Всички огньове в този огън. Разкази

„Всички огньове в този огън“, включваща осем отделни истории, е книгата, в която поетиката на Кортасар се проявява с ослепителна яснота. Читателят, който не е запознат с творчеството му до момента, може да разчете тези истории като експеримент, но поклонниците на Кортасар, запознати с предишните му сборници, ще ги възприемат като зряла, пълноценна изява на стила му, отдавна интегрирал експеримента като своя природа и същност. Чародейството, интелектуалните игри, свободното жонглиране с перспективата, разпадът на линейното време, плавното взаимно проникване на реалното и фантазното, на действителното и възможното, са структурните опори на неговата литературна вселена. Хумористичните проблясъци, нежното съчувствие към стремленията и страданията на героите, изящната лекота, с която философско-умозрителното е изведено от делничното, допълват картината на възприятията. От алегорията за човешките взаимоотношения „Южната магистрала“ до майсторската композиция „Другото небе“ Кортасар проправя нови пътища в повествованието.

В това издание на книгата е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

Книгата е част от поредицата Модерна класика на издателство Колибри.

"Когато съвсем неочаквано на леля Клелия ѝ прилоша, в семейството за момент настъпи паника – в течение на няколко часа никой не бе в състояние да реагира и да предложи план за действие, дори вуйчо Роке, който винаги успяваше да намери най-доброто решение. Телефонираха на Карлос в офиса, Роса и Пепа отпратиха учениците си по пиано и солфеж, а самата леля Клелия се притесни повече за мама, отколкото за себе си. Беше убедена, че неразположението ѝ не е нещо сериозно, но на мама не можеше да ѝ се съобщават тревожни новини заради кръвното и нивата на захарта ѝ – всички прекрасно помнеха как доктор Бонифас първи разбра и одобри решението да не ѝ се съобщава за Алехандро. Ако се наложеше леля Клелия да остане известно време на легло, трябваше да намерят някакъв начин мама да не заподозре, че е поради болест, но не стигаше, че нещата с Алехандро вече бяха станали доста сложни, а сега и това. При най-малката грешка щеше да узнае истината. Въпреки че къщата беше голяма, не биваше да се подценява острият слух на мама и притеснителната ѝ способност да отгатва къде се намира всеки от тях.

Пепа бе говорила по телефона от горния етаж с доктор Бонифас и предупреди брат си и сестра си, че лекарят щял да дойде възможно най-скоро, затова да оставят входната врата открехната  – за да влезе, без да звъни. Докато Роса и вуйчо Роке се грижеха за леля Клелия, която на два пъти бе губила съзнание и се оплакваше от непоносимо главоболие, Карлос остана при мама, за да ѝ разкаже как се развива дипломатическият конфликт с Бразилия и да ѝ прочете последните новини. Този следобед мама беше в добро настроение и нямаше болки в кръста, за разлика от друг път по времето за следобеден сън. Питаше всички наоколо защо изглеждат толкова притеснени, а те обясняваха нещо за ниското атмосферно налягане и за вредните последствия от подобрителите в хляба. В часа за чай вуйчо Роке дойде да прави компания на мама, а Карлос отиде да се изкъпе и зачака лекаря. Леля Клелия се чувстваше по-добре, но ѝ бе трудно да се обръща в леглото и вече почти не се интересуваше от проблема, който така я бе притеснил след първия припадък. Пепа и Роса се редуваха да седят при нея, като ѝ предлагаха чай и вода, но тя не им отговаряше; привечер домът се успокои и семейството си помисли, че може би състоянието на леля Клелия не е толкова сериозно и че утре следобед тя ще влезе в спалнята на мама, сякаш нищо не ѝ се бе случило.

С Алехандро нещата стояха далеч по-зле, защото той бе загинал при автомобилна катастрофа малко след пристигането си в Монтевидео, където трябваше да гостува в дома на свой приятел инженер. Беше изминала почти година оттогава, но за семейството сякаш беше все още ден първи – за всички с изключение на мама, защото за мама Алехандро се намираше в Бразилия, където една фирма от Ресифи му бе възложила строежа на циментов завод. След предупрежденията на доктор Бонифас дори не им бе минало през ума да подготвят мама, като евентуално ѝ намекнат, че Алехандро е претърпял злополука и е леко ранен. И Мария Лаура, която в първите часове бе неспособна да проумее какво ѝ се говори, накрая се бе съгласила, че не могат да съобщят новината на мама. Карлос и бащата на Мария Лаура заминаха за Уругвай, за да докарат тялото на Алехандро, а семейството както винаги се грижеше за мама, която през този ден имаше болки и бе неразположена. Клубът на инженерите се съгласи поклонението да се извърши в неговото седалище и Пепа – най-заетата с грижите за мама – дори не успя да зърне ковчега на Алехандро, докато останалите се изредиха в различни часове и придружиха горката Мария Лаура, обзета от тих ужас без сълзи.

Както почти винаги, на вуйчо Роке му се падна задачата да мисли. Призори разговаря с Карлос, който тихо плачеше за брат си с глава, подпряна на зелената папка върху масата в трапезарията, където толкова пъти бяха играли карти. После към тях се присъедини леля Клелия, защото през нощта мама спеше непробудно и не трябваше да се притесняват за нея. С мълчаливото съгласие на Роса и Пепа решиха какви предпазни мерки да приложат, като първата бе да скрият „Насион“ (понякога мама си позволяваше да прегледа вестника набързо), и накрая всички одобриха плана на вуйчо Роке. Една бразилска компания уж взела Алехандро на работа за една година в Ресифи и се наложило в рамките на няколко часа той да се откаже от кратката ваканция в дома на своя приятел инженер, да си стегне куфара и да се качи на първия самолет. Мама трябвало да прояви разбиране – времената били такива, индустриалците не се вълнували от чувства, но Алехандро все някак щял да намери начин да си вземе една седмица отпуск по средата на годината и да дойде до Буенос Айрес."
Из книгата

Хулио Кортасар е аржентински писател и поет, представител на направлението "магически реализъм". Автор е на няколко експериментални романа и на множество разкази, като най-известните му творби са "Игра на дама" и "62 / Модел за сглобяване". Считан е за един от най-ярките латиноамерикански писатели, който оставя своя отпечатък върху цялата световна литература на XX век.

Хулио Флоренсио Кортасар е роден на 26 август 1914 година в Брюксел, Белгия, където баща му е работил в аржентинското търговско представителство. Израства сред жени, тъй като бащата напуска семейството още докато Хулио е много малък. Впоследствие това се усеща и в неговите творби. Той, както никой друг, гледа на света през очите на жените, запознат е с техните тревоги, импулси и страсти. Детството и юношеството си прекарва в Буенос Айрес. След като завършва училище се записва да учи в "Литературно-философския факултет" на "Буеносайренския университет", но поради липса на средства след една година прекъсва следването си и в продължение на седем години работи в провинцията като селски учител. През 1944 година става преподавател по френска литература в университета "Куйо" в Мендоса. Той взема участие в антиперонистките изявления на интелигенцията и е принуден да загърби педагогическата си дейност. През 1946 година Хулио се завръща в Буенос Айрес, където започва да работи в Книжната палата. След като получава стипендия от френското правителство, през 1951 година той заминава за Европа, установява се в Париж и там остава до края на дните си. Там дълги години работи като преводач за ЮНЕСКО. Също така превежда художествена литература на испански език ( "Робинзон Крузо" на Даниел Дефо, "Мемоарите на Адриан" на Маргьорит Юрсенар и събраните съчинения на Едгар Алън По ).

Хулио Кортасар започва да пише от рано, но дебютира като поет-символист през 1937 година със сборника със сонети "Присъствие". Първият разказ на автора е отпечатан през 1946 година в списанието, чийто издател е Борхес, който Кортасар смята за свой наставник. Още в началния етап на творчеството се появява склонността на автора към своеобразна комбинация между реалност и фантастика. С течение на годините неговият метод на предаване на фантастични елементи се видоизменя - ирационалността на случващото се не винаги се дължи на намесата на чужди сили, често необичайното и неочакваното се заражда във вътрешността на самия човек. Кортасар е признат майстор на новелата, автор е на сборниците с разкази "Тайните оръжия" (1959 г.), "Истории за кронопи и фами" (1962 г.), "Някой си Лукас" (1979 г.) и др. Неговите разкази представляват разгънати метафори, който се отличават по концентрираната атмосфера на повествованието, напрегнатата пулсация на вътрешния ритъм и шлифовката на словесния материал. Но Кортасар придобива популярност предимно като романист, не случайно е смятан за един от създателите на "новия латиноамерикански роман". След написването на първия си роман "Лотарията" (1960 г.), в по-зрелия творчески период на автора се появяват и романите "Игра на дама" (1963 г.) и "62 / Модел за сглобяване" (1968 г.). Героите в тези творби не са само аржентинци, но и французи, англичани, датчани. В центъра на вниманието на писателя са съвременните социални, психологични, нравствени проблеми. Става въпрос за отношението към света и към другите хора, към властта, за силата на независимостта и свободата, за егоизма и дълга, добротата и любовта, но често това е представено в метафоризиран вариант. Романите ги отличава новият, необичаен стил на писане, калейдоскопичността на случващото се, смес от стилове, усложнени алюзии и многопластова символика. Те са пронизани от експериментаторския и игрив дух - неизчерпаемото въображение на автора открива пространство за фантазиране на читателя, превръщайки го един вид в съучастник на творческия акт. Кортасар си играе с думите и образите, виртуозно използва пародия, хипербола и парадокс. Животът на героите му протича в Кортасаровското интелектуално пространство - това е група от близки по дух и мисли хора, които се стремят чрез своето всекидневно съществуване да отрекат установения световен ред, с неговите условности и стандарти, нежелаещи да водят достоен начин на живот!

Хулио Кортасар умира от левкемия на 12 февруари 1984 година в Париж.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg