Двор от рози и бодли - книга 2: Двор от мъгла и ярост

"Доброто. Аз не носех добро в себе си. Не носех нищо, а душата ми, вечната ми душа, беше прокълната."

Фейра оцеля от хватката на Амаранта и се завърна в Двора на пролетта, но трябваше да плати висока цена. Въпреки че вече притежава силите на Върховен елф, сърцето ѝ остава човешко и не може да забрави ужасяващите дела, които е извършила, за да спаси народа на Тамлин. Не е забравила и за сделката си с Рисанд, Великия господар на страховития Двор на нощта. Но докато се опитва да се пребори с мрачната плетеница от политика, страст и заслепяваща сила, заплашваща да я погълне, по-грандиозно зло се задава и тя може да се окаже ключът към неговото спиране. Само ако можеше да впрегне опустошителните си дарби, да излекува наранената си душа и да реши как иска да изгради както своето бъдеще, така и това на този разделен на две свят.

Вълнуваща, увличаща нова поредица от авторката на бестселъри на Ню Йорк Таймс Сара Дж. Маас, съчетаваща любимата на поколения приказка за Красавицата и Звяра и вечното увлечение по вълшебството и магията.

Сара Дж. Маас живее в Южна Каролина. Обожава приказките и балета, пие прекалено много кафе и е фен на популярните телевизионни програми. Когато не е заета с това да пише фентъзи романи за тийнейджъри, обикаля калифорнийското крайбрежие.

Може да откриете книгата и на английски език - A Court of Mist and Fury.

"Навярно винаги съм била пречупена и тъмна отвътре. Навярно някой, роден с добро сърце, щеше да остави новия кинжал и да посрещне смъртта вместо онова, което стоеше пред мен. Навсякъде имаше кръв. Едва задържах кинжала в разтрепераната си, окървавена ръка и рухвах малко по малко, докато безжизненото тяло на младия Върховен елф изстиваше върху мраморния под. Не можех да пусна оръжието, не можех да помръдна от мястото си.
– Чудесно - рече гърлено от престола си Амаранта.
– Пов­тори. Чакаше ме още един ясенов кинжал и още един колени­чил елф. Този път жена. Знаех кои думи ще произнесе. Коя молитва ще изрече. Знаех, че ще я убия също като младежа в краката ми. За свободата на всички, за свободата на Тамлин бях гото­ва да го сторя. Аз бях палачът на невинни души и спасителката на един народ.
– Теб чакам, прекрасна Фейра - провлачи Амаранта. Тъм­ночервената коса лъщеше като кръвта по ръцете ми. По мрамора. Убийца. Главорез. Чудовище. Лъжкиня. Измамница. Нямах представа за кого са тези думи. Границата между двете ни с кралицата отдавна се беше размила. Пръстите ми пуснаха дръжката на кинжала и той издрън­ча на пода, разплисквайки локвата с кръв. Червени пръски покриха износените ми ботуши - спомен от живота на прос­тосмъртна, който бях оставила толкова далеч зад себе си, че вече можех да го объркам с някой от трескавите сънища, превзели нощите ми през последните няколко месеца. Обърнах се към жената, коленичила в очакване на смърт­та си. Голямата качулка висеше около главата , а финото тяло не трепваше дори. Готова беше да посрещне края си, да принесе живота си в жертва. Посегнах към втория ясенов кинжал върху възглавничка от черно кадифе и стиснах ледената му дръжка в топлата си, влажна ръка. Стражите свалиха качулката. Веднага познах лицето пред себе си. Разпознах синьо-сивите очи, кестеняво-златистата коса, плътните устни и подчертаните скули. Познах ушите, които леко се бяха извили, мощните, изваяни крайници, ефирния безсмъртен блясък, заличил всяко човешко несъвършенство. Познах празнотата, отчаянието, горестта, струящи от ли­цето. Ръцете ми не потрепнаха, като вдигнах кинжала. Щом сграбчих жилестото рамо и вперих поглед в омразното лице - моето лице. И забих ясеновия кинжал в собственото си сърце.

Повърнах в тоалетната чиния, прегърнала хладния пор­целан, докато се мъчех да заглуша неприятните звуци. Единствено лунната светлина осветяваше просторната мраморна баня, върху чийто под се гърчех тихо. Тамлин не се беше събудил заедно с мен. И тъй като в пър­вия момент помислих мрачната си стая за безкрайната нощ в тъмниците на Амаранта, а студената пот, обливаща тялото ми - за кръвта на онези елфи, веднага хукнах към банята. Вече петнайсет минути стоях тук и чаках гаденето да стих­не, настойчивото треперене да се разлее в тялото ми като малки вълнички по езерна повърхност и да отшуми. Вкопчих се задъхано в порцелановата чиния и опитах да укротя дишането си. Просто кошмар. Един от многото, които ме преследваха и наяве, и насън в последно време. Бяха минали три месеца от В недрата на Планината. Три месеца на приспособяване към безсмъртното ми тяло, към света, борещ се за оцеляване след опустошителния удар на Амаранта. Съсредоточих се върху дишането си - вдишвай през носа, издишвай през устата. И отново. Когато най-сетне стомашните ми спазми утихнаха, се от­къснах от тоалетната, но не стигнах далеч. Само до съсед­ната стена и пукнатия прозорец с изглед към нощното небе, откъдето ветрецът облъхна лепкавото ми лице. Облегнах гла­ва на стената, долепяйки длани към ледения мраморен под. Беше истински. В действителност бях оцеляла; бях се измъкнала. Освен ако и това не беше сън - просто трескав сън в тъм­ниците на Амаранта, след който щях да се събудя в онази килия и... Свих колене към гърдите си. Истина. Истина. Устните ми оформяха беззвучно думите. И продължиха така, докато не се осмелих да пусна колене­те си и да вдигна глава. Жестока болка прониза ръцете ми... Несъзнателно ги бях свила в юмруци, толкова стегнати, че ноктите ми едва не бяха пробили кожата на дланите ми. Безсмъртна сила - по-скоро проклятие, отколкото дарба.

