Сляпа защита

Сляпа защита Ники Френч Времетраене: 0:49 мин. В очакване на сряда Ники Френч Времетраене: 1:03 мин. Черен понеделник Ники Френч Времетраене: 0:57 мин. Призори в неделя Ники Френч Времетраене: 0:59 мин. Денят на мъртвите Ники Френч Времетраене: 0:40 мин. Натрапчиви мисли за петък Ники Френч Времетраене: 0:57 мин. Реквием в събота Ники Френч Времетраене: 0:46 мин. Безкраен четвъртък Ники Френч Времетраене: 0:52 мин. Дума срещу дума Ерин Кели Времетраене: 0:48 мин. Like a Virgin: Бизнес тайни, които не се преподават в училище Ричард Брансън Времетраене: 2:15 мин. Няма край Дейвид Гогинс Времетраене: 1:12 мин. Биполярно афективно разстройство Д-р Владимир Симов Времетраене: 1:28 мин. Лира Петя Андонова Времетраене: 1:03 мин. Юдина щерка Симона Панова Времетраене: 1:11 мин. Сляпата армия Давид Тоскана Времетраене: 1:07 мин. Усмихни се! Рейна Телгъмайър Времетраене: 1:00 мин. Замъци и сливовица - как се влюбих в Словения Сам Болдуин Времетраене: 1:10 мин. Цочо Билярски Времетраене: 2:04 мин. Върни назад Лиз Томфорд Времетраене: 0:59 мин. Пътуване в мрака Джон Дъглас, Марк Олшейкър Времетраене: 1:11 мин.

Всички улики от жестокото убийство водят към нея. А тя не помни нищо.

Тя искаше да им каже: Това не е истинско. Аз не съм една от вас. Мястото ми не е тук.

Табита не е убийца. Табита Харди е шокирана да усети закопчаващите се белезници върху собствените си ръце, след като в барака, в задния ѝ двор, е открит труп на мъж. Наскоро завърнала се в родния Оукхам, тя среща трудности да се впише в типичния за английско село живот, а ето че сега е обвинена и в тежко престъпление. Тя знае, че не го е извършила.

Целият живот на Табита се разглежда под лупа. Всички улики сочат към нея и всички вярват, че тя е извършила убийството. Защо е премълчала мрачното си минало с жертвата? Защо не е споменала за проблемите си с депресията и лекарствата? Защо е решила да се върне в селото, което се предполага, че е ненавиждала?

Тя мисли, че не го е извършила. Без спомени от деня на убийството Табита осъзнава, че ще трябва да анализира всички доказателства и показания, до които успее да се добере, за да стигне до истината. А след това и сама да я докаже в съдебната зала. Но когато мрачните, отдавна погребани спомени от детството ѝ излизат наяве, Табита започва да се пита дали в крайна сметка знае какъв човек е всъщност.

Тя е сама, уплашена и объркана. Но трябва да докаже, че всички грешат. А ако лъже себе си?

"Завладяваща книга, пълна с обрати... Отчаяно се нуждаех да разбера каква ще е съдбата на Табита."
Ерин Кели, автор на Дума срещу дума

"Писъците започнаха в 3:00 през нощта. Табита никога не беше чувала човешко същество да пищи по този начин. Пищенето наподобяваше вой на животно, хванато в капан. В отговор се чуха крясъци - далечни, отекващи като ехо. Табита не можа да определи дали те бяха израз на съпричастност, на гняв, или на подигравка. Писъците постепенно се превърнаха във вопли, но дори и те се чуваха силно благодарение на металните повърхности на вратите, на стълбищата и етажите. Табита изпита усещането, че ехтяха в главата ѝ.
Тя долови някакво движение от затворническото легло над нея. Другата жена сигурно беше будна.
– Някой е в беда!
Не последва отговор. Табита се зачуди дали жената просто не ѝ обръща внимание, или наистина спеше, но в следващия миг в тъмнината се чу глас. Жената говореше бавно, сякаш на себе си. Гласът ѝ беше нисък и пресипнал – като на пушачка в ранна утрин.
– Всички са в беда - отбеляза тя. – И точно затова са тук. Точно затова крещят неистово, когато си помислят за децата си или за онова, което са сторили. Или пък за онова, което са сторили на децата си. Когато бедата е истинска, писъци не се чуват. Чуват се само тичащите по коридора пазачи. Когато положението е наистина тежко, можеш да чуеш как хеликоптерът се приземява отвън на поляната. Откакто съм тук, това се е случвало три-четири пъти.
– Какво имаш предвид? - не разбра Табита.
– А ти как мислиш?

