"През всичките години на моята тъжна младост Юисманс си остана за мен другар, верен приятел; никога не изпитах съмнение, никога не се изкуших да го изоставя, нито да се ориентирам към друга тема; после, през един юнски следобед на 2007 година, след като дълго бях чакал, след като се бях размотавал още толкова и дори повече, отколкото беше допустимо, защитих пред изпитната комисия на университета „Париж IV – Сорбона“ докторската си дисертация „Жорис-Карл Юисманс, или излизането от тунела“. Още на другата сутрин (а може би и още същата вечер, не мога да твърдя със сигурност, вечерта след защитата ми беше самотна и силно алкохолна) разбрах, че една част от живота ми е приключила и че тя е била вероятно най-хубавата.
В нашите все още западни и социалдемократични общества това се отнася за всички, които завършват образованието си, но повечето от тях не го осъзнават, или поне не веднага, защото са хипнотизирани от желанието си за пари или, при по-примитивните, може би за консумация, развили са най-свирепо пристрастие към определени продукти (тези са малцинство, повечето са по-разумни и по-улегнали и попадат постепенно чисто и просто под обаянието на парите, този „неуморим Протей“), защото са хипнотизирани с още по-голяма сила от желанието да се докажат, да си завоюват завидно място в обществото, в един свят, който си представят като конкурентен и се надяват, че е такъв, и примират от обожание пред вечно менящите се идоли: спортисти, създатели на нова мода или на интернет портали, актьори или манекени.
Поради най-разнообразни психологически причини, които нямам нито вещината, нито желанието да анализирам, аз бях доста далеч от тази схема. На 1 април 1866-а, тогава на осемнайсет години, Жорис-Карл Юисманс започва кариерата си като чиновник от шести разряд в Министерството на вътрешните работи и изповеданията. През 1874-та публикува за своя сметка първия си сборник със стихове в проза „Купа за подправки“, която не става обект на литературни рецензии, с изключение на една статия, изключително доброжелателна, от Теодор дьо Бранвил. Вижда се, че в началото на съществуването му няма нищо сензационно.
Канцеларският му живот тече и изобщо – животът му. На 3 септември 1893 година го награждават с Ордена на Почетния легион за заслуги в държавната администрация. През 1898 година се пенсионира, след като е прослужил – имайки предвид и неплатените поради личните ни причини отпуски – трийсетте регламентирани години осигурителен стаж. Междувременно е намерил начини да напише разни книги, които ме бяха накарали, на повече от един век разстояние, да го считам за приятел. Много неща, може би прекалено много неща са писани за литературата (в качеството си на университетски преподавател, специализиран в областта, смятам, че имам право да говоря за това повече от когото и да било другиго). Спецификата на литературата, висше изкуство в един Запад, който свършва пред очите ни, не е много трудна за определяне. Музиката, подобно на литературата, може да предизвика обрат, емоционално сътресение, абсолютна скръб или екстаз; живописта, подобно на литературата, може да породи удивление, нов поглед към света. Но единствено и само литературата може да ви даде това усещане за връзка с друг човешки дух, с целостта на този дух, с неговите слабости и висоти, с границите му, с дребнавостите му, с фикс идеите му, с вярванията му; с всичко онова, което го вълнува, интересува, възбужда или отвращава.
Единствено и само литературата ви позволява да влезете във връзка с духа на умрелия, и то по начин по-непосредствен, по-всеобхватен и по-дълбок от онова, което ви предлага разговорът с приятел – колкото и дълбоко, колкото и трайно да е приятелството, в един разговор вие никога не се разкривате така изцяло, както пред белия лист, от който се обръщате към неизвестен читател.
Естествено, когато става дума за литература, красотата на стила, мелодичността на изреченията са от значение; дълбочината на мисълта на автора не може да бъде пренебрегната; но авторът е преди всичко човешко същество, присъстващо в книгите си, дали пише много добре, или много лошо, не е в крайна сметка особено важно, същественото е, че пише и че действително присъства в книгите си (странно, че едно толкова просто условие, което на пръв поглед не променя нищо, всъщност променя толкова много и че този явен факт, лесен за наблюдение, е бил твърде малко използван от философите, изповядващи различни религии: защото човешките същества притежават по принцип, при липса на качества, равностойно количество същност, те са всички по принцип еднакво присъстващи; но въпреки това, на няколко века разстояние, те не оставят подобно впечатление, забелязвате как с течение на страниците, които ви се струват продиктувани по-скоро от духа на времето, отколкото от някаква характерна индивидуалност, постепенно изчезва една несигурна същност, все по-призрачна и по-анонимна).
По същия начин, когато обичате една книга, тя е преди всичко книга, чийто автор обичате, към когото изпитвате желание да се върнете, с когото имате желание да прекарате дни наред. Всичките седем години, през които продължи писането на дисертацията ми, аз живях в компанията на Юисманс, в неговото почти непрекъснато присъствие. Роден на улица „Сегюр“, живял на улица „Дьо Севр“ и на улица „Мосийо“, Юисманс умира на улица „Сен Пласид“, преди да бъде погребан в гробището Монпарнас. Общо взето, целият му живот преминава в границите на шести район на Париж – както и професионалният му живот, продължил повече от трийсет години, преминава в кабинетите на Министерството на вътрешните работи и вероизповеданията. Аз също живеех тогава в шести район на Париж, в една влажна и студена стая, най-вече изключително мрачна – прозорците гледаха към миниатюрен двор, почти кладенец, налагаше се да паля лампите още от сутринта.
Страдах от недоимък и ако ми се беше наложило да отговарям на една от онези анкети, които се опитват „да отчетат състоянието на младежта“, щях без всякакво съмнение да определя условията си на живот като „по-скоро трудни“. И въпреки това на сутринта след защитата на дисертацията ми (а може би и още същата вечер) първата ми мисъл беше, че съм загубил нещо безценно, нещо, което нямаше никога да намеря: свободата си. В продължение на няколко години последните остатъци от една агонизираща социалдемокрация ми бяха позволили (благодарение на докторантската ми стипендия, на една широка система от намаления и социални придобивки, на второкачествена, но евтина храна в университетския ресторант) да посветя изцяло дните си на дейността, която си бях избрал: свободна интелектуална дружба с приятел.
Както справедливо отбелязва Андре Бретон, хуморът на Юисманс представлява уникален случай на щедър хумор, който дава на читателя преднина, който приканва читателя да се присмее на автора предварително, на излишъка от описания, жаловити, жестоки или смехотворни. Именно от тази щедрост аз се бях възползвал повече от когото и да било другиго, получавайки в металния поднос, с преградки като в болниците, дневната си дажба от целина с майонеза, горчица и лук, или от треска с пюре, която ресторантът на университета „Бюлие“ отпускаше на нещастните си потребители (тези, които явно нямаха къде другаде да отидат, които несъмнено бяха изхвърлени от всички по-прилични университетски ресторанти, но които имаха все пак студентски карти, поне това не можеха да им отнемат), докато си мислех за епитетите на Юисманс, отчайващото сирене, страховития морски език и си представях ползата, която Юисманс би извлякъл от тези метални затворнически прегради, се чувствах по-малко нещастен, по-малко самотен в университетския ресторант „Бюлие“.
Но всичко това бе приключило; младостта ми, по-общо казано, бе приключила. Скоро (и несъмнено доста бързо) щеше да ми се наложи да навляза в процеса на професионалната интеграция. Нещо, което никак не ме радваше."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
Добави мнение 
