Тополи по пътя - част 1 и част 2

Реалност, фантастика, фентъзи и фолклор в една много объркана история. Петър пътува към родния край, за да прекара там горещите августовски дни на отпуска си. С него е и 6-годишният му син Горан. По време на дългото пътуване до слънчевото тракийско село Петър си спомня една наистина фантастична върволица от случки отпреди 40 години, когато е бил на същата възраст като сина си. Тогава, в един горещ слънчев ден, той влиза в Трепкалото. Входът за това място се намира между две тополи край стар черен път. Никой не знае какво точно е Трепкалото, но то пропуска само деца. Деца от различни времена. Дали Трепкалото ще пусне и Горан?

Баща и син съвсем скоро ще се окажат в центъра на събития, за които дори няма смисъл да се търси обяснение. Кои са проблясващите в тъмното чонки и защо отвличат деца посред нощ? Какви са ужасяващите звуци, идващи сякаш от дълбините на небето? Каква е тайната на тракийските могили и всъщност тракийски ли са те? Още много въпроси се трупат пред Петър и Горан, а разплитането на тази все по-объркана история започва от едно джобно ножче, една дървена кутия и едно червено камъче, за да свърже съдбите на няколко души, разделени един от друг с бездна от време.

"Кутията

Помня червената светлина на залязващото августовско слънце, отразена по тапетите в стаята на баба ми. Тази светлина беше толкова плътна, колкото и жегата навън. Рамката на прозореца разделяше пламналото светло петно на четири, рисувайки голям тъмен кръст на стената. Бях на шест, а баба ни викаше един по един в стаята си. Лежеше и едва помръдваше ръцете си. Сякаш се беше стопила. Като снежен човек, попаднал незнайно защо в средата на лятото. Мама каза, че искала да се прости с нас, защото си отивала. Усещах, че няма да я видя повече, и колкото и да се опитваха да ме убеждават, че се отправяла към по-добро място, не можех да преглътна буцата в гърлото си. Седях облегнат на стената в коридора и дочувах приглушените гласове зад затворената врата. Мама беше вътре. Подсмърчаше, сякаш беше настинала, а бабиният глас почти не се чуваше на фона на лястовичето цвърчене навън. Когато мама излезе, очите ѝ бяха червени, много червени.

- Баба ти те вика. Не стой дълго, много е уморена - и забърза към кухнята. Чух как пуска водата и плиска лицето си. Влязох. Навън лястовичките се бяха укротили. Уморените лъчи на слънцето осветяваха микроскопични прашинки, застинали във въздуха на стаята, а светлината сякаш беше станала още по-червена.
- Ела, чедо. Почти шептеше. Доближих се. Погледът ѝ бе отправен навън, право към пурпурното небе на залеза, но сякаш пламъкът му не се отразяваше в тях - тя гледаше някъде много, много по-надалече.
- Наведи се да те целуна. Устните ѝ допряха челото ми. Усетих сухотата им като мека хартия. Уж знаех, че на по-доброто място я очакват, а очите ми се замъглиха.
- Не плачи, Петьо. Недей, баба. Ние пак ще се видим. Скоро. Имай ми вяра.
- И аз ли ще дойда на онова хубаво място? - изненадах се аз.
- Не, чедо - думите трудно се изнизваха от пресъхналата ѝ уста, но тя продължи:
- Не. На теб ти е много рано за там.
- Ами нали и на кака също ѝ е било рано?
- Кака ти може да е там, но може и да е навсякъде. Сега иди и отвори най-долното чекмедже на скрина. Обърнах се и бързо избърсах една издайническа сълза. Може да беше заради баба, а може и заради сестричката ми, която не познавах, а толкова много ми се искаше. Просто изчезнала малко преди да се родя. Ей така - излязла и не се върнала повече. Клекнах, дръпнах чекмеджето. Беше тежко и успях да го открехна само на една педя.
- Виждаш ли дървената кутия? Донеси я насам. Знаех тази кутия. Тя беше истинско съкровище в детските ми очи. Преди много години дядо ми е държал приборите си за бръснене в нея. Аз нося неговото име. Когато си отишъл от този свят, баба превърнала кутията в хранилище за спомени. Беше изкусно пирографирана отвсякъде.

