"23 декември.
Три събития се случиха в следобедните и ранните вечерни часове на 23-ти декември. Те не изглеждаха свързани помежду си, даже бяха раздалечени на три хиляди мили. Едното беше телефонно обаждане по секретната линия от президента на Съединените щати до премиер-министъра на Канада; разговорът бе тежък и трая почти час. Второто събитие бе официален прием в отавската резиденция на генерал-губернатора на Нейно Величество. Третото беше акостирането на един кораб във Ванкувър, на Западното канадско крайбрежие. Първо беше телефонното повикване. То дойде от президентския кабинет в Белия дом и му отговори премиер-министърът от канцеларията си в Ийст блок на Парламънт хил .
След това беше акостирането на кораба. Моторният кораб „Вастервик“ – 10 000 тона, с либерийска регистрация и капитан норвежецът Сигурд Яабек, хвърли котва в три часа на кея Ла Пойнт, намиращ се в южната крайградска част на пристанището Бърърд Инлет. Точно един час по-късно в Отава, където поради тричасовата разлика във времето вече беше вечер, в Гавърнмънт хауз започнаха да пристигат първите гости. Те идваха за неголемия прием, който техни превъзходителства даваха всяка година преди Коледа за членовете на кабинета и техните съпруги. Само двама от гостите – премиер-министърът и държавният секретар на външните работи – знаеха за позвъняването на американския президент. Никой не беше чувал за моторния кораб „Вастервик“ и нямаше изгледи някога да чуе. И въпреки всичко, тези три събития бяха предопределени да се преплетат неизбежно и много сложно, тъй както орбитите на планетите и техните мъглявини си взаимодействат по някакъв странен, мистериозен начин, усилват светенето си за момент и продължават нататък.
Премиер-министърът.
Нощта в Отава беше мразовита и облаците по небето обещаваха сняг преди настъпването на утрото. Националната столица – поне така предвещаваха специалистите – щеше да има бяла Коледа. Седнала на задната седалка на черния олдсмобил, каран от шофьор, Маргарет Хаудън, съпруга на премиер-министъра на Канада, докосна ръката на мъжа си.
– Джейми – каза тя, – изглеждаш уморен.
Достопочтеният Джеймс МакКалъм Хаудън, Р.С., LL.B., Q.C., М.Р. Светлината отвън докосна стъклото и той видя отражението си: тежкото ястребовидно лице, орловия нос, издадената брадичка. До него жена му се усмихна.
– Стига си се гледал, можеш да развиеш... как се казваше тази болест?
– Нарцисизъм – мъжът ѝ също се усмихна, около очите му с тежки клепачи се образуваха бръчици. – Но аз страдам от него от години. В политиката това е нещо обичайно.
Двамата замълчаха, отново сериозни.
– Нещо се е случило, нали? – каза меко Маргарет. – Нещо важно.
Тя се обърна към него, лицето ѝ изглеждаше загрижено и въпреки че беше потънал в грижите си, той отбеляза класическите форми на чертите ѝ. Помисли си, че Маргарет все още е красива жена и главите на хората винаги се обръщат подире ѝ, когато двамата влязат някъде.
– Да – каза той. За момент се изкуши да се довери на Маргарет, да ѝ каже всичко, което възникна толкова бързо след първия секретен разговор с Белия дом преди два дена и втория – този следобед. След това реши, че все още не му е времето.
До него Маргарет каза:
– Толкова много неща се случиха напоследък, а толкова малко сме били насаме.
– Знам – той се протегна и докосна ръката ѝ. Жестът му като че ли отприщи задържаните думи.
– Нужно ли е всичко това? Не си ли сторил вече достатъчно?
Маргарет Хаудън говореше бързо, стараейки се да използва краткото време на пътуването – само няколко минути отделяха къщата им от резиденцията на генерал-губернатора. След една-две минути този миг на топлина и близост щеше да изчезне.
– Женени сме от четиресет и две години, Джейми, и по-голямата част от това време аз бях само част от теб. Не ни остава кой знае колко още.
– Не ти беше лесно, нали? – той говореше тихо, искрено. Думите на Маргарет го бяха развълнували.
– Не, невинаги – в гласа ѝ имаше нотка на несигурност. Това беше тема, която рядко засягаха в разговорите си.
– Ще имаме време, обещавам ти. Ако другите неща... – той спря, спомняйки си неяснотата за бъдещето, която последните два дена бяха внесли.
– Какви други неща?
– Имам още една задача. Вероятно най-голямата, която е стояла някога пред мен.
Тя издърпа ръката си.
– Защо точно ти?
Не можеше да ѝ отговори. Даже на Маргарет, довереничка на толкова много съкровени мисли, той не можеше да каже своето най-силно вътрешно убеждение: защото няма кой друг, никой няма моето положение, интелект и способност да предвижда, за да вземе предстоящите велики решения.
– Защо ти? – повтори Маргарет.
Вече бяха на територията на Гавърнмънт хауз. Чакълът скърцаше под гумите. В тъмнината от двете страни на колата се мяркаха храстите и дърветата на парка. За момент го прониза силно чувство на вина пред Маргарет. Тя винаги беше приемала покорно живота им, подчинен на политиката, въпреки че за разлика от него не изпитваше никакво удоволствие. И той винаги беше чувствал нейната надежда, че един ден ще напусне политиката и те отново ще станат близки както в ранните години. От друга страна, той беше добър съпруг. В живота му нямаше други жени... Освен един-единствен случай преди много години: любовната история продължи почти година, но той решително я прекъсна преди тя да изложи на опасност брака му. Чувството за вина все пак го глождеше... Към него се примесваше и безпокойството, че Маргарет може някога да узнае.
– Ще поговорим тази вечер – каза той примирително, – когато се върнем вкъщи.
Колата спря и вратата отдясно се отвори. Драгун в яркочервена униформа енергично отдаде чест на слизащия премиер-министър и съпругата му. Джеймс Хаудън му се усмихна приятелски, здрависа се с полицая и представи съпругата си. Това беше едно от нещата, които Хаудън винаги правеше елегантно и без сянка на снизхождение. В същото време той знаеше, че по-късно драгунът ще разправи случката; учудващо е колко далеч се разпространяваха вълните от един толкова прост жест. При влизането им в Гавърнмънт хауз един адютант – млад лейтенант от Кралския канадски флот, енергично пристъпи напред. Украсената със злато униформа беше много впита. Хаудън си помисли, че това вероятно е от прекаленото седене зад бюрото в Отава и прекалено малкото време, прекарвано в морето. На офицерите се налагаше да чакат ред, за да излязат в морето, тъй като флотът се беше превърнал в символична сила, даже го вземаха на подбив, въпреки че струваше доста на данъкоплатците.
От фоайето с високи колони ги поведоха нагоре по мраморна, постлана с червени килими стълба, през широк коридор и ги въведоха в Дългия салон, където се правеха малките приеми, подобни на тазвечерния. Салонът представляваше голяма продълговата зала с високи тавани и напречни греди и бе уютен като хотелско фоайе, само че с малко повече комфорт. Засега обаче подканящо наредените столове и канапета, тапицирани в пастелно тюркоазно и яркожълто, бяха празни. Шейсетината гости стояха и си говореха на малки групички. Над главите им кралицата гледаше от портрета в цял ръст към богатите брокатени завеси в другия край на залата. В дъното гирляндите от лампички, окачени на коледната елха, мигаха и угасваха. Разговорите забележимо утихнаха при влизането на премиер-министъра и съпругата му. Маргарет Хаудън беше с бална рокля от бледоморава дантела и с голи рамене.
Все още вървящият пред тях адютант ги поведе към мястото до горящия огън, където генерал-губернаторът приемаше гостите си, и обяви:
– Премиер-министърът и госпожа Хаудън.
Негово Превъзходителство, достопочтеният, маршалът от авиацията Шелдън Грифитс, V.C., D.F.C., R.C.A.F. (о.з.), генерал-губернатор на Нейно Величество в доминиона Канада, протегна ръка:
– Добър вечер, господин премиер-министър – след това сведе вежливо главата си, – госпожо Хаудън...
Маргарет Хаудън привично направи реверанс, като усмивката ѝ бе насочена и към стоящата до съпруга си Натали Грифитс.
– Добър вечер, Ваше Превъзходителство – каза Джеймс Хаудън, – изглеждате изключително добре.
Среброкосият червендалест генерал-губернатор, запазил военната си стойка независимо от годините, носеше безукорен смокинг с внушителна редица от ордени и медали. Той се наведе напред доверително:
– Чувствам се така, като че ли проклетият ми стабилизатор се е запалил – и посочвайки камината, добави: – След като дойдохте, нека се махнем от този ад.
Четиримата тръгнаха бавно из залата. Генерал-губернаторът беше вежлив, гостоприемен домакин.
– Видях новия ви портрет, нарисуван от Карш – каза той на Мелиса Тейн, спокойната, елегантна съпруга на д-р Бордън Тейз, министър на здравеопазването и социалните грижи. – Много е хубав, почти колкото вас самата.
До нея съпругът ѝ се изчерви от удоволствие. Стоящата до тях Дейзи Костън, пълничка, с майчински вид, небрежно избърбори:
– Опитвах се, Ваше Превъзходителство, да заставя съпруга си да позира на Карш, докато все още му е останала малко коса на главата.
Стюърт Костън, финансовият министър, известен и сред приятелите, и сред враговете си като „усмихнатия Стю“, се ухили добродушно. Генерал-губернаторът се втренчи със сериозен вид в бързо оплешивяващия череп на Костън.
– По-добре се вслушай в съвета на жена си, старче. Май не ти остава много време.
Тонът му изключваше каквато и да е обида. Към залпа от смях се присъедини и финансовият министър. След като вицекралската група отмина, Джеймс Хаудън изостана. Той улови погледа на Артър Лексингтън – министъра на външните работи, който бе застанал заедно с жена си зад няколко групи, и незабележимо му кимна. Лексингтън се извини на събеседниците си и тръгна към него – дребен, с ангелски вид, наближаващ шейсетте. Зад неговите прости и добродушни обноски се криеше един от най-острите умове на международната политика."
Из книгата
Начало 
