"Събуди се много преди алармата, както всяка сутрин, и в продължение на няколко минути лежа неподвижно със затворени очи. Понякога беше толкова студено, че костите го боляха, а друг път вонящата жега го задушаваше, но днес беше добре. Млечната светлина си проправи път през решетките на малкото прозорче високо в стената. Песента на птиците се носеше отвън в късната пролет. Морето измиваше чакъла и калта под необятното небе. Тайлър Грийн спусна краката си на пода и се изправи: беше прекалено едър мъж за тази малка стаичка. Направи две крачки до малката мивка и наплиска лицето си с вода. После клекна върху каменния под и както всеки ден, направи двайсет и пет лицеви опори и двайсет и пет напада. Бяха минали хиляди сутрини като тази: без да мисли, без да поглежда назад или напред, ден след ден младостта му си отиваше, силите и възможностите му също, но се фокусираше върху настоящия момент и ритъма на сърцето си.
Внимаваше да не вдига шум. Стъпваше тихо, дишаше внимателно. В момента беше сам, но през по-голямата част от времето, докато излежаваше присъдата си, беше делил килии с друг човек. В леглото под или над неговото винаги имаше още един човек. Чужди миризми, звуци, кошмари, сутрешна мрачност. Още един човек, който използваше тоалетната зад завесата, миеше зъбите си над мивката, ядеше помия от металната чиния и плачеше тихо, мислейки си, че никой не го чува. Последният беше Мо, човек с див смях и стъклено око, който се обеси три месеца преди освобождаването си. Тази килия беше нещо като чакалня: затворът на източното крайбрежие беше последната стъпка към свободата. Преди няколко седмици Тайлър беше преместен от затвор с висока сигурност в открит затвор. Работеше в градината, докато вятърът щипеше белега на лицето му.
Няколко пъти получи временен отпуск, за да свикне с реалния свят отвън, както го наричаше надзорникът му. Не приличаше на реалност обаче, а по-скоро на някакъв сън. За първи път от три десетилетия беше видял морето. Беше постоял няколко минути, загледан в сивите вълни, корабите на хоризонта и кръжащите чайки, и за миг си спомни как като малък хвърляше камъчета по пенливата повърхност на водата и ги гледаше как подскачат. Веднъж. Два пъти. Три. Четири. Пет. И после вълните ги поглъщаха. Спомените бяха опасни. Затова ги натъпка навътре в паметта си, откъдето нямаше да могат да го наранят. Беше на петдесет и една: беше прекарал в затвора двайсет и осем години и десет месеца. И днес щеше да излезе.
Прозвуча сутрешната аларма. От съседните килии се чуха шумове. В коридора отекнаха стъпки. Прозорчето на вратата на килията на Тайлър се отвори и оттам се показа розово кръгло лице, покрито с гъста руса четина. Лицето му се разтегли в усмивка.
— Последната ти закуска. Сякаш му предстоеше да умре.
Тайлър не я изяде, но изпи чая с мляко. Съблече анцуга и тениската си и ги нави на топка. Нямаше да ги облече повече. Обу дънки, които му бяха малко широки, и облече тъмносиня тениска. Обу си маратонките. Отиде до тоалетна, изми се, изми си зъбите. Погледна се в огледалото: натежали клепачи, белег от ухото до челюстта, без следа от усмивка. Косата му отдавна беше побеляла. Прибра четката и пастата в платнената чанта под масичката. Беше влязъл без нищо и си тръгваше почти без нищо: тоалетни принадлежности, няколко дрехи, които винаги щяха да носят миризмата на затвор, независимо колко пъти щеше да ги изпере, очилата за четене, няколко книги, сред които беше антологията с поезия, която Уил му беше донесъл при последното си посещение. Преди години. Посетителите, които му идваха на свиждане някога, отдавна вече ги нямаше. В ключалката издрънчаха ключове и вратата се отключи. Надзирателят, заедно с още един, влезе вътре.
— Трябва да те претърсим.
Звучеше абсурдно дори за място като това. Кой ще изнася каквото и да е от затвора? Тайлър обаче нямаше намерение да спори. Нищо добро нямаше да излезе. Надигнаха му дрехите, усети грубите пръсти, които го натискаха и ръчкаха. Устите им миришеха на кафе и цигари.
— Наведи се.
Той се подчини. Фокусира цялото си внимание върху петната по пода.
— Добре си.
Тайлър излезе в коридора. Неколцина затворници вече бяха излезли от килиите си и вървяха към душовете с кърпи през рамо. Единият от тях му махна.
— Заминаваш ли си?
— Така изглежда.
— Успех, приятел.
Той последва надзирателя през коридорите и двойните врати право към административния отдел.
— Тайлър Грийн – каза мъжът зад бюрото. – Днес ли излизаш?
— Така пише.
Мъжът изсумтя и отпи голяма глътка от колата си.
— Трима излизате днес. Аз съм сам. Не знам какво очакват.
Тайлър не каза нищо. Мъжът се мръщеше срещу екрана на компютъра пред себе си.
— Има сума ти бумащина. – Тайлър кимна леко. – Ще почакаш малко. Компютърът пак се прецака. Седни.
Тайлър седна с ръце в скута си и зачака. Мъжът ругаеше и блъскаше по клавиатурата.
— Проклятие! – каза накрая, оттласна се от стола си и излезе през вратата зад него. Десетина минути по-късно влезе друг с хартиена чаша в ръка.
— Новата система е виновна – каза той, докато натискаше по клавиатурата. – Тъкмо свикнем с нещо, и го сменят.
Тайлър се приближи до големия прозорец. Загледа се в морето отвъд грубата трева и тръстиките, чиито вълни се набраздяваха и блестяха под утринната светлина. Слънцето се скри зад един облак и сребристите вълни потъмняха. Часовникът тиктакаше.
— Готово – обади се мъжът накрая.
Из книгата
Начало 
