Граница

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". "Книгата "Граница" на Емил Тонев стои като километричен камък в началото на новата българска литература след промените. Първият километричен камък. Това сега е забравено, но така беше. По романа "Граница" навремето беше направен едноименният филм "Граница" (1994 г.), който предизвика огромен скандал и беше забранен за излъчване по държавната телевизия директно от Генералния щаб на Българската армия. Емил Тонев със своя брутален реализъм знае какво прави в писането".
Деян Енев

"Никога не разбра що за човек е бил Гларуса. За смъртта тук не се говореше на глас. Смъртта беше табу, черно-бял калейдоскоп, в който никой не иска да погледне, за да не види собствената си сянка. Запомни го така - проснат върху носилката, увит в мръсния, просмукан с изсъхнала кръв брезент. Лявата страна на лицето му липсваше. На нейно място имаше безформена черно-виолетова маса, спечена около тъмния съсирек на изтеклото око. Под брадичката се виждаше обгоряла дупчица, покрита с тъмнокафяв струпей.

Куршумът беше минал през главата на Гларуса, оставяйки след себе си разкъсана черна плът и голям неправилен отвор върху лявата половина на темето, откъдето бе излязъл. Подпухналият, овъглен от газовете език се подаваше между полуотворените му устни, напукани и обложени със сиво-жълт налеп. Парченца мозък и черепни костици се бяха вплели в сплъстената тъмнокестенява коса около дупката и приличаха на капки тъмнорозов сладолед, изтърван на тротоара от несръчно дете...

Красавеца потръпна от идиотското сравнение, но то бе единственото нещо, което му дойде наум, останалото беше горчива пяна и стъклен прах, изпълнили браздите на собствения му мозък. Миг след това се учуди на себе си: в пресъхналото, кухо съзнание все пак някой продължаваше да подрежда някаква откъсната от обстоятелствата мисъл. Проливният септемврийски дъжд монотонно стържеше скалите наоколо и мътни вади текнаха към долината на юг. Беше първият дъжд от месеци насам, но каменистата земя на платото бързо се насити на водата. Красавеца вдигна ръка и избърса лице с опакото на дланта си... Наведе се и взе захвърления автомат. Днес, почти година след първата му и единствена среща с Гларуса, обезобразеното тяло на друг мъртвец лежеше върху пръстта на петдесетина метра нататък, към невидимата през тънките струи на дъжда линия на граничната бразда...

Втора глава
Скапаната газка се тресеше по разбитото шосе към планината и повръщаше след себе си кълба зловонен дим. Като тромав бръмбар пълзеше камионът през пустошта, мърляво слънце припичаше анемичните дървета край пътя и късната есен изглеждаше някак тъжна и апатична.

Под дрипавото платнище на каросерията като парцалени кукли се люшкаха петимата остригани, навлечени с вълнени, лайнянокафяви униформи, новобранци – попълнението. Между зелените вещеви торби в краката им трополеше количката с продукти. Телена касета, пълна със свински крака и вътрешности, се поклащаше върху щайгите с хляб, консерви и буркани доматено пюре. Навирила опърлени уши, огромната четинеста глава на прасето стоеше най-отгоре и гледаше с дупките на избодените си очи назад към изминатия път.

Едно светлооко скулесто момче седеше в края на пейката, до задния капак на газката. Камионът се разтресе в някаква дупка, количката залитна, потътри се по дъските на пода и с грохот се халоса в капака; главата на прасището се килна настрани и зурлата като голяма жълто-розова двуцевка се вторачи в лицето на светлоокия. Той смръщи вежди, оголи зъби и изръмжа срещу мъртвата паст на животното. После се засмя и се озърна. Другите го гледаха ухилени, само едно момче с щръкнала черна коса невъзмутимо спеше, подпряно на канатата, а плоският му тил ритмично хлопаше в дървото.

Подготовката в базата бе свършила, днес пътуваха към заставата. Светлоокият не знаеше какво си мислят другите копелета, но то едва ли беше по-различно от онова, което се въртеше в собствената му глава. Сухото бръмчене на машинката за стригане беше сложило преди три месеца точка на нещо и бе поставило първата буква на друго нещо. Добро или лошо, нещото-изречение трябваше да бъде прочетено по някакъв начин. Или просричано - кой както може. Днешният ден в камиона вероятно беше само една малка запетая от цялата история. Протегна се, разкърши рамене, облегна се назад и сръга с лакът дребното очилато момче до себе си.
– Остават още има-няма две години, Малък, нищо работа - надвика светлоокият рева на газката и възбудено избарабани по коленете си.

Спряха на бариерата. Жълто-червената раирана караулка стърчеше като кошер насред безлюдния кър. Светлоокият се изправи, надникна над опънатото платнище и тихо подсвирна. Току пред табелата с надпис на три езика: "Внимание! Гранична зона! Преминаването забранено!", беше спряла бяла жигула. Висок, мургав тип в парадна униформа беше прегърнал през кръста стройна руса мацка. Тя беше хубава - дългокрака, с бухнала руса коса и ярко начервени устни. Мургавият я държеше малко недодялано, като че крепеше в дланите си нещо чупливо. Момичето го прегърна през врата, прошепна нещо в ухото му и се засмя. Цветните ѝ дрехи и тя самата изглеждаха някак чудновато сред буренясалата сивота на полето.

Постовият обиколи, хвърли едно око на момчетата в каросерията, вдигна бариерата и викна нещо неразбрано на войника и момичето. Моторът на газката се закашля, чу се как шофьорът шумно превключи на скорост. Светлоокият се тръсна на пейката.

Камионът бавно потегли и подмина бялата кола. Мургавият тип се засуети, набързо целуна момичето и хукна. Хвана се в движение за задния капак на газката, скочи и се прехвърли в каросерията. Един дебел и космат като мечка новобранец си смести задника навътре. Непознатият седна срещу светлоокото момче, подпря лакти на коленете си и се втренчи в количката с продукти. Камионът тромаво взе да набира скорост през дупките на шосето, което вече се катереше и лъкатушеше към северозападните склонове на планината.
– Готино гадже - рече някой.

Мургавият ги изгледа безучастно. Слабото му, симпатично лице беше изопнато, външните ъгълчета на очите му бяха леко дръпнати нагоре, като на египетските рисунки от учебниците по история. Замълчаха. Светлоокият се обърна назад. Русото момиче и бялата кола се смаляваха в далечината, огрени от мързеливите жълтеникави лъчи на залязващото слънце. Внезапно, като опарване, усети върху бузата си погледа на мургавия. Изви глава и срещна очите му. Бяха тъмни, насмешливи и студени.

– Как е? - гласът беше нисък и леко прегракнал.
– Добре е - отвърна.
– Не е добре - рече мургавият, примигна лениво и ги огледа един по един с крива усмивка. - Гумени слипове взехте ли си?
Вдигнаха неразбиращо вежди.
– За ташаците, бе - уточни сериозно той. - Иначе ще ви увиснат до коленете от наряди.
Засмяха се глупаво. Мургавият не продума повече. След два часа, когато бе започнало да мръква, минаха покрай задрямало село, сгушено край коритото на пресъхнала рекичка. После камионът намали, излезе от шосето и кривна нагоре по черния път към заставата. Мургавият се облегна на канатата и се зазяпа в изровените коловози. В тъмната коса над ушите му проблясваха подранили бели косъмчета.

Пристигнаха по тъмно. Беше хладно, някъде гореше печка с въглища и разнасяше остър мирис на зима из планинското подножие. Отгоре стърчаха тъмните силуети на чукарите, обрасли тук-там с криви борчета и хвойна. Рядка мъгла се стелеше по разкаляния плац между схлупените, измазани в сиво и зелено сгради. Мътните прожектори едва разсейваха лигавия мрак и жълтите прозорци на наредените в неправилен кръг помещения изглеждаха като изрязани от шоколаден станиол.

Скочиха от газката. Тя изхърка, направи маневра по плаца и опря задница до циментовата рампа пред мъждиво осветена врата с надпис "Склад". Петимата нови се скупчиха с торбите в ръце. Добре дошли на майната си, поздрави ги мислено светлоокият. С кожата си усещаше разстоянието от оня град, в който бе оставил осемнайсетте си години и нещо друго, което вече размиваше очертанията си, сякаш трите подготвителни месеца в базата бяха кофа вода, плисната върху акварела на паметта му. Този стаен в гънките на планината пост му се струваше последна спирка и въпреки усилията да си внуши, че времето минава бързо, не успяваше да побере в мисълта си думите "две години". Какво представляваха те, по дяволите: сбор от хлъзгави седмици, дни, часове, минути, произволен и безсмислен набор от звуци или нещо друго, неуловимо и тайнствено?...

По рампата се мярнаха сенки на хора, чуха се трясъкът на отворения капак и грохотът на количката с провизиите.
– Хайде бе, какво чакате? - провикна се някой.
От сумрака поникна разпасан военен без шапка и се довлече при новобранците. Строиха се криво-ляво и се втренчиха в кирливите му капитански пагони. Офицерът едва ли имаше повече от четирдесет години, обаче изглеждаше поне на шейсет. Беше сух, изпит и нервозен, торбичките под очите му бяха с цвят на вкиснал каймак. Избелелите дрехи висяха по тялото му като чужди, под зелената риза се подаваше дрипав сив пуловер. Връстниците на тоя екземпляр вече сигурно бяха полковници и отдавна не гниеха по разни шибани застави, запокитени накрай света, даде си сметка светлоокият.

Офицерът затътри крака пред петимата, спря, завъртя се бавно на пета и пак закрачи напред-назад като механична кукла с кръстосани зад гърба ръце. Вонеше на пиене и сякаш някаква мътна слуз пълнеше очите му. Огледа момчетата с мрачен и кух поглед, изсумтя и повтори прегракнало:
– К'во чакате, а? Покана ли чакате? Да ви калесат с бъклица?
После вдигна ръка, посочи безмълвно към чардака на двуетажната сива сграда отсреща и като призрак се понесе към рампата, размахал крачоли в утаяващата се по плаца мъгла. Там, върху циментовата плоча на рампата, три сенки избутваха количката за провизии през вратата на склада.

Нарамиха торбите и мълчаливо се запрепъваха един след друг към стълбите. Подметките им лепнеха и мляскаха по влажната пръст, избила между набития в нея рядък чакъл. Внезапно светлоокият се блъсна в гърба на дребното русоляво момче, което вървеше пред него. Спря.
– Давай бе, Малък, що се...
Зад лупите на очилата видя широко отворените очи на Малкия и се сепна. Проследи погледа му и изстина. Усети как собствената му челюст увисна като откачена от ставите.

Върху количката, прострян в походна носилка, лежеше човек с войнишка униформа. Човек беше много силно казано. Половината лице на трупа го нямаше, яката и раменете на куртката му бяха блестящи и черни от съсирена кръв. Тялото бе надве-натри увито в брезент, само една зловеща и кървава ръка се подаваше изпод платнището. Гледаха вцепенени как трите прегърбени сенки дотикаха количката до камиона, набутаха я вътре и лашнаха задния капак. Капитанът се измъкна от склада, метна издута войнишка торба в каросерията и тръгна като сомнамбул нанякъде. Газката изрева диво, превключи на скорост и червените ѝ габарити потънаха в рехавата мъгла край прогнилата бариера на заставата...

Някой сложи ръка върху рамото на светлоокия. Той затвори уста и преглътна. До него стоеше мургавият тип и гледаше в тъмното след изчезналия камион. После прокара длан през лицето си, обърна се и бутна двете момчета към стълбите на чардака."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg