Книга четвърта и последна от тетралогията неаполитански романи "Гениалната приятелка". "Гениалната приятелка", "Новото фамилно име", "Тази, която си отива, тази, която остава" и "Историята на изгубеното дете" са четирите части на неаполитанската тетралогия на загадъчната Елена Феранте, италианска писателка, вероятно родена в Неапол през 1943 г., авторка на 9 романа, издадени на 42 езика. От книгите ѝ са продадени над 5.5 милиона екземпляра, два от романите ѝ са филмирани, а по тетралогията (ИК "Колибри", 2014 - 2019) е създаден 32-сериен телевизионен филм. За упоритите опити да бъде разкрита самоличността ѝ, Елена Феранте казва: "Веднъж написани, книгите нямат нужда от своите автори".

В четвъртата, последна книга блестящата, образована Елена е вече утвърдена писателка. Заживява с детската си любов Нино, ражда момиченце. Буйната, непредвидима Лила развива новия си бизнес, води спокоен, улегнал живот с Енцо и също се сдобива с момиченце. Отношенията между двете приятелки са все така сложни, като въпреки това обичта им една към друга не подлежи на съмнение. Но Елена Феранте не би била голямата писателка, постигнала световен успех, ако завършеше своята сага с разказ за безоблачното щастие на героините си. Постепенно нещата се развиват в друга посока и придобиват драматичен обрат. В крайна сметка нито Елена намира спокойствие в Неапол, където се е завърнала, нито Лила успява да се освободи от атмосферата на конформизъм и насилие в родния си квартал. Неочаквани събития водят читателя към неочаквания завършек. "Историята на изгубеното дете" е последната книга от неаполитанската тетралогия, но финалът е може би все пак леко открехнат.

Книгата е част от поредицата "Съвременна европейска проза" на издателство "Колибри".

" От октомври 1976-а нататък, чак до 1979-а, когато се върнах да живея в Неапол, избягвах да поддържам връзка с Лила, но не беше лесно. Тя почти веднага опита да влезе със сила в живота ми, въпреки че я пренебрегвах. С мъка я понасях. Макар и да се държеше така, сякаш не желаеше друго, освен да ме подкрепи в трудния момент, не успявах да забравя неуважението, с което се бе отнесла към мен.
Днес смятам, че ако беше само обидата - "Ти си глупачка": така ми кресна по телефона, когато ѝ казах за Нино, а това не беше се случвало преди, никога, никога не ми бе говорила по такъв начин, - бързо щеше да ми мине. Всъщност повече от тази обида натежа намекът ѝ за Деде и Елса. "Помисли за злото, което ще сториш на дъщерите си. Тогава не обърнах внимание на това предупреждение. Но с времето думите ѝ придобиваха все по-голямо значение, често се връщах към тях. Лила никога не бе показвала и най-малък интерес към Деде и Елса, почти сигурно не си спомняше дори имената им. В случаите, когато споменавах по телефона някоя тяхна духовита реплика, ме отрязваше, сменяше темата. А когато ги срещна за пръв път в къщата на Марчело Солара, се задоволи да им хвърли един разсеян поглед и да произнесе някаква банална фраза, дори не забеляза колко добре са облечени, как хубаво са сресани, как правилно се изразяват и двете, въпреки че са още малки. Все пак ги бях родила аз, бях ги възпитала аз, бяха част от мен, нейната отдавнашна приятелка: би трябвало да отдаде дължимото - не казвам от обич, но поне от вежливост - на моята майчинска гордост. Обаче тя дори не прибягна към добродушна ирония, показа незаинтересованост и толкова. Чак сега - със сигурност ме ревнуваше от Нино - си беше спомнила за момичетата и пожела да подчертае, че съм лоша майка, че за да бъда аз щастлива, причинявам тяхното нещастие. Нервирах се всеки път, когато се сещах за това. Нима Лила се бе загрижила за Дженаро, когато напусна Стефано, когато изостави детето на съседката си заради работата във фабриката, когато го изпрати при мен почти за да се отърве от него? Да, и аз си имах моите грехове, но несъмнено бях по-добра майка от нея.

В онези години подобни мисли ме навестяваха често. Сякаш Лила, която в края на краищата произнесе по адрес на Деде и Елса единствено онази коварна фраза, се бе превърнала в техен адвокат, защитник на детските им нужди, и аз се чувствах длъжна да ѝ доказвам, че греши всеки път когато ги пренебрегвах, за да се посветя на себе си. И все пак това бяха само думи, плод на лошото ѝ настроение, всъщност не знам какво мислеше тя наистина за мен като майка. Единствено тя може да го разкаже, ако наистина е успяла да се вплете в тази предълга верига от думи, за да промени моя текст, за да вмъкне нарочно отстранените брънки, за да откачи други, за да каже за мен повече, отколкото бих искала, повече, отколкото аз самата съм способна да кажа. Надявам се на това нейно натрапничество, пожелавам си го още откакто започнах да нахвърлям нашата история, но трябва да стигна до края, за да подложа на проверка всички тези страници. Ако опитам сега, несъмнено бих се препънала. Пиша от много време и съм уморена, става все по-трудно да държа опъната нишката на разказа вътре в хаоса на годините, на малките и големите събития, на настроенията. Затова или се стремя да не говоря за моите дела, за да се заема веднага с Лила и с всички усложнения, които носи със себе си, или по-лошо, посвещавам се на превратностите на моя живот само защото ги описвам с повече лекота. Но трябва да се измъкна от този кръстопът. Ако тръгна по първия път, ако се отстраня, ще свърша с това, че ще намирам все по-малко следи от Лила, тъй като самата природа на нашата връзка налага да стигам до нея само минавайки през себе си. От друга страна, не бива да вървя и по втория път. Макар че, ако говоря за моите преживявания още по-многословно, това със сигурност би я удовлетворило. "Хайде - би ми казала - осведоми ни какъв обрат е взел твоят живот, кой го е грижа за моя, признай, че дори теб не интересува." И би заключила: "Аз съм една задраскана дума, не ставам за твоите книги; зарежи ме, Лену, кой разказва за това, което е задраскал".
И така, какво да правя? Да призная още веднъж, че има право? Да приема, че да бъдем възрастни, означава да престанем да се излагаме на показ и да се скрием, докато изчезнем? Да призная, че колкото повече напредват годините, толкова по-малко знам за Лила?
Тази сутрин успявам да залъжа умората си и да седна да пиша. Сега, когато съм близо до най-болезнената точка от нашата история, искам да намеря онова равновесие между мен и нея, което в живота не успях да постигна даже между мен и мен.

От дните в Монпелие си спомням всичко освен града, все едно никога не съм била там. Извън хотела, извън внушителната аула, където се провеждаше академичната конференция, в която Нино участваше, днес помня само една ветровита есен и синьо небе, подпряно на бели облаци. И все пак в паметта ми онзи топоним, Монпелие, по много причини е останал като знак за завой в живота ми. Веднъж вече бях пътувала извън Италия - в Париж, с Франко - и се бях почувствала наелектризирана от собствената си смелост. Но тогава ми се струваше, че моят свят е и ще остане завинаги кварталът, Неапол, докато останалото представляваше кратък пикник, чийто характер на изключение ми позволяваше само да си представям каква всъщност никога нямаше да бъда. Затова пък Монпелие, макар и не толкова възбуждащ, колкото Париж, създаде в мен усещането, че съм разрушила някакви прегради, че се разпростирам извън себе си. Простият факт, че се намирам на това място, беше доказателство, че кварталът, Неапол, Пиза, Флоренция, самата Италия са единствено дребни късчета от света и че съм права вече да не ме задоволяват. В Монпелие усетих колко е тесен кръгозорът ми, колко беден е езикът, на който се изразявах и пишех. В Монпелие прозрях колко ограничена може да бъде една съпруга и майка на трийсет и две години. И през всички онези дни, изпълнени с толкова любов, за пръв път се почувствах освободена от оковалите ме през годините вериги, които дължах на произхода си, на направените житейски избори, преди всичко на брака. Там разбрах също и причините за удоволствието, което бях изпитала в миналото, когато видях моята първа книга преведена на други езици, и заедно с това причините за горчивината, че съм намерила малко читатели извън Италия. Беше чудесно да преминавам граници, да потъвам в други култури, да откривам преходността на онова, което погрешно бях вземала за окончателно. Ако в миналото смятах факта, че Лила никога не бе излизала от Неапол, че се беше изплашила дори от Сан Джовани а Тедучо, за неин спорен избор, който тя обикновено умееше да превърне в предимство, сега той ми се стори единствено белег за умствена ограниченост. Реагирах, както се реагира, когато някой те оскърби, със същата формулировка, която те е обидила. Ти си била сгрешила за мен? Не, скъпа моя, аз сгреших за теб: цял живот ще зяпаш камионите, които минават по булеварда."
Из книгата