Скъпи Пиер Паоло

Скъпи Пиер Паоло е сборник лични писма, интимен дневник и деликатно свидетелство на едно приятелство, разкриващо широк панорамен изглед към цяла епоха. Гениалният режисьор, поет, мислител и непримирим в антиконформистките си позиции интелектуалец Пиер Паоло Пазолини оживява в спомените и сънищата на своята близка приятелка Дача Мараини.

Самотни разходки из дюните на морския бряг, неуморни пътешествия в една все още дива и трудно достъпна Африка, страстни дебати по обществено-политически теми, поезия и късчета живот, догадки за неразкритото и до днес убийство на големия творец се преплитат в едно общо безвремие на сънувано и преживяно, на възможно и желано вечно настояще. В книгата присъстват образите на някои от най-известните италиански интелектуалци и артисти на двайсети век в живата, пулсираща духовна среда, в която самата авторка израства и твори.

Дача Мараини (1936) е една от най-значимите представителки на съвременната италианска литература и обществен живот Произлиза от аристократичен сицилиански род, дъщеря е на известен антрополог и ориенталист. Прекарва детството си в Япония, където се озовава в тежките условия на следвоенен лагер. След завръщането си в Италия заедно с други сподвижници основава литературно списание и се отдава на активно творчество. Тя една от основателките на театър Мадалена в Рим, автор на десетки пиеси.

Дългогодишна партньорка в живота на Алберто Моравия и близка приятелка на много от прочутите италиански интелектуалци и творци. Сред многобройните ѝ романи, есета и сборници се открояват Спомени на една крадла (1972), Багерия (1993), Мрак (1999), спечелил наградата Стрега, Дългият живот на Мариана Укрия, награден с Кампиело Киара от Асизи, Възхвалата на непокорството (2013) и други. Скъпи Пиер Паоло излиза през 2022 по повод стогодишнината от рождението на Пазолини.

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Скъпи Пиер Паоло,

Тази нощ те сънувах. С обичайната си мека усмивка ми каза: Тук съм!. После си свали елека в бледовиолетов цвят и добави: Топло е. Тъкмо да те прегърна от радост, че отново те виждам, и изчезна. Само елекът ти остана на пода. Понечих да го вдигна, но изчезна и той. На мястото му зърнах уплашено гущерче, което хукна към стената. Колко странно е, че след толкова години все още намирам начин да си спомня за теб и да те видя в съня си. Ти все така си петдесетгодишният младеж, с когото се срещах през шейсетте и седемдесетте години: с гъвкаво, спортно тяло, сериозно лице - не намръщено, но замислено, замечтан поглед, решителна походка и сякаш винаги готов да се затича. Тази нощ пак стоеше изправен, готов да се впуснеш нанякъде, с благи очи и въпросителен поглед. Погледа, който познавах добре и обичах. Любопитно е как приятелствата понякога се разгръщат през погледите. Колко неща са насъбрани в тези две зеници, готови да погълнат времето. Така и живееш сега, само във вътрешното ми зрение, и се движиш в особеното пространство, съдържащо се в погледа на затворените очи.

Често изчезваше и приживе, докато се разхождахме заедно или обядвахме в някоя африканска колиба. Умееше да се измъкнеш от компанията, особено ако е многобройна. "Къде е Пиер Паоло? Ей сега беше тук". И тръгвахме да те търсим. Но ето че няколко минути по-късно ти се появяваше - весел въпреки умората - и продължаваше да ровиш разсеяно из чинията си или да пиеш млякото, което ти поръчвахме вместо вино, след като получи криза от язва. Колко пъти съм те виждала да отпиваш от чашата с мляко. Не знам дали обичаше мляко. Когато поставяше чашата обратно, леко се смръщваше, а около ъгълчетата на устата ти често оставаха бели мустаци. Забранили ти бяха сокове, пържено, подправки и алкохол и ти изпълняваше с търпение, което за други неща ти липсваше. Майка ти старателно ти готвеше варена риба, месо на скара, зеленчуци на пара. А когато се умореше, твоята всеотдайна и грижлива братовчедка Грациела приготвяше с любов подходящата за непокорния ти стомах храна. Когато наехме заедно къщата в Сабаудия, вечерята често приготвях аз. Ти на драго сърце прекосяваше дългата ни обща тераса, за да се присъединиш към нас. Следобед, след като цяла сутрин е писал, Алберто избираше рибата и аз я слагах в тенджерата. Опитвах се да ѝ придам малко вкус с кимион и изстискан лимон, но ти никога не се оплакваше. На мен ми харесваше да готвя, а на теб - да сядаш на масата с нас.

