"Близначките
Нутан
Зората се сипваше над хълмовете, когато отворих мъничките дървени врати на семейния ни олтар. В нишите вътре поставих панички от кокосови листа, в които имаше плодове, цветя и сладкиши. В дърветата, храстите и зеленината царяха тишина и покой. Запалих пръчици тамян. Затворих очи в хладния благоуханен въздух, събрах длани за молитва... и светът се отдалечи. Можех да остана така цял час, но само след броени минути иззад зидовете на градината долетя внезапен изблик на детски смях. И в това валмо от звук, само за миг, аз я чух отново. Рязко дойдох на себе си.
"Не е била тя." Естествено, че не е била тя.
Стоях вкаменена и се взирах в сключените си ръце. Кокалчетата ми бяха побелели. Не можеше да е тя, но... вече тичах по спечената земя, катерех се по стената, а стъпалата ми инстинктивно намираха познатите процепи в неравния зид. Надникнах над стената и ги видях. Две малки момиченца, на четири или пет, не повече, ослепителни в танцувалните си носии, косите им вдигнати в сложни прически и украсени със златно фолио, което подскачаше и лъщеше под светлината на ранното слънце. Момиченцата хукнаха към входа на градината и босите им стъпала смачкаха обелките от плод, които катериците бяха захвърлили през нощта. А после децата завиха зад ъгъла и изчезнаха.
Обкрачих зида, седях там и не мислех, пръстите ми галеха кадифения мъх, полазил камъните, погледът ми следеше мъничките създания, които влизаха и излизаха забързано през една пукнатина в стената, а после миналото се върна изведнъж. Невинно и неопетнено от деня, в който се сринах на един мръсен под в грозен лондонски апартамент и умрях, заобиколена от равнодушни непознати.
Взирах се в това минало като омагьосана. Бе така недокоснато от загубата. И колко великолепни бяхме всички тогава. Залязваше слънце от разтопено злато и със сестра ми танцувахме под звуците на сапе, струнния инструмент на мама. Прибрала под себе си изкривения си десен крак, а другия свила към стройното си тяло, Ибу, нашата майка, се сдобиваше с изяществото, което денят ѝ отказваше, ставаше и тръгваше.
Видях и татко, косата му дълга и все още черна, вдигната на жречески кок, как седи до редица клетки с форма на камбана и с обич дава наронена царевица на безценните си бойни петли. Той беше кукловод и умел вентрилоквист. Беше си звезда, честно казано. Представленията му привличаха толкова публика, че той често отсъстваше задълго, пътуваше от село на село и радваше хората със своите двеста и повече кожени кукли. По онова време много се гордеех с него, много. И все пак в този светъл мехур от спомени най-ясно видях Ненек, нашата баба. Тя седеше на стъпалата пред къщичката си, бездънните ѝ черни очи бяха притворени, но гледаха зорко през млечносивия дим на цигарите ѝ със стрит карамфил.
Миналото, тази вълшебна и опасна приказка.
Сълзи капнаха върху ръцете ми. Докоснах ги. Идваха от кладенец, пълен с тъга. Ако само можех да протегна ръка към миналото, да го стигна. Да го стисна. Напразно го бях смазала. И така лекомислено. Лекомислието ми нямаше граници. И ето какво ми остана сега от вчерашния ден.
Слънцето се беше издигнало над хълмовете. Жаба на зелени и сиви петна скочи сред група бананови дървета и аз се смъкнах гузно от зида. Да, ще ти кажа всичко, но не тук. Не в тази висока градина, пълна с ярки цветя и зрели плодове, навели клоните. Тук ще ме обвинят в сантименталност, в идеализиране на миналото. Има само един правилен дом за моя разказ - храма на мъртвите. Там ще ми бъде простено. Там е преходът. Не е далече оттук, онова вълшебно място, където времето спира. Портите му са красиви, целите в сложна дърворезба, денем и нощем ги вардят гигантски статуи от вулканичен камък.
Момент... Ако разкажа всичко, без да премълчавам нищо, и ако пътешествията ти те заведат един ден до моя райски остров, и ако ме видиш там, увита в саронг и мрачна, обещаваш ли да не изричаш името ми на глас? Защото от знаещия ти поглед ще ме заболи. Също като фъшкия върху цвете, знанието ще пробуди сочещия пръст и срама, такъв срам, боже. И как само ще приказват хората!
Работата е там, че в рая опетненото име трепти вечно. Там правиш и невъзможното да опазиш репутацията си. За мен това е без значение сега, но трябва да мисля за други членове на семейството ми, да ги защитя.
Хайде. Подминем ли открития пазар в центъра на селото, вече се вижда.
Стигнахме. Виж. Не ти ли казах колко великолепна е вратата на храма? Събуй си обувките. Макар да е рано сутрин, плочите вече са се сгрели. Кучетата никога не идват при храма, но котките - тук те се чувстват като у дома си. Като деца често идвахме тук, привлечени от зловещата тишина. Простосмъртни сред богове. Помня как вървяхме на пръсти, разтревожени, по дългите коридори, а от двете страни се редяха статуи с човешки ръст на сластолюбиви демони, гротескно разкривени, езиците им - провиснали до пъпа. Но сега, когато вече съм голяма жена, те ми се струват безобидни, усмихнати и искрени. Тленността е игра.
Тук. Ето тук ще седнем, на припек, и когато краят на илюзиите стане твърде болезнен, очите ни ще се спрат с облекчение върху цъфналото огнено дърво ей там. И когато хванеш ръката ми, за да се приближиш, не забравяй обещанието си.
Родена съм преди двайсет и пет години в това отдалечено селце. Балийците вярват, че всяко дете е безценен дар от небето, а двете със сестра ми бяхме дори повече от това, най-безценният от ценните дарове. Еднояйчни близначки. Обожаваха ни с такава жар, че през първите няколко месеца след раждането ни ни държали в постоянен телесен контакт било с Ненек, било с Ибу, така че нищо от нас да не докосне и за миг опетнената земя. А след това семейството ни правеше и невъзможното да се пробудим в един чуден свят.
Със сестра ми се събуждахме от нежни целувки по косата и с богатото първо мляко на крави, пресечено в тенджерка и подсладено с каменна захар. Пиехме лимонада от дъждовна вода и зелени лимони, които Ненек търкаляше с широките си стъпала, за да смекчи и подсили аромата на изцедения сок. И понеже моят народ вярва, че връзката на едно дете с тялото му и с материалния свят е крехка, нито веднъж не ни напляскаха, не ни се караха дори.
Тогава защо в онова време на радост аз се будех от объркани сънища в една реалност, изтъкана от вулгарния смях на нощни животни и звука на дървесни корени, които се протягат жадни да намерят водата? И онзи нелеп, но неспирен шепот, който минаваше от стая в стая: "Всичко е лъжа... всичко е лъжа...". Защо понякога ми се струваше, че със сестра ми сме гости на доброжелателни непознати? Че Ненек, Ибу и татко знаят тайна и я пазят с общи усилия. Нима не са знаели, че в рая няма място за лъжи? Срамота. Че тайната ще съсипе всичко по пътя си, защото тайните се такива, напират и драпат да пробият повърхността.
Сигурно трябва да започна разказа си с татко, майстора кукловод. Създателят на сенки с несравним талант и пръсти като гърчещи се змийчета. Помня как сядаше на черга пред лампа с кокосово масло и стисваше дървено чукче с пръстите на десния си крак, за да отмерва с него ритъма - чук-чук, чук-чук. Именно този сигнал чакаше оркестърът. Деликатен звук изпълваше въздуха, а татко вземаше мъртва кукла от една кутия с форма на ковчег. На паравана се появяваше дантелен силует, потрепваше и се кривеше, докато татко го местеше напред-назад зад пламъка. А после силуетът се вкаменяваше изведнъж, застинал в центъра на паравана."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
