Виенско колело

Сборникът с разкази "Виенско колело" (оригинално заглавие "Die Liebe zur Zeit des Mahlstadter Kindes") на младия австрийски писател Клеменс Й. Зец (1982) печели наградата за белетристика на Лайпцигския панаир за 2011 г. Той е третото му произведение и първата негова книга на български език...

Жена кара приятеля си да я заключи в клетка; мъж живее в абсолютна самота на далечна планета; стар поет в легло с решетки от всички страни е сърцето на колекцията в литературен музей, посветен на самия него; Лили, която един ден забелязва, че на раменете ѝ са "поникнали крилца: мръсни, розови, раними образувания от кожа, които може да мърда насам-натам" - това са част от героите, които населяват осемнайсетте разказа на младия австрийски писател Клеменс Й. Зец и не те оставят безразличен.

Гротескови и сладко-горчиви мигове, наситени с агресивност и нежност.

"Клеменс Й. Зец си спечели славата на младия гений на немската литература."
Ди Цайт

"ВИЗИТКИ

Коляното на Мартина Келер изплува от водата, заоблено и мокро, лъскаво като челото на морски лъв. Тя се покашля и банята, облицована с плочки "ехо-камера", се покашля заедно с нея. Потопи за миг глава под водата във ваната, какво прелестно чувство да ставаш все по-чиста и по-чиста, обгърната от покритата с пяна, ухаеща вода, която нежно докосваше всяко иначе все още трудно достъпно място от тялото ѝ. И към това се добавяше музикалното изпълнение от диска ѝ, който си пускаше всяка сутрин, за да се събуди истински: "Музика в дванайсет части" от Филип Глас. Много хора не понасяха трескавата монотонност и нескончаемото нагоре и надолу на неговите три тона, но за Мартина това беше най-великата музика, която беше чувала. Никой и нищо не те заставяше да я слушаш внимателно или да потъваш в някаква въображаема партитура, не, тази музика беше като красива гледка пред прозореца - човек ту поглежда навън, ту извръща очи, гледката просто си беше там.

Мартина се потопи още веднъж за последно, забърса от очите си разтеклия се бретон, изправи се и излезе от ваната. Навсякъде, където стъпваше, оставаха мокри следи, които върху тъмнокафявия паркет на жилището ѝ изглеждаха като смачкани пликчета целофан. Преди няколко дни беше забелязала, че отделението за монети в портмонето ѝ се беше пробило. Дупката все още не беше голяма, цяла монета нямаше как да се провре оттам, и все пак се замисли дали не е време да си купи нов портфейл. И, както всяка сутрин, провери дали всичко е по местата си. Банковите карти, едната, и втората, добре, мастер картата, всъщност само за краен случай, но въпреки всичко чудесно е, че и тя беше тук, визитните картички - тя помилва с пръст нежната издутина, която се образуваше от купчинката им - и напипа някаква бабунка, странно...

Извади визитките и зорко ги огледа. Повечето изглеждаха абсолютно нормални, само най-горната в тясната купчинка беше грозно деформирана: на мястото, където беше отпечатано името на Мартина и дейността на фирмата, растеше нещо като язва, едрозърнеста, възчерна. Тя боязливо я докосна и настръхна. На пипане беше като пемза или изсъхнал корал. Върховете на пръстите ѐ не понасяха подобна пореста повърхност. Тя поднесе визитната картичка към носа си, помириса. Нищо особено, може би леко кисела миризма. Въздъхна с безразличие и остави картичката до телефона, другите ги прибра в портмонето. Пъхна портмонето в чантата си, любимия ѝ аксесоар, истински Шанел 2.55, която си беше купила след първото повишение (когато плати четирицифрената сума, за първи път в живота си, Мартина настръхна). Даже измисли име на чантата си, в определени моменти това ѝ се струваше неловко, но както и да е: кръсти я Кет. Нарече я така, защото, когато сядаше, обичаше да слага чантата в скута си и да я милва като котка.

Спря на огромния паркинг пред фирмата и остана в колата известно време. Провери отново най-основно всички визитки, днес като нищо можеше да се наложи да раздаде някоя и друга. Всички изглеждаха нормално, не миришеха никак зле. И все пак тя реши, колкото може по-скоро, да си поръча нови. След това огледа отвсякъде кротката чанта. И тук не откри нищо подозрително. Асансьорът я качи на третия етаж. В коридора срещна разни колежки. Една от тях при разминаването си с Мартина се задави от кашлица, която прозвуча доста изкуствено. Едва на ня- колко метра от нея, Мартина поклати глава и си каза, че причината за това със сигурност не е тя.

Малко преди обяд тя отиде на първата си важна среща за деня. Седеше в заседателната зала No 2 заедно с другите три колежки, които маркетинг отделът, където бяха назначени, винаги изпращаше за началните преговори с потенциалните клиенти. Образуваха малък, внушаващ респект полукръг, а чешкият бизнесмен раздаваше визитните си картички. Мартина и останалите отвърнаха на жеста му. Щом отвори портмонето си, в залата се разнесе остра миризма, като от вкиснал оцет. Всички визитки бяха поразени от язви, на някои даже никнеха малки мехурчета, пълни с жълтеникав секрет.
– Е, браво...
Другите я погледнаха. Мартина повдигна картичките с извинителна усмивка, така че всички да видят какво се е случило.
– Явно са ги оплескали в печатницата - каза. – Извинявайте.

Колежките ѝ се приближиха любопитно и се зачудиха на повредените визитки, вземаха ги, оглеждаха ги срещу светлината или ги миришеха предпазливо и отмятаха с погнуса глава.
– Трябва да си поръчаш нови, колкото може по-бързо.
– Разбира се – каза Мартина.
Беше ѝ неприятно, че всички я запят и инспектират визитните ѝ картички. Идеше ѝ да ги издърпа от ръцете им. Мартина пристъпи към тях, протегна дясната си ръка, на която се полюшваше Кет, но в този момент те вече сравняваха обезобразените картички помежду си, сякаш са колекционерски екземпляри или редки пеперуди.
– Тази тук има издутина – каза Габриеле.
– Това е нищо, виж тази дупка тук – каза Фелицитас. – Като разядена от киселина е.

Объркана, Мартина погледна към чешкия посетител, който единствен държеше ръцете си настрана от картичките и нямаше никакво желание да ги изследва.
– Трябва да изхвърлите това – каза той на Мартина с дълбок и звучен глас.
Мартина кимна и направи извинителен жест, сочейки колежките си. Габриеле се мъчеше да прочете името ѝ, разкривено от подутината.
– Мар ТИ Ер, сричаше тя и, без да иска, изпусна визитката на пода. Подутината се спука и в стаята отново лъхна острата миризма. Жените прихнаха, стискаха носовете си и сочеха Габриеле, сякаш миризмата идваше от нея. Мартина едва не потъна в земята от срам.
– Хайде стига, дайте ми ги – каза тихичко.
– За какво са ти притрябвали? – попита с погнуса Фелицитас. – Сигурно са отровни.
– За да ги изхвърля, разбира се – каза Мартина.
– На твое място отдавна да съм ги изхвърлила, миличка! Какво си ги правила, че са станали такива?
– Възможно, материалът направен лошо – каза чешкият инвеститор с известно нетърпение.
– Нищо не съм ги правила – каза Мартина.

Фелицитас я изгледа с недоверие, после се обърна, защото Габриеле се разсмя. Причината беше една визитна картичка, върху която растеше язва във формата на мъжки член. Мина време, докато Мартина разбере от коя страна трябва да се гледа картинката, за да се види правилно. Чешкият бизнесмен стоеше настрана и се взираше в черно-белия плакат на М. К. Ешер,
окачен на стената в заседателната зала, "Изкачване и слизане по стълби". В обедната почивка Мартина отбягваше колежките си, взе си от автомата във фоайето бутилка минерална вода и, стиснала в другата ръка сандвича с риба тон, който си носеше от къщи, се насочи към тоалетната. Първото, което направи там бе да накъса на дребни парченца останалите визитки и да види как водата ги помита надолу. Изми си ръцете, огледа внимателно портмонето и чантата си сантиметър по сантиметър и драсна една клечка кибрит, за да потуши лъха от възкиселата миризма.

Макар че тук постоянно влизаха жени и изпълваха помещението с непоносимото си крякане, тя обичаше това място, което три пъти дневно се почистваше и дезинфекцираше професионално от хигиенистките, така че всички повърхности, даже онези, които бяха в постоянен контакт с екскрементите, блестяха от чистота, сякаш "замърсяване" беше чужда дума за този свят. След като превъртя малкото копче с форма на биберон, за да заключи кабината си, тя седна на искрящо белия капак на тоалетната и извади сандвича си. Слава Богу, че си беше взела iPod-а. Намери любимото си парче от албума "Стъклария" на Филип Глас, бавната и по детски проста пиеса за оркестър "Фасади", отпусна се назад със затворени очи. Музиката ѝ въздействаше като свежа, бистра вода, която отмиваше всичката мътилка от съзнанието ѐ. Включи се отчетлив глас, очертаващ мелодията (валдхорна ли беше или обой), единственият чужд шум, който прекъсваше този кристален свят, бе доволното мелене на челюстите ѝ.

След малко превключи на друго парче, при което пръстът ѝ напипа нещо малко, твърдо върху iPod-а. Мартина отвори очи и се взря със замрял дъх. Оказа се само зрънце сусам, отронило се от хлебчето на сандвича ѐ и залепнало за iPod-а. Изстърга го и го хапна. Миг след това задъвка все по-бавно и по-бавно, докато дъвченето ѝ окончателно замря, а очите ѝ се наляха със сълзи. Нищо не беше станало, всичко си бе наред и с вкуса. Но за миг си помисли какво би било, ако захапеше сухата пореста язва или някое от онези пълни със секрет мехурчета. Скочи и изплю сдъвканото в клозета."
из книгата

ФънТези ЕООД
София, 1202
район Оборище, ул. Св. св. Кирил и Методий 88, вх. Б
funtasy@abv.bg