Три дни след завръщането си изкривявах и прегъвах всеки сребърен прибор, който докоснех, препъвах се в собстве­ните си по-дълги, по-бързи крака толкова често, че Алис се принуди да изнесе всички ценни вещи от стаята ми (дори ми се ядоса, когато съборих една ваза на осемстотин години от масата), и строших не една, не две, а цели пет стъклени врати... просто защото неволно ги затварях твърде силно. Вдишах през носа и разперих пръсти. Дясната ми ръка беше чиста, гладка. Съвършено елфиче­ска. Обърнах лявата си ръка и загледах спиралите от тъмно мастило, които покриваха пръстите, китката ми и стигаха чак до лакътя, изсмуквайки тъмнината от стаята. Окото в средата на дланта ми сякаш ме наблюдаваше, спокойно и коварно като котка; продълговатата му зеница изглеждаше по-широ­ка отпреди. Явно се приспособяваше към светлината, както правеха и очите на простосмъртните. Впих намръщен поглед в него. В другия чифт очи, които ме наблюдаваха през мастиле­ните му очертания.

За трите месеца тук не бях получила ни вест, ни кост от Рис. Нито дума. Не смеех да попитам нито Тамлин, нито Люсиен, нито когото и да било от страх въпросът ми да не разбуди Великия господар на Двора на Нощта, да му напом­ни за глупавата сделка, която бях сключила В недрата на Пла­нината: че една седмица месечно ще бъда негова като благодарност, задето ме беше спасил от сигурна смърт. Но ако по някакво чудо Рис беше забравил, аз не можех. Същото важеше за Тамлин, Люсиен и още много хора. Не и при наличието на татуировката. Дори накрая Рис... дори да не ми беше точно враг... Ала на Тамлин определено си оставаше враг. Както и на всеки друг двор. Малцина прекосяваха границите на Двора на Нощта и се връщаха живи. Никой не знаеше със сигур­ност какво съществува в най-северната част на Притиан. Чукари и мрак, и звезди, и гибел. Но аз самата не възприемах Рисанд като враг при послед­ния ни разговор, в часовете след поражението над Амаранта. Не бях споделила на никого за тайната ни среща, за неговите думи, за моята изповед. Радвай се, че имаш човешко сърце, Фейра. Съжалявай онези, които не чувстват нищо. Стиснах пръстите си в юмрук, скривайки окото, прокле­тата татуировка. Изправих се бавно на крака, пуснах водата в тоалетната и отидох до мивката, за да изплакна устата и лицето си. Щеше ми се да не усещах нищо. Щеше ми се човешкото ми сърце да се бе променило заедно с останалото ми тяло, да се беше превърнало в без­ смъртно парче мрамор. Всичко беше за предпочитане пред разкъсаната буца чернота, изливаща сукървицата си в мен. Тамлин не се разбуди, когато влязох с тихи стъпки в тъм­ната стая; голото му тяло остана неподвижно върху леглото. За момент се полюбувах на изваяните мускули по гърба му, обгърнати нежно от лунната светлина, на златистата му коса, разчорлена от съня и от пръстите, които бях прокарвала през нея, докато правехме любов по-рано.

За него - бях сторила всичко онова за него. Без миг коле­бание бях опустошила себе си и безсмъртната си душа. А сега трябваше цяла вечност да живея с мисълта за това. Продължих към леглото с все по-тежки, по-непосилни стъпки. Чаршафите бяха хладни и сухи и аз се пъхнах между тях, свих се с гръб към него и обвих тялото си с ръце. Ди­шането му беше дълбоко, равномерно. Но елфическите ми уши... понякога се чудех дали не чувам как дъхът му пресек­ва, макар и само за миг. Никога нямах смелостта да попитам дали е буден. Тамлин не се събуждаше, когато кошмарите ме изтръгва­ха от съня ми; когато повръщах нощ след нощ. Дори да знае­ше за всичко това, не обелваше нито дума. Наясно бях, че подобни сънища преследват и него тол­кова често, колкото и мен. Първия път се събудих, опитах да поговоря с него. Ала той отблъсна ръката ми с потно рамо и се превърна в онзи звяр с козина, нокти, рога и остри зъби. Остатъка от нощта прекара до леглото ми, наблюдавайки вратата, големите прозорци. Оттогава последваха много такива нощи. Свита на кълбо в леглото, придърпах завивката по-нависо­ко, за да се скрия от хладния въздух. Бяхме постигнали мъл­чаливо съгласие - да не позволяваме на Амаранта да спече­ли, признавайки, че още ни измъчва и насън, и наяве. Пък и беше по-лесно да не му обяснявам. Да не му раз­кривам, че освобождавайки него, избавяйки народа му и цял Притиан от Амаранта... бях сразила себе си. А не вярвах, че дори цяла вечност ще е достатъчна, за да поправя случилото се."
Из книгата

Егмонт България ЕАД
София, 1142
ул. Фритьоф Нансен №9
sales@egmontbulgaria.com