"
Животът в България е забавенЖивотът в България е забавен. Разхождам се по улиците и наблюдавам как течението от пешеходци бавно се носи. Колите също са застинали в прегръдката на задръстванията. В кафенетата времето съвсем е спряло. Хората са засмукали мига и са го разтегнали до сладостта на локум. Вече за кой ли не ден вися пред Сфумато и се къпя в енергиите на множеството. Усмивките на околните са оковали секундите, които удивени от безпричинната масова радост не смеят да изтекат.
Дискусия вурху Елфриде Йелинек. Баскет с Веско в 7:30 сутринта. Сто години самота на пейка в парка. Два часа на Витоша, отново съм сажда. Кожата ми се лющи и сладката Мони безкрайно дълго я отлепя от рамото ми, докато Цвети ми прави бавни плитки. Миниатюрната чаша с еспресо няма дъно, цигарата гори цял следобед. Катеря се по дима є, разсейвам се все по-нагоре и ето, целувам небето в мига на изчезването ми.
Забавени са погледите на приятелите ми, не бързат да се извърнат. Прегръдките им върху мен се бавят. Автобусът също се бави. Забавянето води до оргазъм. Семинар по холотропно дишане, забавя ме до безвремие. Ебавя се в несериозността. Баба ми е на бал с балнеоложки балтон. Животът тук е истински забавен. Смея се. Дори мрънкащите са полазени от охлювите на смеха ми. Аз съм забавноразвиващ се.
ПумпалХубав ден, хубав ден. Почти красив. Седя си в болничното легло и съзерцавам как хлебарките препускат по олющената стена. Същевременно практикувам умението да не мърдам, защото леглото закрещява почти без повод и изправя косите на пациентите през стая. На неговата възраст и аз ще съм така.
Обзема ме сюрреалистичност. Вечността у мен се смее, а на човека му е тъжно. Как може най-добрите уролози в страната да обитават този последен етаж. Последен, ти казвам. За тоалетната няма да споменавам нищо. Не за друго, а защото не помня, припаднах от вонята. Къде е балансът между това да си над нещата и в нещата. Ако никой не се ангажира с проблемите, обществото би се разпаднало. Странното е, че откакто разбрах за рака, станах по-социално активен. Нула на квадрат. И все пак, наистина звъннах в полицията по няколко повода и подадох едно оплакване в медиите. Кой ли си ме е представял.
Голям мехур с въздух... пълен с малки мехури... пълни с въздух? Сън, сън!... кой звъни?... обаждам се да ви напомня, че има опция сънят ви да бъде прекъснат преждевременно... така че сънувайте съдържателно... Знам го аз това, но едно е да знаеш... Виждам една усмивка, кацнала на масата. Промъквам се към нея с поглед, скачам обладаващо и пуф... става на прах. Оказва се отдавна мъртва, залепнала за мазно петно постно зеле. Тази комбинация винаги е фатална.
Е, ще трябва да се оправям сам. Обаче не си чувствам ръцете от упойката.
Точно тогава влизат ВесииНики заедно с Илиян и Петя. Каква страхотна изненада. Едни от малкото хора, които не уголемяват пирамидата от сокове, бонбони и банани. Вместо това ми носят жълт балон и пумпал, както и чудесна книга. Не ме разпитват, а ми се усмихват. И аз се усмихвам. Завързваме балона за леглото, завъртаме пумпала... и се въртим, въртим в усмивките.
Ям сладолед. Не сега, а друг път. Но пак го ям. Ето ме отново магично усмихнат. Върти се пумпалът, смесват се цветовете ни. Взирам се в тях и стените избледняват. Шевовете по мен зъбато се хилят и ми смигат пиратски. Химиотерапията се превръща в забавна различност. Пиша весела пиеса по лицата на околните. Тумор се римува с хумор. Нека да е тумореска.
Върти се, заради мен се върти. Пумпал е светът, а аз съм пумукъл. Върти се и разказва приказка...
"Когато първото бебе се разсмяло за пръв път, смехът му се разбил на хиляди парчета и се понесъл над света. Така се родили феите." Феите са светлинки, придаващи смисъл на мрака... После, като лежах вкъщи, Веси ми донесе улична плочка, за да мога да се разхождам..."
Из книгата
Начало 
