"Когато реших да разкажа за срещите си с Фани през 70-те години на миналия век, един въпрос сериозно взе да ме тревожи: има ли вероятност, макар и малка, всичко, което тя ми сподели няколко месеца преди да почине, да впечатли дигиталните читатели на двадесет и първото столетие? Истината е, че и аз не съм наясно кое ме кара да го правя. Вероятно искам хората да узнаят за нашия разговор, понеже допускам, че той може да се хареса, дори да въодушеви читателите. Защо си разказваме истории, ако не за да се въодушевяваме и поучаваме от тях?
Друг въпрос е, че въодушевлението не винаги води до поука. Може да се вдъхновиш от даден герой - да речем от неговата способност да продължава напред, когато целият свят се е стоварил върху главата му, - но това не значи, че си се поучил и ще направиш същото. Но пък е възможно да опиташ, което съвсем не е малко.
Проблемът е, че за да разбереш дали историята те е въодушевила, трябва да я чуеш или прочетеш докрай. А още по-неприятно е, когато я прочетеш докрай и установиш, че въобще не си се въодушевил. Напротив, съжаляваш за изгубеното време и дълго не посягаш към друга книга. Бях току-що дипломирал се филолог-българист и горях от нетърпение да открия значима тема. Занимаваше ме идеята за сюжет, в който персонажите с еднаква отдаденост поставят интелекта и таланта си в услуга на зловещи док-трини и откачени лидери, после ги зарязват и със същата отдаденост се възхищават от други подобни. Какви качества трябва да притежаваш за такава житейска и творческа приспособимост? Моментно заслепление, пресметнати ходове...? Над такива неща размишлявах. Исках да получа отговори от човек, който е минал през всичко това. Трябваше само да го открия.
И го открих. Фани. По баща - Попова. По мъж - Мутафова. Прочетох почти всичко написано от нея, научих къде живее, следващата стъпка беше да я помоля за разговор, като дам обещание, че ще бъда търпелив слушател и няма да я изморявам. Можеше да го направим по време на няколко срещи - аз не бързах. Но бях чул, че не е добре със здравето, така че не трябваше много да отлагам.
Прие ме с уговорката, че всичко, което тя реши да ми каже, аз ще публикувам едва след нейната смърт. Съгласих се, макар това доста да объркваше плановете ми за бързо и ударно влизане в професията. Сякаш имах избор! В жилището ѝ - стаичка със скромна подредба - миришеше на лавандула, мащерка и мента. На малка масичка имаше снимка на жена със сдържана, дисциплинирана хубост. До нея, друга снимка на млад мъж с аристократично излъчване - съпругът ѝ Чавдар. Няколко минути ми бяха достатъчни да усетя, че тук, противно на целия битов недоимък, живее личност, която превратностите на съдбата не са успели да обезличат.
Нито сянка от величественост, която да подскаже, че това е домът на писателката, която поетът Кирил Христов нареди сред най-големите автори на исторически романи в световната литература. Лилавата ѝ жилетка от дебела вълна, с която беше облечена, ме накара да си припомня символиката на този цвят и така нещата, които бях успял да науча за нея до момента, се подредиха. Изисканост и изострена чувствителност, властно его и концентрация. Натура, която те стопля и същевременно лъхаща на студ. Елегантност, която няма как да не забележиш и под овехтелите дрехи. Дори пристрастието ѝ към историческите романи можеше да бъде обяснено с помощта на лилавата жилетка. Помислих си какви ли щяха да бъдат тълкуванията ми, ако косата ѝ също беше лилава.
Защо реши да ми се довери и да сподели неща, които никога досега не беше споделяла? Така и не каза. Аз пък така и не я попитах. Прие ме и толкоз. Вероятно е видяла в мен човек, който ще се отнесе уважително и с разбиране към това, което ще чуе. Дребничка, спретната, с изрядно оформени устни. Когато я видях за първи път, от някогашната красота не беше останало много, затова пък очите ѝ...! Оскъдната обстановка преставаше да се забелязва, щом тази жена те погледнеше с дълбокия си, тъмен и упорит поглед. Приятно ѝ беше, че се интересувам от нейния живот с неподправено внимание. Липсваше ѝ подобен контакт и аз ѝ го осигурявах с цялото си почитание. Започнах да я посещавам, като гледах да спазвам уговорката от няколко часа дневно. Струваше ми се малко, но бях благодарен и на тях. Още повече че пишеше нова книга и гледах да не я разсейвам. Удивлявах се на нейната работоспособност и интерес към съдбите на личности, живели в други, различни от днешните времена. На страстта, с която влизаше в живота им, пласт след пласт, с лупа в ръката, заради влошеното зрение. Пожелавах си да мога и аз да пиша като нея: страстно и всеотдайно, каквото и да ми се случи, ако ще и Народен съд да ме съди."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
