"От незапомнени времена, когато тръгвахме от Париж на юг, винаги вземахме един и същи влак - дълъг и бавен, подобен на гигантски пламтящ червей, влачещ протяжно синкавите си светлини сред сумрачния пейзаж. Обикновено стигаше в Прованс по здрач, в онези часове, когато пъстрата лунна светлина разкрасява провинциалната шир като тигрова кожа. Колко добре помня всичко това, колко добре го помни и той! Аз - това съм Брус, който бях, той е Брус, в когото се превърнах, ден след ден записващ тези думи. Влакът бе склонен да спира изненадващо и да закъснява по странни причини; неочаквано заспиваше по средата на пътя, дори сред откритата пустош, и оставаше така, потънал в размисъл, с часове. А мислите, тези изплашени попови лъжички, постоянно се суетят като вихрушка, като водовъртежите в самата памет, около думата самоубийство. Влакът, нашият влак, никога не е пристигал навреме И никога не ще стигне!
Така размишляваше самотният пътник в осветеното купе трета класа в задната част на влака. Не сваляше очи от своя двойник в затъмненото, изгубило блясъка си огледало. Винаги е пусто в началото на пролетта, казваше си той и в далечните студентски години във влаковете на старата железница, пътуваща от Париж през Лион до Средиземноморието, беше същото. Когато съпроводеният от тътнещо ехо влак напускаше Дижон в този сезон, в него вече почти не бяха останали пътници. (Мъжът се опита да си спомни от колко време не бе посещавал града; но докато седеше в ъгъла полузаспал - полубуден, заради просъницата му се струваше, че всъщност никога не си е тръгвал оттук. Във всеки случай някаква част от него наистина не бе напускала сенчестите улички и спокойните занемарени площади.)
Но този път връщането му бе необичайно, защото бягството от северната зима към възраждащата се пролет бе по зова на печална телеграма. Ужасно бе да се пътува по това време на годината! На север неспирните снежни бури почти бяха парализирали железопътното движение; а тук пролетта вече бе взела решение да размрази земята. Пресечеше ли човек зеления пояс на черниците, озовеше ли се в зоната на маслиновите дървета, веднага го обземаше покой, защото даже в сивотата на зимното зазоряване златните мандарини сияеха в царственото си изобилие, сякаш наоколо се простираше Градината на Епикур. Пътникът не откъсваше уморените си, почти невиждащи очи от прелитащите покрай прозореца пейзажи.
Този късен пътник бях аз, Брус, и не пътувах по своя воля. Телеграмата, която ме призова да напусна Прага и да се насоча на юг, бе подобаващо лаконична. В нея се съобщаваше за самоубийството на най-стария ми и най-близък приятел, Пиер дьо Ногаре; той ми бе даже повече от приятел, защото сестра му, Силви, ми бе жена. Телеграмата обаче не бе подписана от нея, а от семейния нотариус. Доставиха я в Британското посолство, където през последните няколко години бях на служба като лекар. "Брус Дрексел, доктор по медицина, на вашите услуги" - колко повърхностно ми звучеше всичко това, ехо на далечна реалност, неосъзнаваща отмъстителната природа на времето! И ето ме, аз, мъжът в огледалото се взирах обратно в себе си и не се чувствах добре от видяното. Влакът се носеше с грохот напред. Може би трябваше да подредя мислите и чувствата си и да ги анализирам като в литературно произведение, но не ми се получаваше. Всъщност в прочутия роман на Роб Сътклиф за всички нас началото е точно такова. По странен начин копирах главния му герой, призован до леглото на умиращия си приятел (да, това бе различното), който иска да му разкрие нещо важно. Там също има и някаква Силви, която - както винаги - е в центъра на събитията. Лудостта ѝ е представена трогателно. Разбира се, образите в романа са донякъде пародийна наша версия; но събитията са описани сравнително точно, както и Верфьой, старият замък, в който изживяхме онова приключение между пътуванията си. Сега се идентифицирах с главния персонаж - също както правеше самият Сътклиф; персонаж, за когото той веднъж каза: "В наши дни реалността е безнадеждно старомодна, за да бъде използвана от писателите. Налага се да разчитаме на изкуството, за да я съживим и осъвременим".
Да, но какво да кажем тогава за реалните хора - до каква степен се различават от измислените герои? Умирайки, човек става част от миналото; но това кара приятелите му да се отърсят, да дойдат на себе си - или поне би трябвало да го направят. Когато четях романа му, често се питах как се преплитат реалността и фантазията. Сега вече и Сътклиф бе мъртъв и Пиа, сестра ми, занесе всичките му документи в архива на Верфьой, където литературните историци могат на воля да изучават цялото сърцераздирателно нещастие на съвместния им брачен живот. И не бе проблем, че Пиа се оказа покварена жена; не, те се обичаха до лудост. Това бе просто печална история за преобръщане на отношенията - Сътклиф бе опустошен, изцеден, лишен от жизнената си енергия. Хората като Роб се привързват твърде лесно и това ги прави уязвими, лесно е да ги пречупиш. Ако сестра ми прочете тези редове, ще запуши ушите си с ръце и ще се разкрещи: "Не!". Но е истина.
След няколко месеца тримата възнамерявахме отново да се срещнем в града, където се бе родил Пиер, за да възобновим необикновеното приятелство, което ни свързваше през половината ни живот и чиито връзки бяха съвсем леко поразхлабени заради последното назначение на Пиер в Делхи. Тази година и двамата щяхме да напуснем работа и да се върнем във Верфьой, за да изживеем зад масивните стени на рушащия се замък нашия сюжет със Силви до самия му край. В известен смисъл целта ни бе да се затворим там и да се откъснем напълно от света, за да развием и обогатим съхранения от нас троен съюз, който бе издържал толкова много изпитания и (поне за мен) все още бе най-ценното преживяване в цялото ми съществуване. Действително, не бих могъл да сравня нищо в живота си по дълбочина и богатство на чувствата с нашия любовен триъгълник, роден под нещастна звезда, защото Силви изгуби разсъдъка си и за малко не увлече и брат си в бездната на лудостта. Пиер се колебаеше и известно време бе на ръба. Ако не бях там, мисля, че той също щеше да се подхлъзне и да избяга в безумието, спасявайки се в него от мислите за лудостта на сестра си. А сега всичко се измени, неочаквано и брутално. Пиер бе мъртъв и за човека, в когото се превърнах, също вече нямаше бъдеще. Заради изчезването на приятеля ми реалността се преобърна; и все пак усещането, че съм тъй зловещо ограбен от съдбата, породи в мен необичайна безчувственост, една зашеметяваща и безстрашна ироничност. В огледалото се отразяваше мрачно усмихващ се мъж. А в същото време, далече оттук, в Монфаве, Силви се разхождаше из раззеленилите се розови градини, наметнала китайския си шал, и устните ѝ се движеха в безмълвен разговор с нейния починал брат. Представяйки си тази картина, сегашният Брус скочи на крака и закрачи из купето, изпълнен с ярост, негодувание и болка, подобно на уловен в капан звяр."
Из книгата
Начало 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
