високата му фигура и благородно лице. Беше по-възрастен от мен, вероятно с около десет или повече години."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа 