Табита се опита да не мисли какво точно означаваше кацането на хеликоптер посред нощ. Тя се опита изобщо да не мисли. Не успя. Докато лежеше, забила поглед в леглото над нея, докато слушаше хлиповете и крясъците, а след тях и нов пронизителен плач - този път от някой друг, тя осъзна с пределна яснота, че всичко в заобикалящия я мрак се случваше наистина. До момента станалото беше толкова странно, толкова чуждо и непознато, че приличаше на нескопосана приказка за някого, когото са изпратили в затвора, за някакъв чужд човек, за когото тя просто четеше написани разни неща или гледаше филм за него. Някак си ѝ липсваше усещането, че всичко това се случваше с нея: когато седеше в малкото, заградено с решетки отделение на микробуса, който я беше докарал от съда; когато съблече дрехите си и клекна; когато няколко чифта очи се вторачиха в нея, изучавайки всяка част от тялото ѝ; когато някаква жена се присмя на малките ѝ гърди и окосмени мишници; когато след това стоеше под душа. Бяха ѝ връчили чаршафи, грубо синьо одеяло и тънка хавлиена кърпа и я бяха превели под конвой през голям брой тежки метални врати, които се затръшваха оглушително, и в това нямаше нищо измислено. Надзирателите наистина носеха големи баджове, а около коланите им бяха закачени връзки с ключове. Затворът си беше съвсем истински. Вчера следобед, докато надзирателите я водеха през централната зала, от двете страни на която имаше килии, след което я бяха завели на горния етаж, Табита усети върху себе си любопитните погледи на стоящи на групи жени. Тя искаше да им каже: "Това не е истинско. Аз не съм една от вас. Мястото ми не е тук". Тя лежеше на затворническото легло, опитвайки се да не мисли за това, опитвайки се да не го превърта в съзнанието си - отново и отново. Но дори и то беше за предпочитане пред това постоянно да мисли къде се намираше сега, в тази минута, между тези стени.

Табита не харесваше асансьорите. Ами ако асансьорът паднеше? Ами ако заседнеше между етажите? Тя винаги слизаше и се качваше по стълбите. Мразеше да използва метрото, когато ходеше в Лондон. Веднъж се беше качила на една мотриса в час пик, стоейки права, притисната между изпотени тела. По едно време влакът рязко спря между два тунела. По уредбата обясниха нещо, което тя така и не разбра. Влакът стоя така пет минути, 10 минути. Беше лято и от горещината трудно се дишаше. Постепенно в съзнанието на Табита нахлуха мисли за пласта от твърда глина и тухли между нея и повърхността. След това започна упорито да я преследва мисълта, че се намираше по средата на влак, натъпкан с хора в много купета напред и много купета назад. Тогава беше почувствала импулсивно желание, което едва удържа, да се разкрещи и да крещи чак докато си пробие път, за да слезе. Сега се намираше в килия, която беше четири крачки дълга и три широка. На стената имаше малък прозорец с решетка. Той гледаше към един двор, ограден със стена, отгоре на която имаше бодлива тел, а отвъд нея в далечината се виждаха неясните очертания на хълмове. Вчера тя беше надзърнала през малкия прозорец и за миг ѝ се беше сторило, че вижда дребна фигура, която се изкачваше по един от хълмовете. Някой се разхождаше. Някой, който беше навън. Някой, който беше на свобода. Сега обаче беше тъмно и не се виждаше нищо друго освен лъчите на електрическите лампи, осветяващи двора. Вратата на килията щеше да стои заключена чак до разсъмване. Когато си помислеше за това, се чувстваше като погребана жива и ѝ се щеше да изкрещи някой да дойде и да я спаси. Може би онази жена беше крещяла точно затова. Ако Табита не можеше да крещи, то тя поне можеше да плаче. Но знаеше много добре, че ако започне, няма да може да спре. А сигурно не беше добре да я видят, че плаче.

Беше много студено и единственото одеяло не ѝ беше достатъчно. Тя повдигна коленете си почти до гърдите и остана да лежи сгушена в тъмното. Усети, че собствената ѝ миризма беше различна. Миришеше на затворнически сапун и на коса, която се нуждаеше от измиване - изобщо на нещо, което наподобяваше мухъл. Тя затвори очи и си представи морето с надигащи се вълни, които се разбиваха на пяна в скалистия бряг. Мислите нахлуха в главата ѝ, преплетени като дълги тъмни къдрици, и тя се опита да ги отметне. Чу се нов писък, после някаква далечна врата се затвори с трясък. Въпреки че ѝ се струваше невъзможно, явно беше поспала малко, защото се събуди от жената, която внимателно се плъзгаше надолу от горното легло. Това плъзгане сякаш продължи цяла вечност. Първо се показаха ходилата ѝ, дълги, с лилав лак на ноктите и с татуиран паяк на десния глезен. След това се проточиха краката ѝ, обути в сиво долнище за сутрешен джогинг. Последва черна тениска, която се повдигна нагоре, откривайки пъпа ѝ с поставена на него малка халка. Накрая се видя гладко овално лице, дълга гъста тъмна коса, бретон на челото, кръгли обеци на меката част на ушите. Жената беше много висока, вероятно около метър и 80, със здраво телосложение. Може би беше около 30-годишна, въпреки че трудно можеше да се определи. Когато си лягаше предишната вечер, Табита изобщо не я беше забелязала. Просто се беше промъкнала в леглото си, беше се завила презглава и беше притихнала под завивката.
– Здравей - обади се Табита.
Жената не отговори. Тя мина през килията и дръпна малката завеса.

Това очевидно беше скорошно нововъведение. Предназначена за един човек в началото, сега килията имаше двуетажно легло, два стола, две тесни масички, две малки шкафчета, умивалник и тоалетна, пред която беше закачена малка завеса. Жената смъкна долнището си и седна на тоалетната чиния. Лицето ѝ беше абсолютно безизразно, сякаш беше съвсем сама. Табита се обърна към стената и се уви в одеялото, така че да закрие ушите си.
Чу се пускането на вода от казанчето, а после и течащата вода от крановете. Табита изчака, докато жената приключи, след това се измъкна от леглото, изми се под мишниците и наплиска с вода лицето си. После си обу памучни панталони, нахлузи една тениска и суитшърт и придърпа маратонките си изпод леглото.
– Аз съм Табита - представи се тя.
Жената методично решеше косата си. Тя се обърна и хвърли поглед към нея. "Трябва да е с 30-ина сантиметра по-висока от мен" - помисли си Табита.
– Вече ми го каза снощи.
Последва кратко мълчание.
– Как ти е името? - обади се отново Табита.
– Микаела. Снощи ти го казах.
На вратата се чу потропване от ключове, след малко я отвориха и я блъснаха навътре. Една жилеста невзрачна жена беше застанала до количка за сервиране, на която имаше два лъскави метални чайника.
– Чай - каза Микаела.
– Чай - повтори Табита.
Жената напълни две керамични чаши и им ги подаде.

Пакетът със закуска на Табита я очакваше на масичката. Тя го отвори и извади съдържанието му: пластмасова купичка, пластмасова лъжица, малка опаковка с оризови бисквити, малка картонена опаковка с ултрапастьоризирано мляко, две филийки черен хляб, обвити във фолио, малко блокче краве масло, малка кутийка с ягодово сладко. Нямаше нож, ето защо тя размаза маслото и сладкото върху хляба с дръжката на лъжицата. Не си спомняше кога беше яла за последно и бързо заръфа сандвичите. Хлябът беше сух, но Табита си помогна с големи глътки чай. После сложи оризовите бисквити в купичката и ги поля с прясното мляко. Млякото беше топло и имаше кисел привкус, от което тя едва не повърна, но изяде цялото съдържание на купичката и накрая я надигна, за да изпие останалото мляко. Все още усещаше глад. Тя седна на тоалетната чиния зад тънката завеса. Чувстваше се като животно. Докато седеше там със смъкнати до глезените панталони, пред очите ѝ се появиха снопчета светлина и ушите ѝ запищяха. Изведнъж ѝ се прииска да заудря лицето си в стената - нещо, което може би щеше да ѝ донесе облекчение и да сложи край на всичко."
Из книгата

АМГ ЕООД
София, 1528
ул. Искърско шосе 1
office@amgbooks.bg