Отгоре бе изрисуван прав път с две безкрайни редици тополи и деца, залисани в игра. От вътрешната страна на капака бе монтирано огледалце, заобиколено с блестящи камъчета. Вътре имаше снимки от времето, когато с дядо ми са били млади, снимки на сестричката ми, на мен, на мама и тате, сребърна гривна, джобно ножче, няколко накита, писма с избледняло мастило, едно сухо цвете.
- Вземи, баба, ножчето - тя едва шептеше. - То винаги е било твое. Виждаш ли двете букви? Пише ПП - това са твоите букви. Много пъти бях разглеждал съкровищата в кутията, но едва отскоро познавах буквите. Затова до този момент не бях обърнал внимание на някак набързо изчегъртаните върху метала две П-та. Сетих се, че инициалите на дядо трябва да са били ПМ и понечих да я запитам, но тя само каза:
- Потърпи. Скоро ще разбереш. Нося ножчето със себе си. Все на някого ще потрябва. Сега извикай татко си. Слънцето вече докосваше хоризонта. Навън притъмняваше.

Сладоледи

Спомням си всичко това сега. Минаха 40 години, а онази светлина в бабината стая всеки август е същата. Знам, защото двайсетина дни от летния отпуск изкарвам в родното си село. В момента пътувам натам. На задната седалка 6-годишният ми юнак седи нацупен и не вдига поглед от таблета. Сърди се, защото знае, че в края на магистралата е морето, а ние нямаме намерение да стигаме до там. Ще отбием стотина километра по-рано и ще поживеем няколко седмици в сърцето на Тракия. Хлапетата сега сякаш влизат в пубертета още преди да са тръгнали на училище. Знаят всичко. Откак се научи да чете, вече не ме пита за нищо, а направо ми обяснява кое как е и защо е, защото гугъл знаел много повече от мен. Казвам му, че търсачката показва пред него точно същото, което показва и на баща му, но си спестявам очевидната истина, че мозъкът му в момента е попивателна за факти, а моят вече дава заето от тях. И че неговите батерии са постоянно заредени, а моите имат нужда поне няколко пъти годишно да се пълнят с аромата на тракийските ветрове и синевата на родното небе. Пък и не знае какво приключение тепърва му предстои. Ще забрави и морето, и таблета...

- Хайдеее, стига си се мръщил. Край Пловдив ще спрем на Макдоналдс. Вдигна очи и се усмихна. Видя погледа ми в огледалото и побърза да се направи отново на сърдит. Бързо схвана, че се е издал и вече е късно за маймунджилъци. Затова премина в атака:
- Ама ще ми купиш два сладоледа, не един. Ако обещаеш да гледаш през прозореца и да оставиш таблета докато стигнем - да! Кратко мълчание.
- Съгласен. Край магистралата в бърза броеница се изниза ред тополи."
Из книгата

Еклиптик ЕООД
София, 1729
жк Младост 1А бл. 532 вх. 1, ап. 15
office@ecliptic-press.eu

Кутията
Сладоледи
П
Ралото
Топли принцеси
Буря
Ганка
Орион
Мъжка дума
Трепканица
Цепеници
Кал
Лазарка
Нов път
Прашни дневници
Горан
У дома
Тополи по пътя
Пейката отвъд
Второ ниво
Тромпети
Печени чушки
Звезди
Катми
Цепната слива
Чонки
Хоха
Пльос
Разследване
Сталкер
Роса
Излежаване
Мимето
Първа стъпка
Кутии
Тъп и упорит
Щаб
Цигара
Ентоптики
Пабло
Белег
Оръжието
Огледало