Ал

Неиздавано досега на български продължение на "Пилето". Последните думи на Пилето към неговия приятел Ал в едноименния шедьовър на Уилям Уортън са: "Но си струва труда да се опита." И точно с това се заема Ал, след като се измъква от хватката на армията и военното безумие. Той си купува армейски джип, пребоядисва го в предизвикателно жълто, нарича го Пеперудата, и поема по безкрайните американски пътища, за да се опита да преодолее травмите си.

Обсебен от свободния на пеперудите, той жадува да ги опознае истински - точно както неговият приятел Пилето превърна в център на живота си канарчетата. Воден от порив към красивото, той открива таланта си на художник, както и човек, с когото да сподели мечтата си да свие гнездо далеч от хората и градовете.

"Ал" е блестящо продължение на "Пилето" - книгата, която обезсмърти Уортън и неговия копнеж към свободата. Но и творба със собствено очарование и страст към живота извън ограниченията на обществото.

Книгата в ръцете ви не е излизала на английски език. Преводът е от полски език, на който единствено са издадени и други творби на големия писател, писани в края на XX и началото на XXI век. Това е една от мистериите, които обграждат живота на художника Алберт Уилям Дю Ейме, който под името Уилям Уортън спечели милиони читатели по света с романите си "Пилето", "Татко", "Отбой в полунощ", "Последна любов" и други.

"Не съм очаквал, че ще отнеме толкова време да се измъкна оттам. Старая се доктор Уайс да разбере какво се случи в действителност, че нещата при мен са постарому, но той не може да го разбере, не иска дори да слуша какво му говоря. Настоява, че всичко това е скрито продължение на фантазията, в която съм изживял значителна част от живота си. Никога не е разбирал изпарилия се образ на Пилето – чудния продукт на моето въображение, необходим за собствената ми реинкарнация – който да стане причина моят живот отново да придобие смисъл, а аз да си възвърна вярата в хората. Най-накрая се отказва от по-нататъшни опити. Уайс убеждава армейското ръководство, че никога няма да бъда в състояние да се избавя от това алтер его, което е поело контрола над мен. Никога няма да му се удаде да разбере това, което ми се е случило. Но аз бавно осъзнавам, че е напълно излишно. Поне докато се опитвах да му обяснявам какво е станало, разбрах повече за своя вътрешен живот, това, от което – надявам се – ще покълне новият ми живот.

В края на краищата получавам седемдесет процента инвалидност, при условие че веднъж на всеки две години ще идвам във военната болница на контролен преглед. Така че е установено официално, че не представлявам заплаха за никого, а моята така наречена лудост е в лека форма, нещо неизлечимо. След уволнението ми от армията получавам съвкупно възнаграждение за целия си престой в болницата, а в добавка и още триста долара обезщетение. Излизам от болницата вече без жълтите си книжа, но затова пък с над две хиляди зелени в джоба си. Докато съм инвалид, ще получавам всеки месец по двеста гущера. Трябва да благодаря за това на доктор Уайс. Успях да го убедя, че съм щастлив човек, а нещото, което нарича мои фантазии, не ми оказва никакво негативно влияние. В края на краищата като че ли останахме приятели, доказателство за това бяха условията, при които успях да се уволня.

Както го формулира Уайс, общо взето не съм съвсем инвалид. Вероятно за да може, ако войната продължи, да ме изпратят обратно на фронта. Моята инвалидност има личен характер. После, както обикновено, следва дълъг разговор за това, че лудостта може да бъде разбирана двояко: в първия случай човек става опасен за обществото, в другия болестта предизвиква дискомфорт единствено за психично болния и го отчуждава от обществото. Мога да бъде причислен към втората група, но изглежда, сякаш дори самият аз не си давам сметка за своето състояние. Май само в армията могат да наговорят подобни глупости.
Още не искам да се връщам вкъщи. По време на войната родителите ми се преместиха в Калифорния. Знам, че са ме зарязали, убедени, че ще прекарам остатъка от живота си в някоя психиатрия. Полага ми се билет до мястото, където са ме взели на служба, или там, където се е преместило семейството ми. Избирам си първата възможност. Добре знам какво искам да направя сега. Армията ми плаща пътуването до Филаделфия, където съм живял през цялото си детство, но от влака, тръгнал от болницата в Кентъки, слизам по пътя – във Форт Дикс в щата Ню Джърси.
Узнал съм, че армията провежда търгове, по време на които се продават стоки от военния резерв, а сред тях джипове, които никога не са излизали по пътищата, някои дори още са покрити със смазка. Военните инвалиди с повече от петдесет процента инвалидност имат предимство на такива търгове.

