Към фара

Вирджиния Улф Времетраене: 1:16 мин. Денят на Вършитбата. Разкази Ребека Ярос Времетраене: 1:01 мин. 100-те абсолютно неотменими закона на бизнес успеха Брайън Трейси Времетраене: 0:55 мин. Моята кралица Жан-Батист Андреа Времетраене: 1:02 мин. Александър Дюма - баща Автор Времетраене: 1:13 мин. Криеница Крис Картър Времетраене: 0:57 мин. Крехко убежище Катрин Каулс Времетраене: 0:55 мин. Богатство от пясък Рута Сепетис Времетраене: 1:12 мин. Пропастта помежду ни Трити Умригар Времетраене: 1:07 мин. Неспокойни кости Лорет Ан Уайт Времетраене: 1:04 мин. Китай за напреднали Проф. д.н. Николай К. Витанов Времетраене: 1:03 мин.

Романът е разказ за един брак, за едно семейство и за едно детство. Тъжен спомен за строгите, силни, обичани и вече мъртви родители. Едно изключително проницателно произведение за целебната сила на въображението, където подтикът да промениш надминава този да опишеш. Това е опитът на Вирджиния Улф да разбере и приеме не само собственото си минало и случилите се в него големи трагедии, но и същността на времето и безсмъртието; да осъзнае преходността на славата и страшното забвение на смъртта.

Към фара е най-известният и най-възхваляваният роман на Вирджиния Улф, творба, която неизменно стои в центъра на нейното творчество и живот, хвърляйки светлина както върху миналото, така и върху бъдещето ѝ като писател. В сравнение с останалите нейни произведения Към фара е много по-директно биографичен, както тя сама признава в писмата и дневниците си.

Книгата е част от поредицата Модерна класика на издателство Колибри.

"– Да, разбира се, ако утре времето е хубаво - каза мисис Рамзи. – Но ще трябва да станеш още с първите птички.
Синът ѝ много се зарадва на тези думи, сякаш вече бе решено, че експедицията ще се състои, и по всичко личеше, че чудото, което бе очаквал с нетърпение сякаш години наред, щеше да се сбъдне след мрака на нощта и още един ден плаване. И тъй като принадлежеше дори на своите шест години към онези възвишени хора, които не могат да отделят едно чувство от друго, а оставят бъдещето с неговите предстоящи радости и тъги да заоблачи непосредственото им настояще, и тъй като за такива като него дори и в най-ранно детство всеки оборот на колелото на емоциите има способността да запечати и прикове на място момента заедно с неговата сянка или сияние, Джеймс Рамзи, седнал на пода да изрязва снимки от илюстрования каталог на магазините Армия и флота, докато майка му говореше, дари картинката на един хладилник с поглед, излъчващ райско блаженство. Мигът трептеше с ореол от радост. Дървената ръчна количка, косачката за трева, шепотът на тополите, листата, побеляващи преди дъжда, кресливите врани, съскането на метлите, прошумоляването на роклите - всичко това се открояваше така пъстро и отчетливо в ума му, че той вече си имаше свой личен шифър, свой таен език, макар и да приличаше на самата гола и безкомпромисна строгост с високото си чело и пронизващи сини очи, безукорно честни ичисти, които леко се навъсваха при всяка проява на човешка слабост, така че майка му, която го наблюдаваше как сръчно направлява ножицата около хладилника, си го представи целия в червено и хермелин като съдия или пък като неумолим депутат да ръководи важно и отговорно дело по време на криза в обществения Живот.

– Само че - обади се баща му, който спря пред прозореца на гостната – то няма да е хубаво.
Ако наблизо се намираше секира, ръжен или някакво друго оръжие, с което да промуши баща си в гърдите и да го убие на място, Джеймс със сигурност щеше да го сграбчи. Толкова крайни бяха чувствата, които мистър Рамзи предизвикваше у своите деца с едното си присъствие, застанал, както в момента, източен като нож, тънък като острието му, със саркастична усмивка не само от удоволствие, задето бе обезсърчил сина си и се бе присмял на жена си, която беше десет хиляди пъти по-добра от него във всяко едно отношение (помисли си Джеймс), но и с някаква потайна самонадеяност, че преценката му ще излезе вярна. Каквото кажеше, това ставаше. Винаги. Той просто не можеше да изрича неистини, никога не подправяше фактите, никога не смекчаваше неприятната действителност заради удоволствието или удобството на което и да е смъртно същество, още по-малко на децата, които, след като се бяха пръкнали от собственото му семе, трябваше отрано да знаят, че животът е суров, фактите - неумолими, и че пътуването към онази измислена страна, където угасват и най-съкровените ни надежди, пък и маякът не висок и як е, а едва мъждука в мрака (на това място мистър Рамзи ще изпъне снага и ще присвие малките си сини очи, вперени в хоризонта), пътуването е такова, че изисква от нас преди всичко смелост, правдивост и издръжливост.

– Но може и да е хубаво, нищо чудно да бъде хубаво - обади се мисис Рамзи и раздразнено усука червеникавокафявия чорап, който плетеше.
Ако успееше да го свърши тази вечер и ако все пак се случеше да отидат до фара, щеше да го даде за малкото момче на пазача, тъй като имаше опасност да пипне ставна туберкулоза, а освен това и цял куп стари списания, малко тютюн, всъщност всичко, което лежеше разхвърляно наоколо, неща, от които и без това нямаха нужда и само задръстваха стаята, за да могат да се позабавляват онези клетници, които и без това умираха от скука, защото какво да правят по цял ден, освен да лъскат стъкленицата на фара, да подрязват фитила и да чоплят малкото парче земя, дето им служеше за градинка. Ами да, какво ли е да те затворят, понякога за цял месец, а понякога при бурно време и за повече, върху скала с размерите на тенискорт, запита се тя, и да не получаваш нито писма, нито вестници, никого да не виждаш; а ако си женен, да не виждаш жена си, нито да знаеш какво става с децата ти - дали не са болни, дали някое не е паднало да си счупи я крак, я ръка; да гледаш едни и същи мрачни талази, които се разбиват седмица след седмица, и после да те връхлети страховита буря, и прозорците да се покрият с морски пръски, и птиците да се блъскат в стъкленицата на фара и всичко наоколо да се люлее, и да не можеш носа си да покажеш навън от страх да не те отнесе морето? Как би ви харесало всичко това? - попита тя, обръщайки се по-специално към дъщерите си. – Затова - додаде тя някак особено – човек винаги трябва да им носи по нещичко за разтуха.

– Духа от запад - рече атеистът Тансли и разпери кокалестите си пръсти във въздуха, за да усети вятъра. Именно той правеше компания на мистър Рамзи по време на вечерната му разходка напред-назад, напред-назад по терасата. А това означаваше, че вятърът духа от възможно най-неблагоприятната посока за отиване до фара. Да, той наистина обичаше да казва неприятни неща, повтори си мисис Рамзи. Колко отвратително постъпва, като продължава да го натяква, за да може Джеймс да се разстрои още повече, ала тя нямаше да позволи да му се присмиват. Атеистът, така го наричаха, малкият атеист. Роуз му се подиграваше, Пру му се подиграваше, Андрю, Джаспър и Роджър му се подиграваха, дори престарелият Баджър, без ни един зъб в устата, го бе ухапал, задето (според Нанси) беше сто и десетият млад мъж, домъкнал се чак до Хебридите, а колко по-хубаво би било да си бяха останали сами.

– Глупости - обади се мисис Рамзи със строг глас.
Освен че имаха навика да преувеличават, нещо, на което се бяха научили от нея, и настрана от намека (който си беше самата истина), че кани прекалено много хора в къщата и често се налага да настанява някои от тях в града, тя просто не можеше да понася проявата на каквато и да било непочтителност към нейните гости, особено към по-младите, които бяха бедни като църковни мишки и както твърдеше мъжът ѝ, изключително способни, освен това големи негови почитатели, пък и бяха дошли на почивка. Истината е, че бе взела под своя закрила всички представители на другия пол по причини, които не можеше да обясни, вероятно заради тяхната галантност и храброст, поради факта, че те са онези, които сключваха договори, управляваха Индия, ръководеха финансите, и най-сетне заради онова отношение към нея, което никоя жена не би пропуснала да забележи, без да се почувства поласкана, защото в него имаше нещо доверително, детинско, почтително, нещо, което по-възрастна дама може да приеме от един по-млад мъж, без това да накърни достойнството ѝ, и горко на онази жена - не дай, Боже, това да бъде някоя от дъщерите ѝ! - която не е в състояние да усети, и то до мозъка на костите си, тази безценна тръпка и всичко, което крие тя.

Извърна строгия си поглед към Нанси. Съвсем не се е домъкнал, рече тя. Ами беше поканен. Трябваше да се измъкнат от това глупаво положение. Сигурно съществуваше някакъв прост начин, не толкова мъчителен, въздъхна тя. Когато се погледна в огледалото и видя прошарената си коса, хлътналите си страни и своите петдесет години, помисли си, че би могла и по-добре да се справи с нещата от живота: съпруга, парите, неговите книги. Ала що се отнася до нея самата, тя никога, нито за миг не бе съжалявала за взетото решение, нито пък бе бягала от трудностите и задълженията си. Беше страхотна жена и след като им бе говорила с толкова непоколебим тон за Чарлс Тансли, дъщерите ѝ - Пру, Нанси и Роуз - се умълчаха, плахо вдигнаха очи от чиниите си и безмълвно се позабавляваха с еретичната мисъл, която отдавна мътеше главите им, за един живот, съвършено различен от нейния, може би в Париж, един по-бурен живот, а не като нея непрекъснато да трепери ту за този мъж, ту за онзи, защото, макар мислено и негласно, ала те всички оспорваха тази почтителност и галантност, английската банкова институция, както и английската империя, брачните халки и булчинските дантели, макар и да съзираха в тях и нещо от същността на красотата, което извикваше храбростта в моминските им сърца и ги караше, така както си седяха чинно на масата под зоркия поглед на майка си, да уважават особената ѝ строгост, изключителната ѝ ласкавост, досущ като кралица готова да извади от калта мръсните нозе на просяка и да ги измие със собствените си ръце, нищо че ги сгълча така сурово по повод на нещастния атеист, който се бе домъкнал - или ако трябва да бъдем по-точни, е бил поканен да им гостува - на остров Скай."
Из книгата

Вирджиния Улф е английска писателка, есеист, литературовед и критик, една от най-изтъкнатите фигури на литературния модернизъм през ХХ век във Великобритания. Тя е първият писател в световната литература, който привлича вниманието към социалния опит на жените, помагайки им да станат "видими" в обществото.

Аделайн Вирджиния Стивън се ражда на 25 януари 1882 година в Лондон в семейството на известния литературен критик сър Лесли Стивън и Джулия Принсъп Стивън. Тя е третото дете в семейството. Малката Вирджиния израства в изключително интересна среда. Домът на семейството е бил известен като литературен и художествен салон, където се е събирал аристократичен Лондон. Там обект на беседи са били теми, свързани с импресионизма, теориите на американския психолог Уилиям Джойс; често са се чели откъси от творбите на Зигмунд Фройд и Карл Юнг. Редовни гости в дома на семейството са били писателите Дейвид Лорънс, Хенри Джеймс, Джордж Елиът и др.

Цялата тази идилия рухва, когато Вирджиния навършва 13 години. Внезапно, вследствие на пневмония, умира майка ѝ, което вероятно е причината довела до първия нервен срив на писателката. Впоследствие тези състояния са чести спътници в живота на Улф. По-голямата ѝ сестра - Стела поема грижата за дома, но скоро след това и тя умира. Бащата на писателката умира от рак на 22 февруари 1904 година. Всичките му деца, с изключение на Вирджиния, приемат случилото се с облекчение - най-накрая и те са свободни. Обаче Улф не се чувства напълно свободна, дори и след смъртта на баща си. До края на живота си тя води с него непрекъснати вътрешни спорове, обвинява го, след което го оправдава.

Веднага след смъртта на бащата, семейството продава къщата си в скъпия и перспективен квартал "Кенсингтън" и се премества в бедния бохемски район "Блумсбъри", който впоследствие придобива голяма популярност, благодарение на кръга интелектуалци, в чийто център се оказва самата Вирджиния. Новият дом за нея е символ на новия живот и новото начало, които я очакват. От 1905 година тя редовно започва да пише за "Литературното приложение" на вестник "Таймс". Смъртта обаче продължава да съпътства живота на авторката - брат ѝ Тоби умира от тиф, едва 26-годишен. Това се превръща в нов страшен удар за писателката и тя изпада в поредните си депресивни състояния.

По време на обучението си в "Лондонския колеж" Улф се запознава с Литън Стрейчи, Клайв Бел, Саксън Сидни-Търнър, Дънкан Грант и Ленард Улф. Всички те формират ядрото на интелектуалния кръг "Блумсбъри". Това са влиятелна група от литератори и хора на изкуството, които оспорват твърдо установените във викторианското общество понятия за благоприличие. Пред 1912 година Вирджиния се омъжва за един от членовете на кръга - журналистът и писател Ленард Улф. Бракът им представлява интелектуален съюз между двама взаимно уважаващи се хора, тъй като писателката така и не успява да преодолее своята фригидност, породена от тормоза на братовчедите си в детството. През 1915 година е публикуван първият ѝ роман "Далечно плаване", който е плод на големи литературни и интелектуални натрупвания у младата Улф, но и на две епохи - викторианската и модерната, които се сблъскват в нейното творчество. Самата авторка е винаги много самокритична към текстовете си и ги преработва многократно, докато ги одобри. Ленард създава практически идеални условия за писателската дейност на съпругата си.

Пред 1917 година те основават издателство "Хогарт прес", в което впоследствие се издават почти всички романи на писателката. Един от най-известните романи на писателката "Госпожа Далауей" е публикуван през 1925 година. Историята проследява един ден от живота на измислената героиня - светската дама Далауей, в периода на следвоенна Англия. В щастливия си брак обаче мисълта за родителите не дава покой на Улф и през 1927 година тя публикува романа си "Към фара". В него писателката се опитва да пресъздаде характерите на майка си и баща си образите на госпожа и господин Рамзи. И въпреки, че опитът е успешен, творбата не помага на писателката да се спаси от натрапчивите мисли за баща си. Следващите два романа на писателката "Вълните" (1931 г.) и "Годините" (1937 г.) също придобиват известност и се радват на голям читателски интерес.

Патриархалният ред в собственото семейство поражда отхвърлянето на патриархалния ред в обществото - това е отразено в двете есета на Вирджиния, които се превръщат в класика на феминистката критика - "Собствена стая" (1929 г.) и "Три гвинеи" (1938 г.). В романа си "Орландо" Улф описва Виктория Саквил-Уест (по-известна като Вита), с която писателката има десетгодишна любовна връзка. Романът представлява фантастичен биологичен очерк, в който животът на главния герой протича в рамките на три века, като любопитното тук е, че въпросният герой е ту мъж, ту жена. След завършването на последния си роман "Между действията" (1941 г.) психическото състояние на Улф се влошава. Тя започва да получава главоболие, да чува гласове и изпада в силна раздразнителност. Според съвременните психиатри и психолози, които внимателно изучават историята на болестта на Вирджиния, уповавайки се на оцелелите документи от този период и спомените на нейните съвременници, писателката е страдала от тежка форма на маниакално-депресивна психоза.

На 28 март 1941 година, след като оставя прощално писмо на съпруга си, Вирджиния Улф слага край на живота си, удавяйки се във водите на река Оуз, в близост до дома ѝ. Творчеството на писателката и до днес се смята за повратна точка във формирането на женската проза като литературен жанр.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg