"Роуз
Около час по-късно, след като написа писмото до крал Аларик, Роуз пое по коридорите на двореца, вирнала високо глава. Кимаше и се усмихваше на прислужници и войници, преструвайки се, че всичко върви по план. Че царуването ѝ не бе започнало наистина ужасно.
Когато се върна в тронната зала, си придаде спокоен вид заради Рен, чийто избухлив нрав винаги бе готов да изригне. С напредването на деня обаче усещаше как студеният език на страха я ближе по стъпалата и знаеше, че ако му се остави, той ще я погълне.
Така че просто щеше да го прогони. Както правеше винаги.
Сега, когато множеството се беше разотишло, имаше нужда от чист въздух, от миг, в който да се овладее. Започваше да ѝ се струва, че каменните стени на Анадон се затварят около нея, че ако не се махне незабавно от двореца, завинаги ще бъде пленена в него.
Бутна вратата, която извеждаше във вътрешния двор, но тя отказа да помръдне. Прехапа език, за да не изкрещи от раздразнение. Натисна с рамо и с един силен натиск вратата се отвори със скърцане. И ето че вече беше навън, в свежия следобеден въздух.
Отправи се към градината си, където познатото сладостно ухание на розите ѝ в миг я успокои. Те бяха разцъфтели пищно, отрупани с цветове, сякаш всяка се мъчеше да надмине останалите. Роуз поспря пред един храст с яркожълти рози и като затвори очи, вдъхна аромата им.
– Щастливи цветя - разнесе се глас зад гърба ѝ. – Иска ми се да се усмихваше и на мен по този начин.
Роуз изписка и изгуби равновесие, при което едва не падна в трънаците. Две силни ръце я уловиха през кръста.
– Внимателно, Ваше Величество.
В продължение на един блажен миг Роуз си позволи да се отпусне в прегръдките на Шен Ло, облягайки глава върху коравите равнини на гърдите му, вдъхвайки го така, както бе вдъхнала своите рози. После обаче дойде на себе си и се отдръпна от него.
– Не бива да се промъкваш по този начин зад хората - скара му се.
– А ти не бива да затваряш очи, когато си тук съвсем сама - отвърна Шен. – Сигурен съм, че съм те научил на това, кралице Роуз.
– Може би имам нужда от още уроци - отвърна тя престорено срамежливо. – Така или иначе, това е моята розова градина. В нея съм в толкова голяма безопасност, колкото изобщо е възможно тук.
– Е, сега вече е така. - Шен напъха ръце в джобовете си, където, предположи Роуз, вероятно беше мушнал поне три ками, и ѝ отправи усмивка, от която коленете ѝ омекнаха. Трудно бе да забрави, че бяха споделили първата си целувка именно тук.
А после, на следващия ден, Шен отново я беше целунал, в разгара на битката в Гробницата на Бранителя, макар да не бяха говорили за това. Бяха издигнали стена около онази сутрин; и двамата упорито се преструваха, че Роуз едва не бе била на крачка от това да се омъжи за принц Ансел, че камата, която Уилем Ратборн беше хвърлил срещу Рен, не се бе забила в сърцето на принца и той не бе издъхнал в ръцете на Роуз. Понякога Роуз се чудеше дали онази дръзка целувка не беше плод на въображението ѝ. Определено оттогава насам във фантазиите ѝ бе имало още много други.
Усмивката на Шен се стопи.
– Добре ли си? Онези викове от тълпата тази сутрин...
– Добре съм. - Лъжата беше кисела в устата на Роуз. Извърна се от изкушението и навлезе в градината. По-добре да съзерцава розите си, отколкото очите на Шен. Та нали беше дошла тук, за да се овладее, не да рухне в ръцете му. Той тръгна до нея. – Защо си още тук?
– Мислех си да ти набера букет. На лош късмет ли е да подариш на една кралица цветя от собствената ѝ градина в деня на коронацията ѝ?
– Да. - Роуз го погледна, като се смееше. – Защо имам чувството, че това не е цялата истина?
– Е, добре, възможно е да съм обикалял крепостните валове. Оглеждах всички лица в множеството, за да видя кой ви замеря с изгнили плодове. Обичам да знам кои са враговете ми.
– Шен, сериозно, бяха просто един-два домата.
– Така се започва - отвърна той мрачно. – Разединението е опасно. Днешният протестиращ утре може да се превърне в бунтовник.
– Все още е рано - каза Роуз. – Двете с Рен ще ги спечелим на своя страна.
Шен въздъхна. Повдигна една от къдриците ѝ с пръст и я прибра зад ухото ѝ.
– Бива те в това - промълви.
Роуз се усмихна широко.
– Знам.
– Просто не мога да не...
– Се притесняваш?
Той намигна."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