Добирам се до мястото един ден преди търга, точно в момента, когато тоновете армейско снаряжение са стоварени от кораба. Прекарвам целия ден в търсене на неща, които са ми нужни. Искам да си купя преди всички джип, снабден с допъл-нителни туби за вода и вериги за гумите, а още и две одеяла и водонепромокаем офицерски спален чувал. Въртя се в околността, заговарям момчетата от транспортната колона и се запознавам със ситуацията. В края на краищата успявам да намеря почти всичко, което ми е нужно. Търгът трябва да се проведе от някой си сержант Уолтърс, така че се постаравам да се запозная с него лично. Изпиваме по няколко бири в бюфета, а по-късно Уолтърс намира за мен свободен нар в казармата. Както ми казва, и без това повечето от наровете си стоят празни.

Уговаряме се, че Уолтърс ще напише в документите, че е продал на търга избрания от мен джип, който е дошъл с последната колона. Занасям четиристотин долара на офицера касиер. Уолтърс ми добавя още тубите за вода, спалния чувал и одеялата. Изразходвам за това още петдесет долара, от които двайсет отиват за платеца, и по този начин уреждаме търга. Джипът изобщо не попада на него.
Привеждането на колата в изправност ми отнема няколко часа работа в сервиз. Повечето части, които биха могли да ръждясат от морската вода по време на спирания в пристанище или пътуването през океана, са покрити със смазка или солидол. Премахването на този пласт изисква адска работа. Момчетата от транспортната колона ми заемат всички необходими инструменти, включително ацетиленова горелка. Показват ми как да работя с нея, и ме разпитват какво планирам.

– Да премина с това чудо през целите Щати, за да узная заради какво за малко не загинах.
Избухва смях, но усещам, че са на моя страна. Мога да разчитам на тяхната помощ във всички начинания против армията. Повечето чакат вече само да се уволнят, трябва още да си вземат съответното количество точки. "Службата за родината" дава едва една точка за месец, така че всички мразят армията с цялото си сърце. Разбирам ги много добре. Почти всеки път, когато моля за някакъв необходим ми инструмент, чувам, че мога да го задържа за себе си, сигурно ще ми потрябва по време на толкова дългото пътешествие. Инструментите, които свивам по този начин от армията, накрая напълват цяла кутия от муниции.

Преправям джипа така, че да загуби част от военния си характер. Упражнявам шофиране на полигон. Преди това никога не съм си имал работа с моторно превозно средство на четири колела. Момчетата стигат до извода, че сигурно ми хлопа дъската, щом се каня да тръгна на такъв дълъг път, а не умея да карам дори собствената си кола. Сега всички ме смятат за безобидна откачалка. Оказва се обаче, че ми е нужно съвсем малко време, за да науча всичко. Упражнявам се да паркирам и да правя другите маневри, които според момчетата ще са ми необходими, за да взема шофьорска книжка. Вече съм забравил, че карането на кола може да бъде такова удоволствие. Момчетата ми обясняват, че трябва да регистрирам колата, да ми издадат регистрационни табели и да изкарам книжка. Може да се каже, че вече съм готов да се заема с всичко това. Първо обаче искам да построя сгъваем покрив и да открия хамак с подходящите размери. Все пак възнамерявам да живея в този джип.
Успявам да намеря необходимите ми материали в Трентън, в магазин за ветроходно оборудване. Платното е здраво и е водоустойчиво, обикновено от такова се шият покривала за лодки. Платът е много тежък, затова решавам да рискувам и отивам да го взема от магазина с джипа. Използвам възможността да регистрирам колата, купувам си временни регистрационни табели и ги завинтвам с присвоената отвертка.
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525