Говореше малко, никога не си бил словоохотлив, но мълчанията ти никога не са те отчуждавали от нас - те бяха твоят начин да се съсредоточиш върху една обща мисъл, изразена в споделена топлота. Но пък ти харесваше, че Алберто говори и за теб. Обичаше да слушаш разказите му за литературните и житейските му перипетии. Алберто беше невероятен разказвач на истории, всички затаявахме дъх, поведеше ли ни из пътеките на наративната гора. В даден момент от вечерта ти изчезваше. Но ако не беше по време на пътуване, не се притеснявахме. Знаехме, че си се качил на бързия си автомобил и си поел в търсене на момчето, което си бил и което така и все ти убягваше.

Скъпи Пиер Паоло,

Често ме питат как и къде съм те видяла за пръв път. Само че ми е трудно да си спомня. Обзалагам се, че и ти не би могъл да кажеш. Мнозина не си дават сметка, че през шейсетте и седемдесетте години на миналия век интелектуалците и хората на изкуството нямаха нужда да си определят среща, за да прекарат известно време заедно: виждахме се в Розати на Пиаца дел Пополо, или в ресторант Ла Кампана, или при Джиджето в Портико д'Отавиа - общо взето, в някое място с по-евтина храна, където да се порадваме на срещата и да си поговорим.

Не си спомням да е имало точно определен ден, в който някой да ме е накарал да застана пред теб и да е произнесъл: "Това е малката Мараини, дъщерята на Фоско, известния етнолог; момиченцето е влюбено в книгите и в писателите и иска да се запознае с теб." Не ставаха така нещата. Всеки, който пожелае, отиваше към обед или към седем часа привечер в популярното кафене на Пиаца дел Пополо - там можеше да срещне Федерико Фелини, Алберто Моравия, Алфонсо Гато, Елза Моранте, Чезаре Гарболи, Наталия Гинзбург, Бернардо Бертолучи и разбира се, теб, красив като бог, макар и дребен на ръст, винаги мълчалив и строг, с онзи благ и отчаян поглед, който отправяше към света. Събирахме се заради чистото удоволствие да се видим, да разговаряме, без каквито и да било намерения.

Днес, както знаеш, а и го беше предвидил, какъвто си тънък пророк, се срещаме само с определена цел: конференция, мийтинг, както сега се нарича, или пък на панаирите на книгата, или, още по-зле, по телевизията. Така или иначе, все по някакви публични изяви по обществени поводи. А пък тогава се виждахме, без да планираме каквото и да било, заради радостта да сме заедно и да обменяме идеи. Различно е, нали? Самият ти в стихотворенията си и в Корсарски писания много често разказваш за срещите с приятели, но и с неприятели в римските ресторантчета, където се сключваха съюзи, разкриваха се симпатии, оспорваха се различни идеи, но най-вече, бих казала, се градеше солидарност между хора, оцеляващи чрез занаята си, както сами го определяха, в един свят, в който всичко е стока, свят на неравенства; хора, които ежедневно се сблъскваха с цензурата. Добре ти е известно, нали подадоха над осемдесет жалби срещу теб. Все агресивни, несправедливи, безжалостни нападки.

Обвиняваха те в неприлично поведение, обида към религията, перверзия, прелъстяване на непълнолетни. Аз също получих не една - за неприлично поведение, за обида към религията, веднъж, задето казах, че Багерия е мафиотски град. Накрая винаги ни оправдаваха, но колко разправии, колко разноски за адвокати, за документи, за непрестанно отлагани дела. Помниш ли онзи път, когато двамата се появихме на корицата на Боргезе с крещящото заглавие Писатели порнографи? Тогава вече не просто държавната цензура, а цялата страна, или поне цялата ѝ лицемерна и озлобена част, търсеше разправа с теб и с прекрасното ти изкуство на провокацията.

Сещам се за друг един път, когато те нападнаха безогледно. Беше през шейсет и осма, намирахме се в Дзаферана Етнеа като участници в журито на Премио Дзаферана, наградата, организирана от Вани Ронсисвале, заедно с Леонардо Шаша, Винченцо Консоло, Алберто, ти и аз, помниш ли? Един от наградените тогава беше Езра Паунд. Голям поет, компрометиран обаче заради нелепия начин, по който възпя нацистката теория за расите. После се покая и се самонаказа с мълчание.

Помниш ли, не говореше, а ако искаше да съобщи нещо, се обръщаше към жена си (а може и да му беше приятелката, не помня) и тя услужливо изразяваше с думи неговите мисли. Имаше чудесно разбирателство между него и нея, но и нещо нагласено и театрално в това разпределение на ролите."
Из книгата

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg