"Градските камбани отброяват седем часа. Вечерта се е спуснала над Позитано. Сещам се, че майка ми ми е говорила за църквата Санта Мария Асунта и биещите камбани, които обявяват часа. Звучат далечни, мечтателни и нямат нищо общо с алармата на айфона ми.
Отивам до гардероба и намирам роклите, които съм си взела. Избирам си къса бяла гофрирана рокля и си слагам златисти чехли. Косата ми вече е изсъхнала и се спуска на рошави къдри на гърба ми. Обикновено я суша със сешоар и подемам дългата процедура по изправянето ѝ, но през последните две седмици не съм правила нищо повече, освен да я мия два пъти седмично. Дълго време висеше безжизнена, несигурна в коя посока да поеме. Но сега къдриците са започнали да се възвръщат и да приемат първоначалната си форма.
Слагам си овлажняващ фон дьо тен и мацвам малко руж на бузите. Мажа устните си с гланц, вземам ключа за стаята и излизам навън. Стигам до втория етаж, където откривам басейн и тераса с ресторант, както ми обясни рецепционистката. Майка ми ми е разказвала за тази тераса, която сякаш виси във въздуха над целия град.
По белите столове с червена тапицерия са насядали двойки, които се наслаждават на гледката, а сервитьори в бели ризи носят подноси с ярък Аперол шприц и малки керамични чинии с едри зелени маслини, домашен чипс и солено кашу. До мен се доближава млад мъж с черни панталони и бяла риза, на която с червен конец е избродирано името на ресторанта - Ил Триденте.
– Buonasera, signora - казва той. – Мога ли да ви помогна?
Давам си сметка, че съм си забравила графика горе. Нямам представа дали за тази вечер имаме резервация за тук или за някъде другаде, но не съм яла нищо от около седем часа, откакто си взех един сандвич на жп гарата.
– Възможно ли е да вечерям тук? - питам го.
– Естествено - усмихва се той. – Всичко е възможно. На вашите услуги.
– Grazie - думата звучи грубо с американския ми акцент. – Благодаря.
Той ми прави знак да го последвам на терасата.
– Насам.
Половината тераса е заета от басейна и шезлонгите с редица ниски масички за напитки и храна, но отдясно има покрито пространство с висящи увивни растения и цветя, както и окачени отгоре фенери. Има бели метални маси с покривки на бели и червени карета, а през стъклените врати се точат сервитьори с тънки вратовръзки.
– Заповядайте. Най-добрата маса, която можем да ви предложим.
Той ме води до маса за двама в края на терасата, точно до оградата от ковано желязо. Гледката е зашеметяваща. Застанала съм на първия ред пред слънцето, което сякаш няма никакво намерение да залязва. Светлината около мен се лее златиста и ярка, сякаш тъкмо е започнала втората си чаша вино.
– Много е красиво - отбелязвам. – Никога досега не съм виждала подобно място.
Всяко кътче умолява да бъде заснето. Сещам се за фотоапарата, който съм прибрала горе. Утре.
– Радвам се, че сте доволна, госпожо Силвър - усмихва се мъжът. – На вашите услуги сме.
Тръгва си и при мен идва друг млад сервитьор с меню, бутилка минерална вода и панерче с хляб.
Разгъвам бялата салфетка и си вземам една филийка, още топла от фурната. Изливам малко зехтин в кръглата чиния с ръчно изрисувана синя риба и си топвам. Хлябът е много вкусен, а зехтинът - ароматен. Веднага изяждам още две филийки.
– Желаете ли нещо за ядене и пиене?
Сервитьорът се е върнал, ръцете му са прибрани до тялото.
– Какво ще ми препоръчате? - питам го. Даже не съм отворила менюто.
Вкъщи не готвя, обикновено или си поръчваме нещо, или отиваме при родителите ми. Ерик харесва италианската храна, но няма претенции. Поръчваме си пица от Пекорино, а понякога и от Фреш Брадърс. Китайско от Уокшоп, салати от Си Пи Кей. Веднъж седмично вземам печено пиле - от Бристол Фармс или от Хол Фудс - и пакети с броколи и моркови. Винаги ми е било съвестно, че не съм наследила кулинарните умения на майка ми, но Ерик твърдеше, че и сандвичите и пържолите го устройват.
Изведнъж ми хрумва, че май никога не съм се хранила сама навън. Не си спомням да съм сядала на маса, да съм си разтваряла салфетката и да са ми наливали вино, а после да съм хващала вилицата, без да разговарям с когото и да било.
– Доматена салата и домашни равиоли - усмихва се сервитьорът. – Простичко. Съвършено. Искате ли и вино?
– Да. - Несъмнено.
– Отлично, синьора. Ще останете много доволна.
Тръгва си и отнася менюто, а аз се облягам на стола. Опитвам се да си представя майка си тук преди толкова много години. Как е съзерцавала същата тази гледка. Млада и безгрижна, без никаква представа какво ще ѝ донесе бъдещето и как ще се развият нещата. Улавям се, че предпочитам да бях като чиста дъска. Да не се бях обвързала толкова много с брака, къщата, с един живот, който не може да бъде преместен, поне не и без да причини разруха.
– Госпожо Силвър.
Зад себе си чувам глас. Рецепционистката. Застанала е до мен с ръце пред тялото. Облечена е с безупречно бяла риза и дънки.
– Здрасти, добър вечер - казвам аз.
– Да, добър вечер. Добре изглеждате. Позитано вече ви действа положително.
Оглеждам си роклята.
– О, благодаря.
– Настанихте ли се?
– Да – кимам, - тук е прекрасно, благодаря.
– Много хубаво - усмихва се тя. – Казвам се Моника. Осъзнах, че долу не успяхме да се запознаем както трябва. Това е моят хотел. Ако имате нужда от нещо, просто попитайте, окей? Тук сме като едно семейство.
– Добре. Оценявам го.
– За утре сте си запазили разходка с лодка до плажния клуб Да Адолфо и имате резервация за обяд. Още не сме в разгара на сезона, така че няма да е проблем да промените датата. Може да отпочинете тук и да поразгледате града.
Тя ми се усмихва топло и приветливо. Хвърлям един поглед на останалите гости край басейна.
– Би било чудесно. Благодаря. Така звучи по-добре.
– Идеално. Тони ми каза, че сте си поръчали равиоли с рикота. Отличен избор. Винаги им добавям по малко лимон за свежест. Надявам се да ви харесат.
Разсмивам се. Изненадвам се откога не ми се е случвало.
– Изборът беше негов.
– Човек винаги трябва да оставя сервитьорите да избират храната, а строителите да избират дървесината. Баща ми все така казваше.
Тя понечва да се отдалечи, но аз я спирам.
– Моника. Благодаря.
– Няма защо - усмихва се и оглежда терасата. – Каква прекрасна вечер. - А после връща вниманието си към мен. – Утре заминавам на няколкодневна командировка до Рим, но ако имате нужда от нещо, служителите ми ще се погрижат. Надявам се да се насладите на почивката си, госпожо Силвър. Много се радваме, че дойдохте при нас.
Тя си тръгва.
"Дойдохте при нас."
Когато майка ми разказва за раждането ми, обяснява, че било леденостудена зимна вечер. По онова време живеели в един апартамент на Силвър Лейк, недалеч от булевард „Сънсет“. Според майка ми апартаментът наподобявал къща на дърво. Стъпалата били стръмни, а през всекидневната минавал дъб.
Това си било нейното местенце, където баща ми се пренесъл след сватбата. Трудно ми е да си представя майка ми да живее от другата страна на междущатския път 405, та какво остава в Силвър Лейк, който дори и днес представлява артистична, бохемска общност. Тя е западняк до мозъка на костите си. Но ме прибрали от болницата и ме довели на това място, увита в бяло вълнено одеяло. Майка ми твърди, че това било единственият път, когато видяла сняг в Лос Анджелис."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 8.67 / 3 гласа 
