Коралайн

Коралайн Нийл Геймън Времетраене: 0:58 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

В новия апартамент на семейството на Коралайн има двадесет и един прозореца и четиринайсет врати. Тринайсет от вратите се отварят и затварят. Четиринайсетата е заключена, а зад нея има само тухлена стена - до деня, когато Коралайн я отключва и открива коридор към друг апартамент в друга къща, досущ като нейната. Но и различна...

Отначало всичко в другия апартамент изглежда чудесно. Кутията за играчки е пълна с ангелчета, които се навиват с пружини и летят из спалнята, с книги, чиито картинки се гърчат, пълзят и трепкат, с малки черепи на динозаври, които тракат със зъби. Но тук са и другите майка и баща, които искат Коралайн да остане при тях и да бъде тяхното малко момиченце. Те искат да я променят и да не ѝ позволят да си тръгне...

"Тази книга ще ви накара да изтръпнете от главата до петите. Тя притежава деликатния ужас на най-хубавите вълшебни приказки и е истински шедьовър!"
Тери Пратчет

"Мисля, че тази книга най-после ще избута Алиса в страната на чудесата от пиедестала."
Робърт Джордан

Нийл Геймън, авторът на Американски богове е носител на престижни литературни награди. Неговите книги радват хора от всички възрасти по света.

"Коралайн откри вратата малко след като се преместиха.
Къщата беше много стара - имаше таван под покрива, мазе под земята и буренясала градина с огромни стари дървета.
Семейството на Коралайн не притежаваше цялата къща - тя беше твърде голяма. Затова само част от нея беше тяхна.
В старата къща живееха и други хора.
Госпожица Спинк и госпожица Форсибъл живееха в апартамента отдолу, на приземния етаж. И двете бяха стари и закръглени и имаха няколко застаряващи шотландски териера с имена като Хамиш, Андрю и Джок. Някога госпожици Спинк и Форсибъл били актриси, така каза госпожица Форсибъл на Коралайн при първата им среща.
– Да, Каролайн - каза госпожица Спинк, бъркайки името на Коралайн, – с госпожица Форсибъл някога бяхме известни актриси. Професионалистки, миличка. Не давай на Хамиш плодов кейк, защото цяла нощ няма да спи от болки в корема.
– Казвам се Коралайн, а не Каролайн - каза Коралайн.

В апартамента отгоре, под покрива, живееше един побъркан старец с големи мустаци. Той разказа на Коралайн, че дресира цирк от мишки, но не позволяваше на никого да го види.
– Някой ден, малка Каролайн, когато ги подготвя, целият свят ще види чудесата на моя миши цирк. Попита ме защо не можеш да ги видиш сега, нали така?
– Не - тихичко каза Коралайн. – Помолих ви да не ме наричате Каролайн. Казвам се Коралайн.
– Не можеш да видиш сега мишия цирк - каза мъжът от горния етаж, – защото още не сме приключили с репетициите. Освен това отказват да свирят песните, които написах за тях. Всички песни, които пиша за мишките, звучат така: та-ра-ра-ра-рам, а те свирят на-на-на-на. Мисля да пробвам какво ще стане, ако ги храня с различни видове сирене.

Коралайн си мислеше, че няма никакъв миши цирк, че старецът вероятно си го измисля.

В деня, след като се нанесоха, Коралайн тръгна на изследователска експедиция.

Първо проучи градината. Беше голяма - най-отзад имаше тенискорт, но никой в къщата не играеше тенис, затова в оградата около него имаше много дупки, а мрежата беше почти напълно изгнила; имаше стара розова градина, пълна с подрязани и покрити с петна розови храсти; алпинеум, който се състоеше само от камъни и кръг тъмнозелена трева, очертан от жълтеникавокафяви отровни гъби, които миришеха ужасно, ако случайно ги настъпиш.

Имаше и кладенец. Още първия ден, когато семейството на Коралайн се нанесе в къщата, госпожици Спинк и Форсибъл се погрижиха да кажат на Коралайн колко е опасен кладенецът и я предупредиха да стои далеч от него. Затова Коралайн реши да го разгледа - трябваше да е сигурна къде е, за да не го доближава.

Откри го на третия ден на избуялата поляна до тенискорта, зад китка дървета - нисък тухлен кръг, почти невидим сред високата трева. Кладенецът беше покрит с дъски, за да не падне някой вътре. На една от тях имаше малка дупчица и Коралайн прекара цял следобед, като хвърляше камъчета и жълъди в нея и броеше, докато чуе как пляскат във водата долу.

Освен това потърси животни. Намери таралеж и стара кожа от змия (без змията), един камък, който много приличаше на жаба, и една жаба, която много приличаше на камък. Видя и надменен черен котарак, който седеше по стените и дънерите на дърветата и я наблюдаваше, но се измъкваше, щом Коралайн поискаше да си поиграе с него. Така прекара първите си две седмици в къщата - в изследване на градината и околността. Майка ѝ я викаше за вечеря и обяд. Освен това Коралайн не трябваше да забравя да се облече топло, преди да излезе, защото тази година лятото беше много хладно; но тя правеше експедиции всеки ден, докато не заваля и трябваше да си остане у дома.

– Какво да правя? - попита Коралайн.
– Почети книжка - отвърна майка ѝ. – Гледай някоя видеокасета. Играй си с играчките. Иди да досаждаш на госпожица Спинк, госпожица Форсибъл или на побъркания старец от горния етаж.
– Не - отвърна Коралайн. – Не ми се прави нищо такова. Искам да изследвам.
– Не ме интересува какво ще правиш - каза майка ѝ, – стига да не разхвърляш.

Коралайн отиде до прозореца и се загледа в дъжда. Не беше от онзи дъжд, в който можеш да излезеш, а от другия, който се хвърля от небето и се разплисква върху всичко долу. Беше сериозен дъжд и очевидно се бе заел да превърне градината в кална супа. Коралайн беше изгледала всичките си видеокасети. Играчките ѝ бяха омръзнали, а и беше прочела всичките си книги. Включи телевизора. Минаваше от програма на програма, но навсякъде даваха само мъже в костюми, които говореха за стоковата борса, и предавания за възрастни с досадни гости. Най-после намери какво да гледа - втората половина от научнопопулярен филм за нещо, наречено защитна окраска. Видя животни, птици и насекоми, които се маскираха на листа, клончета или други животни, за да се скрият от враговете си. Стана ѝ интересно, но свърши твърде бързо, а след него започна филм за някакъв хлебозавод. Време бе да поговори с баща си. Бащата на Коралайн си беше у дома. И двамата ѝ родители работеха с компютри, което означаваше, че често си бяха вкъщи. Всеки си имаше собствен кабинет.

– Здравей, Коралайн - каза баща ѝ, когато тя влезе. Без да се обръща.
– Пфу - каза Коралайн. – Навън вали.
– Да - съгласи се баща ѝ. – Вали като из ведро.
– Не - възрази Коралайн. – Вали си от небето. Мога ли да изляза?
– Какво казва майка ти?
– Не можеш да излезеш в такова време, Коралайн Джоунс.
– Значи не може.
– Но аз искам да продължа с изследването.
– Ами тогава изследвай апартамента - предложи баща ѝ. – Ето ти лист и химикалка. Преброй всички врати и прозорци. Запиши всички сини неща. Направи изследователска експедиция до кухненския бойлер. И ме остави да работя.
– Може ли да отида в гостната? - В гостната семейство Джоунс държаха скъпите (и неудобни) мебели, които бабата на Коралайн им беше завещала. Не разрешаваха на Коралайн да влиза там. Никой не влизаше в гостната освен при тържествени случаи.
– Стига да не разхвърляш. И не пипай нищо.

Коралайн внимателно обмисли това, после взе листа и химикалката и тръгна да изследва апартамента.

Откри кухненския бойлер (беше в един шкаф в кухнята).
Преброи всичко синьо (153).
Преброи прозорците (21).
Преброи вратите (14).

От всички врати, които откри, тринайсет се отваряха и затваряха. Последната - голяма резбована врата в ъгъла на гостната - беше заключена.
Тя попита майка си:
– Накъде води тази врата?
– Наникъде, миличка.
– Трябва да води нанякъде.

Майка ѝ поклати глава, после каза:
– Виж.
Взе връзка ключове от касата на кухненската врата, внимателно ги прегледа и избра най-стария, най-големия, най-черния и най-ръждясалия. Отидоха в гостната и майка ѝ отключи вратата. После я отвори. Беше права. Вратата не водеше наникъде. Зад нея имаше тухлена стена.

– Когато къщата е принадлежала само на едно семейство - каза майката на Коралайн, – тази врата е водела нанякъде. – Но когато са я разделили на апартаменти, просто са зазидали вратата. Зад нея е празният апартамент в другата част на къщата; онзи, който още не е продаден. Тя затвори вратата и върна ключовете на мястото им.
– Забрави да заключиш - каза Коралайн.
Майка ѝ сви рамене.
– Защо да я заключвам? Нали не води наникъде?
Коралайн не отговори.
Навън почти се беше смрачило, но дъждът продължаваше да вали, трополеше по прозорците и замъгляваше светлините от фаровете на колите на улицата. Бащата на Коралайн спря да работи и им приготви вечеря.
Коралайн се нацупи.
– Татко - каза тя, – пак си сготвил рецепта.
– Задушени картофи с праз, гарнирани с розмарин и топен кашкавал - призна той.
Коралайн въздъхна, отиде до хладилника и си извади чипс и минипица, които се приготвяха в микровълновата фурна.
– Знаеш, че не обичам рецепти - каза тя на баща си, докато вечерята ѝ се въртеше, а малките червени цифри върху микровълновата фурна намаляваха до нула.
– Ако ги опиташ, може и да ти харесат - каза бащата на Коралайн, но тя поклати глава.
Същата нощ Коралайн лежеше будна в леглото си. Дъждът беше спрял и тя почти бе заспала, когато внезапно чу туп-туп-туп. Седна в леглото. Нещо каза скръъ... ъъъц.

Коралайн стана и надникна в коридора, но не видя нищо необичайно. От спалнята на родителите ѝ се дочуваше тихото хъркане на баща ѝ, а от време на време майка ѝ бълнуваше насън. Коралайн се чудеше дали не е сънувала. Нещо помръдна. Приличаше на сянка, която хукна бързо назад по тъмния коридор като малко късче от нощта Надяваше се да не е бил паяк. Паяците я караха да се чувства много неспокойна. Тъмният силует влезе в гостната и Коралайн го последва малко уплашена. Стаята беше тъмна. Единствената светлина идваше от коридора и Коралайн, която стоеше на вратата, хвърляше огромна и разкривена сянка върху килима - приличаше на гигантска кльощава жена. Тъкмо се чудеше дали да запали лампата, когато видя тъмния силует да се измъква изпод канапето. Той спря, после тихо притича по килима към най-далечния ъгъл на стаята. В този ъгъл нямаше мебели. Коралайн запали лампата. В ъгъла нямаше нищо. Нищо освен старата врата, която водеше към тухлената стена. Помнеше, че майка ѝ затвори вратата, но сега тя беше открехната. Едва-едва. Коралайн отиде до процепа и погледна през него. Оттатък нямаше нищо - само стена от червени тухли. Коралайн затвори старата дървена врата, угаси лампата и си легна.

Сънува тъмни сенки, които тичаха насам-натам, криейки се от светлината, докато всички не се събраха под луната. Малки черни сенки с червени очи и остри жълти зъби.
После те запяха:
– Малки сме, ала сме много.
Много сме, макар и малки.
Бяхме тука преди теб и след тебе ще останем.
Гласовете им бяха тънки, шепнещи и леко виеха. Това караше Коралайн мъничко да се страхува.
После Коралайн сънува няколко реклами, а след това изобщо нищо не сънува."
Из книгата

Известен в цял свят, Нийл Геймън присъства в речника на литературата като един от първите десет постмодерни писатели. Той е плодовит създател на проза, поезия, филмови сценарии, журналистика, комикси, текстове на песни и драматични произведения. Обект на култ, Геймън безспорно привлича широк медиен интерес. Почитателите за научна фантастика и фентъзи представляват голяма част от читателската му аудитория, а личният му блог има повече от един милион редовни посетители.

Геймън е роден в Хемпшир, Великобритания, но има полско-еврейски произход. Научава се да чете още на четири години и израства с интереса към книгите. Като дете открива любовта си към четенето и историите, поглъщайки произведенията на Дж. Р. Р. Толкин, Джеймс Бранч Кабел, Едгър Алън По, Майкъл Мооркок, Урсула Ле Гуин, Жен Улф и Г. К. Честъртън. Сам той се определя като "диво дете, което е било отгледано в библиотеките". На своя официален сайт, Геймън разказва, че любовта си към четенето дължи на библиотекарите. Той споделя с читателите си, че най-щастливите си моменти като момче е преживял, когато е убедил родителите си да го пуснат в местната библиотека по пътя към работа и прекарал целия ден там.

Писателската кариера на Геймън започва в Англия като журналист. Първата му книга е биографична, посветена е на Дюран Дюран и му отнема три месеца. Втората му книга е биография на Дъглас Адамс. "Violent Cases" пък е заглавието на първият от много съвместни проекти с художника Дейв МакКейн. Този ранен графичен роман довежда до създаването на тяхната поредица "Black Orchid", публикувана от "DC Comics". Следващата поредица - "The Sandman" - събира много фенове, голям брой американски награди (включително девет награди на "Will Eisner Comic Industry" и три награди "Харви") и претърпява 75 издания.

През 1991 г. "Sandman" става първият комикс, който някога е получил литературна награда. Нийл Геймън се утвърждава като един от пионерите в създаването на съвременните комикси, както и като автор, чиито творби пресичат жанрове и достигат до аудитории от всички възрасти. Това включва и произведения за младите читатели - например заглавия като "М като Магия".

Книгите на Геймън са жанрови творби, които отказват да останат верни на своите жанрове. Готическият ужас излиза от мода в началото на 90-те години - времето, по което Нийл Геймън започва работа по "Коралайн". Първоначално смятана за прекалено плашеща за децата, "Коралайн" печели британската Награда за научна фантастика. Анимиран игрален филм, базиран на "Коралайн", режисиран от Хенри Селик и пуснат в началото на 2009 г., печели Наградата на Британската академия за филмово и телевизонно изкуство за най-добър анимационен филм. Той е номиниран и за "Ockap" в същата категория. Романите на Нийл Геймън за възрастни "Звезден прах", "Американски богове" и "Good Omens" стават бесселъри на "Ню Йорк Таймс". По "Американски богове", за която писателят получава наградата "Хюго", е направена и телевизионна адаптация, която се излъчва по "HBO".

Нийл Геймън е автор и на сценарии за телевизонни поредици като "Neverwhere", излъчвана по BBC, игралният филм на Дейв МакКейн "Огледална маска" (2005) и други. Книгата "Звезден прах" също получава екранизация.

"Книга за гробището" е друг важен момент от творческата биография на Нийл Геймън. Тя донася на своя автор някои от най-престижните в света награди за литература - "Booktrust Prize for Teenage Fiction", медалите "Нюбъри" и "Карнеги" (Геймън е първият автор в света, който печели тези два медала с една и съща книга!), награда "Локус" и награда "Хюго". Илюстрациите на Крис Риддъл в "Книга за гробищата" пък са повод за получаването на още една престижна награда - "Кейт Грийнуей“. По книгата ще има и филмова адаптация.

Докато всички фенове на Нийл Геймън следят с нетърпение вички новости около него, ето какво казва самият той за своята работа в една лекция в "Barbican Centre", Лондон:

"Писателите - особено детските - имат задължения пред читателите. Ние сме длъжни да пишем правдиви неща, което е особено важно, когато съчиняваме истории за хора, които не са съществували, или за места, където не сме били. Трябва да разбираме, че истината не е това, което действително се е случило, а това, което ни разказва кои сме ние."

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg